За Георги Михалков - топло

Слово произнесено по повод представянето на сборника с разкази на Георги Михалков “Почивка на Карибите”, издаден от Издателска къща “Жанет 45” – 2006 г.

В последно време имам чувството, че мнозина от нас са обладани от духа на разединението, егоизма, завистта. И много често той се превръща в ракета-носител срещу всяка иновация, позитивизъм, толерантност и разбирателство.

Има много хора, които нямат нищо против облагите на съответния колектив, но не желаят в ответ да се откажат от личните си интереси, от евентуалните блага, от героичните си пози и взирането само в собствения си пъп. И често прилагат двойни стандарти:

Отсичат 300 годишно дърво. Мълчат.

Рушат старини. Гробна тишина.

Превръщат улиците в реки, пътищата – в убийци. Ни вопъл.

Увеличават цените на стоките. Ни стон.

Лъжат ни, грабят ни, гаврят се с гена ни и те пак мълчат.

Но стане ли дума, въпреки мълчанието да е станало тяхна втора природа, някой да предложи позитивна идея, да се свърши някаква обществена дейност и се съгради нещо, при което те не са водещи, автоматично се правят на вулкани и се опитват да ни заливат с кални потоци без да подозират, че със своето мълчание са угаснали преди 3 милиона години.

На един такъв фон изпъква името на един от скромните, но изключително продуктивни и талантливи труженици на българската литературна нива, какъвто несъмнено е Георги Михалков. Оре и засява своята нива, в която кълнят живи образи и се развиват събития, свързани със съдбите и живота на обикновените хора през последните години. Разказите му са кратки и наглед прости по език и композиция, в които сякаш нищо не се случва, но те са обобщена картина на живота във въртопа на промените. Диапазонът на темите в тях е извънредно широк – любов, образа, доверие и лицемерие, взаимопомощ, ренегатство, незаконно трупане на пари и т. н. Георги Михалков не е привърженик на онези свърхестети, които пишат каквото им хрумне, пък да го разбира който ще. Не е привърженик на безкрайните писания – времето е динамично, той уважава интелекта на читателя и се пази от директните послания, като разчита на неговата диалогична ответност и интелектуалната му зрялост. При такива случаи Шукшин обяснява краткостта като да пропуснеш нещо и дори глупакът да разбере кое е това.

Всъщност Георги Михалков е по-известен в чужбина, отколкото в родината си. За тези, които не знаят това, ще щрихирам само, че е роден през 1952 г. в София. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” и е един от малкото съвременни български писатели, които творят на два езика – на български и на есперанто.

Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години и става член на Съюза на младите унгарски писатели. Работи в Института за европейска литература и като редактор в списание “Унгарски живот”.

Автор е на много сборници с разкази, между които “Тайнствената светлина”, излиза през 1987 г. в Унгария, “Златният Посейдон” 1984 г. “Ще живеем”, “Доктор Браун е у нас” пак в Унгария, “Насън пътувам”, 1992 г. в България, “Затворената мида” 2001 г. в Швеция, “Майски дъжд” 1984 г. в Бразилия и др., на сборниците с есета “Белетристични есета” и “Литературни откровения”. Работил е като главен редактор на издателството на Българския есперантски съюз, а в момента е главен редактор на списание “Български есперантист”.

Много от разказите на Георги Михалков излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония. Негови творби са награждавани в различни конкурси – в Барселона, Краков. През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида” печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Много негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Георги Михалков е член на ПЕН-клуба.

Както се вижда Георги Михалков е определено продуктивен. Той е интелигентен и талантлив писател. Виртуалното му е чуждо, изключително е сетивен и много земен творец. С подчертана култура и завидно майсторство успява да овладее разказите, да охарактеризира точно героите си с техните действия в процеса на повествованието, с характерния им диалог, с детайлно вмъкнатите оригинални образни сравнения и метафори. Вземам примери от последната му книга с разкази “Почивка на Карибите”: “и смехът му пак застърга, сякаш някой режеше дърва с електрическа резачка”, “водата се синееше спокойна и прозрачна като око на чайка”, “детски смях който се разливаше като искрящо шампанско вино”, “в този гладък като магистрала глас нямаше нищо”, “малките му черни очички приличаха на пистолетни дула”, “вперил поглед в нищото, а очите му светеха като стъклени топчета”, “краката му се смалиха като на костенурка” и т. н.

Не е нужно да се казва, че основен герой в творчеството на писателите е човекът. И това е обяснимо. Обаче в този все по-глобализиращ се свят, всеки един от нас има нужда от всички останали. Човекът е този, който преобръща живота, дава му смисъл, насоки, той се бори за оцеляването на човечеството. Когато по пътя за Тива Едип срещнал Сфинкса и той му задал гатанката си “Кое животно ходи сутрин на четири крака, по обяд на два, а вечер на три?”, неговият отговор бил “Човекът”. Знаете, че тази простичка дума е погубила чудовището. Чакат ни много чудовища, които ще трябва да бъдат унищожени от човека и неговото творчество, защото то е най-убедителното състояние за жизнеността на човешкия дух. То е дейност, насочена към изменение на света и самореализация на човека в процеса на създаване на материални и духовни ценности, разширяващи предела на човешкото бития. Чрез брилянтното българско слово писателите ще преобразуват разединението в хармония и ще продължат градежа на духовните мостове между хората. Няма да мълчат, защото техният глас е истински, той винаги е бил име на светлината и винаги – в защита на народа и културата ни. Българските писатели по традиция говорят с дълбоко човешки език – езикът, който в момента е крайно необходим не само на нас, но и на останалата Европа и света. Един от тези писатели е и Георги Михалков.

Литературата и въобще изкуството означават творецът да обобщава и популяризира това, което мисли и чувства, т. е. вид пропаганда, послание. Аз никога не съм бил убеден, че литература се създава без определена цел. Тя има единствена и ясна цел: да води хората към доброто, истината, красивото и възвишеното и да създава един красив свят, към който да се стремим, да поддържа в човека неизчерпаемо желание да живее и твори.

След като прочете разказите на Георги Михалков човек става по-добър, по-възвишен. Той става по-човек и по-малко механизъм.

София, 10. 04. 2007 г.

Мюмюн Тахир