24 April 2007

Раздадоха наградите "Рицар на книгата"

На Международния ден на книгата и авторското право - 23 април,
асоциация "Българска книга" и издателство "Сиела" връчиха наградите
"Рицар на книгата".

Награждават се журналистите от електронните и печатни медии с
най-голям принос за насърчаване на книгоиздаването в България.

Наградата "Рицар на книгата", която се дава за пети път, има за цел да
поощри хората, чиято ежедневна работа е свързана с книгите.

Това са тези, които с труда си помагат на нас издателите да
представяме на българския читател най-доброто от българската и
световната литература.

От асоциация "Българска книга" разкриха, че са били номинирани 30
журналисти, от които са избрани трима победители:
- Ростислава Генчева от bTV
- Петър Величков от в. "24 часа"
- Румен Лазарев от TV7

Със специална награда за принос към книгоиздаването бяха отличени БНТ,
община Варна и Изпълнителната агенция за насърчаване на малки и средни
предприятия.

Припомняме, че тази година във Варна за първи път се проведе
изложението "Салон на книгата".

7 журналисти бяха удостоени с грамоти:
- Петко Тодоров от в. "Сега"
- Оля Стоянова от в. "Дневник"
- Пепи Йорданова от в. "Вестник за жената"
- Ангел Игов от в. "Култура"
- Албена Александрова от БНТ
- Катя Атанасова от "Капитал light"
- Гриша Атанасов от радио "Алма Матер"

23 April 2007

СЪБИТИЕ


23 април 2007 г. в ХЕЛИКОН

23 април 2007 /понеделник/

ЧАС НА ЧИТАТЕЛЯ

11-12 часа

Шекспир и Сервантес в превод и оригинал

13-14 часа

Емилиян Станев – България и светът честват 100 години от рождението му


14-15 часа - Специален детски час

„През гори и води“ с героите на Емилиян Станев

15-16 часа

Емилиян Станев и неговите именити съвременници-столетници – Мирча Елиаде и Алберто Моравия

17-18 часа

„... тъжен и морен аз плувах самин из тълпата огромна...“ Димчо Дебелянов - 120 години от рождението му

18-19 часа

Моите любими книги, моите любими автори

19-20 часа

Моето последно книжно откритие

21 April 2007

Ден на Земята: 24.04.2007 г.


Филмът на Ал Гор "Неудобната истина" ще се излъчи в аудитория 65 на Ректората на 24.04 ( вторник ) от 19:00 часа. Организатор е еко-клуб на Университета "ЮНЕКО". Това автоматически означава, че допълнително излъчване на филма по време на фестивала "Дни на свободното слово" отпада от програмата.
Вероятно ще има дискусии от глобален характер след филма. Можем да сме полезни, пък и продукцията определено си заслужава. За тези от вас, които не знаят кой е Ал Гор:
Вицепрезидент по време на управлението на Клинтън, сенатор в Тенеси, кандидат-президент на САЩ през 2000, загубил от Буш. Настоящ президент на ТВ компанията "Current", директор на борда на "Apple".

20 April 2007

"Естествен роман" с премиери в Рим, Пиза и Венеция



"Естествен роман" на Георги Господинов тези дни беше публикуван в римското издателство "Voland" (Georgi Gospodinov, Romanzo Naturale, Voland, Roma, 2007).

Италианският е деветият език, на който излиза романът, определен от "Ню Йорк таймс" като "непреодолимо четивна книга".

За последните няколко години "Естествен роман" беше публикуван на френски, английски, датски, чешки, сръбски и др.

Преводът на италиански е дело на Даниела Ди Сора и Ирина Стоилова, с неоценимата помощ и съдействие на проф. Дел Агата, отбелязва авторът.

Вече има уговорени три премиери от 20 до 27 май в Рим, Пиза и Венеция.

Романът на Георги Господинов е от малкото български книги, забелязани от издания като "Гардиън", "Таймс", "Ню Йорк таймс", "Ню Йоркър", "Вилидж войс", "Нувел обсерватьор", "Куриер" (Женева) и др.


източник: нетинфо

19 April 2007

Дни на свободното слово: 25.04 - 15.06 2007г.

Организирано от ФСС на ФЖМК, СУ "Св. Климент Охридски"
Програма:

25 април 2007: Фотоизложба „КУПУВАМ”
същност: Изложбата ще представи фотографии от цял свят, фокусирани върху „Пазарът”. Преди откриването на изложбата ще се проведе презентация на тема „Уличните изкуства”. Събитието стартира в 19.00 часа.
гост: Елоиз Болак (Париж)
място: Френският културен институт – ул. „Дякон Игнатий" №2

8, 9, 10 и 11 май 2007: Дискусии в 65 аудитория
същност: Четири поредни вечери за обсъждане на общественозначими теми с участието на журналисти и практици от областта на публичната комуникация.
гости: За двете години от съществуването на „Дните на Свободното Слово” гости са били Елена Йончева, Гена Трайкова, Бойко Станкушев, Мартин Карбовски, Васил Иванов и Пламен Петков със свои филми и репортажи. Нивото на гостите ще бъде високо и тази година.
място: Аудитория 65 на СУ „Св. Климент Охридски” – южно крило, ІІІ етаж

19 май 2007: Обявяване на темата в „Кинопунктура 2007”
същност: „Кинопунктура” е фестивал за младежко късометражно кино, който ще се случи за първи път тази година. Всички участници в него ще разполагат с една седмица, за да заснемат филмите си по обявената тема. Специално за „Кинопунктура” ще бъде съставена компилация с музика от български съвременни артисти от електронната сцена – своеобразен саундтрак за Фестивала.
място: Аулата на СУ „Св. Климент Охридски”

27 май 2007: „Кинопунктура 2007” – излъчване на реализираните късометражни филми
същност: Предадените в срок филми ще бъдат излъчени. Очакват се не по-малко от 30 произведения. Публиката и журито ще оценят най-добрите и те ще бъдат наградени. На събитието ще бъдат поканени медии.
място: Кино залата на Университета по архитектура, строителство и геодезия/ бул. "Христо Смирненски" 1/

2 юни 2007: „Рекламация 2007” - Изложбата
същност: Откриване на изложба с рекламни проекти на студентите от Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК), насочени към социалната и институционалната реклама
място: Фоайето на ФЖМК – ул. „Московска” №49

3 юни 2007: „Рекламация 2007” - „Семинарът за рекламата, пазара и социалната ангажираност”
същност: Лектори на семинара ще бъдат експерти и практици, работещи в най-реномираните български рекламни агенции, а студентите ще бъдат подбрани според предварително изпратени от тях мотивации.
място: Зала 13 на ФЖМК

15 юни 2007: Парти за закриването на Фестивала
същност: Партито ще продължи близо 10 часа. Основен акцент в него ще бъде специалната визия, включваща кадри от филмите в „Кинопунктура” и фрагменти от дейностите на целия фестивал. Музиката ще бъде в стил electro funk, house, breakbeat, soft drum and base, drum and base и ще е в ръцете на най-изявените диджеи от родната електро сцена, както и на специалните ни гости от Париж.
гости: dj K-mi (Camille Gautier), dj DB (Nicolas Sicard) – Франция, както и диджеите от България: Kink, Zenk, Kei, Ogonek, Cooh, Digital soul, Kigami и други.

Медийни партньори на „Дни на Свободното Слово 2007” до момента са музикалната телевизия MAD и радио RFI.

16 April 2007

Задача по Книгоиздаване

Колеги, миналата седмица Гриша Атанасов ни постави задача: посещение на 2 книжарници по наш избор и описателно сравнение на работата им, това може да включва всичко, което прецените за необходимо - от видове литература и начин на поднасяне до качество на обслужване на персонала; обем - 4/5 печатни страници. Желателно е да сте приключили с тази задача до петък, но който не успее, нека я прати в следващите няколко дни.
Готовите материали пращайте на grisha1@gmai.com
УСПЕХ!

Г. Атанасов помоли за малко по-стабилно присъствие на лекциите му, защото при наличния до момента състав, занятията пропадат!

Български книжици, нашата книжарница

Български книжици, нашата книжарница
Ако минавате през градинката на "Кристал" в София, неизбежно забелязвате малката книжарница, сгушена между поредица заведения и павилион за сандвичи. Може би "Български книжици" не само оцелява, но и не спира да се развива тъкмо защото собственичката й Бистра Шокарова е от малкото оптимисти за съдбата на книгите и четенето у нас.


- Защо избрахте да направите не друго, а именно книжарница?

- Елементът случайност е играл роля в живота на всеки човек. В началото, през 90-те години, така оцелявахме с мъжа ми. Единият учеше, другият продаваше книги при наш приятел, който имаше фирма. Продавахме по сергиите, разбира се. Дълго време това беше въпрос на оцеляване до момента, в който се дипломирах и отново се озовах на сергийката. Дипломата някак си увисна във въздуха - и преди, и след нея все си бях на сергийката. Завърших история в СУ „Св. Климент Охридски‛. За историята обаче пазар нямаше. Дори места за учители нямаше. Но любовта към книгите, характерна за всеки историк, изигра своята роля и при мен. И когато усетиш, че си полезен с тази дейност, когато имаш какво да кажеш на клиента отсреща, когато можеш да му помогнеш в избора и умееш да подбереш книгите и след това конкуренцията те копира, усещащ, че тежиш на мястото си. Така се стигна до създаването на книжарницата през 2001 г., когато тръгнахме направо от нула. Бях наемен работник на сергийка на „Славейков‛, който е нелоша школа (поне беше, сега не знам), и стигнах до книжарницата. След това държах две собствени сергии там. Има конкуренция, която върви, така да се каже, в обратен ход, имат пари – правят книжарница, ама не знаят вътре какво е.

- А вътре, наистина, какво е?

- Само да разбираш лично ти от книги не е достатъчно, защото го има и елементът занаят. Трябва да усетиш пазара, да познаваш хората какво търсят – нищо, че тебе точно тези книги може въобще да не те вълнуват и нищо да не разбираш от тях. Като книжар няма как да съм специалист в българската литература, във философията, в психологията, историята, социологията, преводната литература, театъра и т.н. Няма такива хора. Така че много от тези неща са си чист занаят – учат се в движение.

- Вашата книжарница е по-различна от останалите.

- Стараем се да бъде. Избрали сме да представяме максимално добре българската литература и хуманитаристиката. Що се отнася до преводната литература, там също имаме постоянни раздели - балканска литература, източноевропейска, скандинавска – тези, които са по-стойностни в литературата и не спадат към понятието бестселър. Това ни прави по-различни. Такава книжарница не може да се превърне във верига в страната, защото няма да оцелее. При нас акцентът е в тези нетърговски, не толкова бизнес раздели, които поддържаме постоянно. Убедили сме се, че човекът, който търси добрата книга, не се интересува от отстъпки и цени. От отстъпките се интересуват клиентите на бестселърите. Имаме и такива клиенти, но не са ни основната аудитория. Те живеят в района и за тях сме кварталната книжарница.

- Тоест повечето клиенти влизат не като в кварталната бакалница?

- Определено. Вече не е актуален старият виц, когато клиент влиза в книжарница и казва: „Дайте ми два метра книги в кафяво‛. Аз поне не познавам такива хора. Замислям се обаче, че повечето книги, които предлагаме, са с париран тираж 500 броя, и то за цялата страна. Колко са потенциалните ми клиенти тогава? И това ме плаши понякога. Но съответно за всяка книга това са, така да се каже, различни 500.

- Добре, но книжарницата само бизнес ли е?

- Тя е интересно съчетание, което често пъти отстрани не се оценява точно. От една страна, това е литература, култура, творчество или наука – според това каква е книгата. От друга страна, това е и стока, и бизнес, който си има и своите правила. Хората, заети в бранша, особено авторите и издателите, гледат на него само като на култура и изкуство, но то е и бизнес, а те често пренебрегват тази страна. Държавата пък гледа на нас точно като на бизнес и икономика, която трябва да се подчинява на общите правила, а то не може да бъде така. Просто и двете неща са много трудни за балансиране и тяхната среща е точно при нас, в книжарницата. Ние сме си поставили за цел да представяме максимално пълно българската литература, но точно там е най-трудно да оправиш счетоводно и финансово цялата каша. Обикновено българските автори нямат и най-малка представа какъв документ трябва да ни дадат, след като са си издали книгата. Много от тях получават като хонорар книгите си, не получават пари и трябва да си ги разпространяват сами. Понякога това е целият тираж. И аз съответно мога да взема книгата само от тях. И тук вече идва въпросът: искам да имам книгата, или трябва да имам документ за нея. Като поискам документ, най-вероятно няма да получа книгата. Трябва да избирам между клиента и данъчните.

Иначе, ако преведем буквално думата бизнес от английски, отговаря точно. Наистина работата е страшна – от началото да намериш информацията за книгите, след като информационното пространство е безкрайно хаотично и е невъзможно да прослушаш всички радиа, вестници и т.н. След което трябва да се открие кой е издателят, за да се снабдиш с книгата. След това трябва да оформиш всичко това в база данни, за да знаеш какво точно и колко бройки имаш; и тази база трябва всекидневно да се поддържа актуална. Това е всекидневна заетост.


- А как лично вие възприемате една книга?

- Всяка книга е преживяване. Не можете да си представите колко ми е трудно да си взема книга за вкъщи. Не мога да реша коя, а знам, че няма време за повече от една седмично. Малко съм в положението ‛вода гази, жаден ходи‛. Често пъти клиентите ме питат: „Какво ще кажете за тази книга?‛. Отговарям: „Няколко пъти я преброих, заведох, отведох – дали се брои за четене?‛. И това в един момент започва да ти тежи, защото си тръгнал в тази работа заради любовта към книгите, а се оказва, че, затъвайки в бумагите, ти всъщност четеш тях, а не книгите, защото нямаш физическото време.

- Какво е търсенето при „Български книжици‛?

- Определени жанрове са по-престижни, по-голям интерес има към тях. При нас особено силно присъства историята, не само защото съм историк, а защото българинът има афинитет към темата, интересува се. За съжаление, понякога това се отразява и на авторите. Често пишат неща, на които етикетът „история‛ е трудно да се сложи, защото повече граничат с научна фантастика. Има го и това, за съжаление – особено в прабългарската тема е „голяма веселба‛.

Книгата си е и бизнес и се подчинява на пазарните търсения. Има книги, които са си точно стока – да кажем, всичките издания за разните мафиотски убийства. Това е злободневно, днес се продава, но не знам дали след години, освен хората, които се интересуват от конкретната тема, ще отварят тази книга. Истинската книга е тази, която се отваря и след 15, 20, 100 години. Не всички заглавия на пазара са такива.

При нас предимно присъстват клиентите, които търсят книгата и я усещат като такава – трябва да я отгърнат, да я помиришат, да решат дали им харесва. Казвайки това, се сещам, че другият вариант е по бензиностанциите, в хипермаркетите. Там книгите са надлежно пакетирани и етикетирани, т.е. ти не можеш да видиш какво има вътре. И така пакетирани и етикетирани, те минават през баркода. Купуваш, без да гледаш вътре. Това е книгата тип стока. Истинската книга трябва да можеш да я отгърнеш и тогава да решиш. Имаме от няколко години интернетсайт http://knigabg.com/, по който също продаваме. Но като цяло повечето хора идват в книжарницата или пък са видели книгата на сайта и идват да я видят тук. Защото, колкото и да я представяме на сайта, те, както казах, искат да я пипнат.


- Тоест няма спор ‛мишката или книжката‛?

- Не, не си пречат. Имало е случаи книга да се публикува изцяло в Интернет, но това не й пречи на продажбите тук, дори ги стимулира. Всеки преценява. Хубавото е, че този, който няма финансовата възможност да си я купи, ще може да я прочете там. След време може да има възможност да си я купи и ще дойде при нас. Важното е, че той през това време няма да спре да чете, ограничен само от финансовите си възможности. Ползата е по-голяма от вредата.

- Какво е мнението ви за буккросинга?

- За мен основното е, че се занимавам с книги, че притежавам книжарница. Каква е целта на тази книжарница? Тя е трансмисията между автора/издателя и читателя. Целта е читателят да чете. И след като това условие се изпълнява, значи явлението е добро. Да, може би някой няма да си купи книгата, защото ще я прочете еди-как си. Ама той ще я чете и в следващия момент ще дойде и ще я купи. Важното е да има всевъзможни мероприятия, стимулиращи четенето. Често се забравя каква е основната цел - първо да осигуряваме книгите на читателя и едва след това да изкарваме пари за нас и за данъци. Хубаво е и ако държавната администрация се сети, че целта й е да осигурява спокойствие и възможност за бизнес на своите ‛поданици‛ - тогава нещата биха били доста по-лесни. Ако не се забравя кое е водещото, нещата ще бъдат наред. И ако съществуват точни и ясни правила.

- Кои са най-търсените заглавия за годините, в които вие сте в бранша?

- От българската литература сред заглавията са представителите на т.нар. класическа литература, изучавана в училище. Също така и много от младите български автори се утвърдиха. Най-ярък пример са книгите на Георги Господинов. Дори и години след излизането им те са в челните заглавия. Теодора Димова също.

Но в тази област има още много да се работи. И то главно в медиите, като се представят по-често и по-обстойно книгите. Нямаме литературна критика, която да е насочена към широкия кръг читател. В масовите вестници няма такова нещо, там преобладава рекламният тип представяне на книгите. А читателят има нужда от ориентири в това море от литература. Ние, търговците, също имаме нужда. Но за клиента книгите са скъпи, така че трябва да има достатъчно информация. Например кампанията на в. „Труд‛ с поредицата книги беше успешна, защото успя да внуши на читателя отсреща, че предлага една подборка, най-доброто. И читателят й се довери. А вътре бяха много пъстри книги, които не мога да си представя, че един и същи читател ще чете. Ние като бранш недоволствахме при появата й, но поредицата имаше успех точно по тази причина.


- Имате ли наблюдения върху възрастовия диапазон на читателите, които влизат във вашата книжарница?

- При нас преобладават по-зрелите хора, но ние продаваме такава литература. Често казвам, че моите книги са за хора, научили се да четат и пишат. Има и много студенти и млади хора. Най-малките също влизат и често сядат на пода да си разглеждат книжките.

Според мен, имаше силен отлив от четенето поради силната емиграционна вълна през 90-те, когато почти цяло поколение интелектуалци напусна страната. Тази „дупка‛ обаче бавно се запълва, защото следващото поколение не е толкова емигрантски настроено. Или пък сега заминават за малко в чужбина, за да изкарат пари, и след това се връщат. Поне така мисля аз. През лятото пък имаме клиенти, които посещават страната ни веднъж-два пъти годишно.


- И идват да търсят „туристическа‛ литература?

- Не, идват да си купят българска литература. Това започна още преди 6-7 години. Тогава много успешно в чужбина продавахме дори ученическите издания на български автори, пък било то и защото са по-лекички – да не тежат в самолета – Яворов, Ботев, Дебелянов. Това са българи, живеещи в чужбина. Вече устроили се там, но усетили празнината в библиотеката зад себе си. И сега продължава този интерес, още повече, че вече имаме и българи, работещи в хуманитарната област в чужбина. Единствено по-малко ги интересуват книгите, описващи войната на групировките в България, защото те са далече от страната, не са в информационния поток.

- Как виждате бъдещето на книжарския бизнес?

- Трябва страшно много неща да се променят в законовата ни база. ДДС-то върху книгите не е единственият проблем. Крайно време е да се замислим и за творческия труд - защо той трябва да бъде облаган с такива данъци. Още повече, че повечето автори всъщност няма да изкарат нищо от това, че са издали стихосбирка или роман, или каквото и да е. Мнозинството от тях най-вероятно няма да продадат нищо. Друг проблем – от Нова година на практика са забранени консигнациите. Как да работим тогава? Та тези непазарни книги, които не са стока, как да стигнат до пазара без консигнация? Това означава, че ще спрем да ги взимаме, защото не можем да си позволим да ги купим. Издателят, от своя страна, рано или късно ще спре да ги издава, ако не може да ги реализира.

- Тогава оптимистка ли сте?

- Иначе нямаше да работя. Щях да стоя и да упражнявам националния спорт „мрънкане‛.


- Ама там сме много добри!

- Много...



Въпросите зададе Юлия Христов

14 April 2007

За Георги Михалков - топло


Слово произнесено по повод представянето на сборника с разкази на Георги Михалков “Почивка на Карибите”, издаден от Издателска къща “Жанет 45” – 2006 г.

В последно време имам чувството, че мнозина от нас са обладани от духа на разединението, егоизма, завистта. И много често той се превръща в ракета-носител срещу всяка иновация, позитивизъм, толерантност и разбирателство.

Има много хора, които нямат нищо против облагите на съответния колектив, но не желаят в ответ да се откажат от личните си интереси, от евентуалните блага, от героичните си пози и взирането само в собствения си пъп. И често прилагат двойни стандарти:

Отсичат 300 годишно дърво. Мълчат.

Рушат старини. Гробна тишина.

Превръщат улиците в реки, пътищата – в убийци. Ни вопъл.

Увеличават цените на стоките. Ни стон.

Лъжат ни, грабят ни, гаврят се с гена ни и те пак мълчат.

Но стане ли дума, въпреки мълчанието да е станало тяхна втора природа, някой да предложи позитивна идея, да се свърши някаква обществена дейност и се съгради нещо, при което те не са водещи, автоматично се правят на вулкани и се опитват да ни заливат с кални потоци без да подозират, че със своето мълчание са угаснали преди 3 милиона години.

На един такъв фон изпъква името на един от скромните, но изключително продуктивни и талантливи труженици на българската литературна нива, какъвто несъмнено е Георги Михалков. Оре и засява своята нива, в която кълнят живи образи и се развиват събития, свързани със съдбите и живота на обикновените хора през последните години. Разказите му са кратки и наглед прости по език и композиция, в които сякаш нищо не се случва, но те са обобщена картина на живота във въртопа на промените. Диапазонът на темите в тях е извънредно широк – любов, образа, доверие и лицемерие, взаимопомощ, ренегатство, незаконно трупане на пари и т. н. Георги Михалков не е привърженик на онези свърхестети, които пишат каквото им хрумне, пък да го разбира който ще. Не е привърженик на безкрайните писания – времето е динамично, той уважава интелекта на читателя и се пази от директните послания, като разчита на неговата диалогична ответност и интелектуалната му зрялост. При такива случаи Шукшин обяснява краткостта като да пропуснеш нещо и дори глупакът да разбере кое е това.

Всъщност Георги Михалков е по-известен в чужбина, отколкото в родината си. За тези, които не знаят това, ще щрихирам само, че е роден през 1952 г. в София. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” и е един от малкото съвременни български писатели, които творят на два езика – на български и на есперанто.

Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години и става член на Съюза на младите унгарски писатели. Работи в Института за европейска литература и като редактор в списание “Унгарски живот”.

Автор е на много сборници с разкази, между които “Тайнствената светлина”, излиза през 1987 г. в Унгария, “Златният Посейдон” 1984 г. “Ще живеем”, “Доктор Браун е у нас” пак в Унгария, “Насън пътувам”, 1992 г. в България, “Затворената мида” 2001 г. в Швеция, “Майски дъжд” 1984 г. в Бразилия и др., на сборниците с есета “Белетристични есета” и “Литературни откровения”. Работил е като главен редактор на издателството на Българския есперантски съюз, а в момента е главен редактор на списание “Български есперантист”.

Много от разказите на Георги Михалков излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония. Негови творби са награждавани в различни конкурси – в Барселона, Краков. През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида” печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Много негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Георги Михалков е член на ПЕН-клуба.

Както се вижда Георги Михалков е определено продуктивен. Той е интелигентен и талантлив писател. Виртуалното му е чуждо, изключително е сетивен и много земен творец. С подчертана култура и завидно майсторство успява да овладее разказите, да охарактеризира точно героите си с техните действия в процеса на повествованието, с характерния им диалог, с детайлно вмъкнатите оригинални образни сравнения и метафори. Вземам примери от последната му книга с разкази “Почивка на Карибите”: “и смехът му пак застърга, сякаш някой режеше дърва с електрическа резачка”, “водата се синееше спокойна и прозрачна като око на чайка”, “детски смях който се разливаше като искрящо шампанско вино”, “в този гладък като магистрала глас нямаше нищо”, “малките му черни очички приличаха на пистолетни дула”, “вперил поглед в нищото, а очите му светеха като стъклени топчета”, “краката му се смалиха като на костенурка” и т. н.

Не е нужно да се казва, че основен герой в творчеството на писателите е човекът. И това е обяснимо. Обаче в този все по-глобализиращ се свят, всеки един от нас има нужда от всички останали. Човекът е този, който преобръща живота, дава му смисъл, насоки, той се бори за оцеляването на човечеството. Когато по пътя за Тива Едип срещнал Сфинкса и той му задал гатанката си “Кое животно ходи сутрин на четири крака, по обяд на два, а вечер на три?”, неговият отговор бил “Човекът”. Знаете, че тази простичка дума е погубила чудовището. Чакат ни много чудовища, които ще трябва да бъдат унищожени от човека и неговото творчество, защото то е най-убедителното състояние за жизнеността на човешкия дух. То е дейност, насочена към изменение на света и самореализация на човека в процеса на създаване на материални и духовни ценности, разширяващи предела на човешкото бития. Чрез брилянтното българско слово писателите ще преобразуват разединението в хармония и ще продължат градежа на духовните мостове между хората. Няма да мълчат, защото техният глас е истински, той винаги е бил име на светлината и винаги – в защита на народа и културата ни. Българските писатели по традиция говорят с дълбоко човешки език – езикът, който в момента е крайно необходим не само на нас, но и на останалата Европа и света. Един от тези писатели е и Георги Михалков.

Литературата и въобще изкуството означават творецът да обобщава и популяризира това, което мисли и чувства, т. е. вид пропаганда, послание. Аз никога не съм бил убеден, че литература се създава без определена цел. Тя има единствена и ясна цел: да води хората към доброто, истината, красивото и възвишеното и да създава един красив свят, към който да се стремим, да поддържа в човека неизчерпаемо желание да живее и твори.

След като прочете разказите на Георги Михалков човек става по-добър, по-възвишен. Той става по-човек и по-малко механизъм.

София, 10. 04. 2007 г.

Мюмюн Тахир

Антон Терзиев, Силвия Томова и Красимира Джисова, отличени в Национален конкурс за къс разказ


Една голяма и две първи награди бяха връчени на 13, петък, от 13 часа, на десетия Национален конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев”. Наградата е учредена от Национален дарителски фонд „13 века България”.

Носител на Голямата награда за 2007 г. за разказа “Ърбан йога за начинаещи” (публикуван във в. “Дневен труд”) е Антон Терзиев от София; две първи награди се дават на Силвия Томова също от София за разказа “Синьо” от книгата й “Добър ден, Р.” и на Красимира Джисова от Ямбол за разказа “Search: me”, публикуван в “Литературен вестник”. В състава на журито на десетото издание на конкурса за млади писатели до 35 години са творците Димитър Коруджиев – председател, Любен Петков и Георги Величков.

Участниците в тазгодишното издание на конкурса за къс разказ “Рашко Сугарев” са се обърнали на вътре към същността на човека, за разлика от други години, когато нямаше разказ без кръв и убийства, заяви писателят Любен Петков, член на журито на конкурса, по време на церемонията по връчването на наградите,

Премирани в предишни издания на литературния конкурс са Георги Господинов, Алек Попов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Борис Минков, Радослав Парушев, Йорданка Белева, Васил Видински и Георги Савчев.

Игал Амир

Трилъри и приключения


Както и да се променят литературните вкусове през времето, трилърите все са на почит. И редиците на почитателите им не намаляват, нищо че част от романите изглеждат написани все по една и съща схема. "Божият шпионин" и "Девета рота" са новите попълнения в този жанр.

Първата книга е вдъхновена от събитията преди две години - 2 април 2005 г. Папа Йоан Павел II току-що е починал и площад "Свети Петър" е пълен с вярващи. Хуан Гомес Хурадо няма пророчески спосособности, просто става въпрос за съвсем пресен трилър, написан само преди година. Опирането на историческите факти обаче свършва със събитията на площад "Свети Петър". Докато трае подготовката на конклава, който трябва да избере новия Понтифик, двамата най-добре поставени кардинали Енрико Портини и Емилио Робайра са намерени убити - ритуално, по един и същи зловещ начин. Оттук-нататък започва сложна задкулисна игра, точно както се случва в добрите трилъри. Спазени са и другите правила на жанра – има го задължителното присъствие на сериен убиуц и на инспектор, който е по петите му.

"Божият шпионин" всъщност е сръчно написан трилър, в който Хуан Гомес Хурадо демонстрира, че и писането е занаят като всеки друг.

Романът е заглавие на "Бард".

"Девета рота" на Юрий Коротков пък е за любителите на по-бруталния екшън, който запраща по-назад във времето. Годината е 1989, мястото - Афганистан. Героят е Олег Лютаев – Лютия, водач на руска десантна рота, изпратена в Афганистан. Какво се случва там, няма смисъл да се обяснява в две изречения, защото тъкмо това е цветът на този тип литература. По-важното е, че Олег Лютаев е единственият, който се завръща от мисията, а светът, който го посреща се е променил - Съветският съюз вече не съществува, властта се е преразпределила, а медалите му не струват нищо.

Юрий Коротков обяснява, че романът "Девета рота" е написан по едноименния филм, а той от своя страна е по действителен случай.

Книгата е заглавие на "Ера".

Петдесет и три най-добри


Журито на конкурса “Български роман на годината” Любомир Левчев, Деян Енев, Амелия Личева и Ангел Игов обяви романите, които през тази година ще бъдат допуснати в надпреварата за наградата “ВИК”. 53 заглавия на български автори, издадени през 2006 г., ще се състезават за Голямата награда.

За първи път тази година, журито публично ще оповести списък с книгите, които имат реален шанс да попаднат в шортлистата на конкурса. Това ще стане в началото на месец май. Според Елена Найденова, управител на Фондация “ВИК”, “опитът на конкурса показа, че хубавите романи са повече от шест. Затова сега, спазвайки регламента, ще започнем дискусията за добрите български романи много преди журито да обяви шестимата претенденти”.

По регламент читателите, които са петият член на журито, ще се включат пряко в гласуването след обявяването на шортлистата.

Отново за първи път през тази година месец преди официалната церемония ще бъде организирано и публично журиране на шестте книги-претенденти за Голямата наградата „ВИК”.

Името на победителя ще стане известно на официална церемония през ноември. По регламент той ще получи 10 000 лева и превод на романа на английски език, осигурени от международната преводаческа компания „Vick Translations” България.

Списъкът на 53-те романа, както и допълнителна информация за етапите на конкурса и журирането могат да бъдат намерени на обновения сайт на Фондация „Вик” www.vickfoundation.com. Сайтът вече предлага информация освен на български и на още 6 езика- английски, немски, испански, френски, полски и италиански.

Списък с романи (Литературна комуникация)

Колеги, за изпита по ЛК трябва да прочетем (поне) един от изброените по-долу романи. Не знам под каква форма ще се задават въпросите, свързани с избраната книга, но е добре да се подготвите. От по-горните курсове чувам, че който е прочел роман има доволна оценка!

Антон Страшимиров
"Змей" (1900)
"Вихър" (1919)
"Роби" (1930)

Йордан Йовков
"Жетварят" (1920)
"Чифликът край границата" (1934)

Иван Вазов
"Нова земя" (1896)
"Казаларската царица" (1903)

Димитър Шишманов
"Хайлайф" (1919)

Константин Петканов
"Морава звезда кървава" (1934)

Стоян Загорчинов
"Ден последен, ден господен" (1933)

Емилиян Станев
"Легенда за Сибин, преславския княз" (1976)
"Антихрист" (1971)
"Търновската царица" (1973)

Павел Вежинов
"Синият залез" (1947)
"Звездите над нас" (1966)
"Нощем с белите коне" (1971)
"Бариерата" (1977)

Йордан Радичков
"Прашка" (1977)
"Ноев ковчег" (1986)

Вера Мутафчиева
"Случаят Джем" (1967)
"Аз, Анна Комнина" (1991)

Ивайло Петров
"Преди да се родя и след това" (1968)
"Хайка за вълци" (1982)

Георги Марковски
"Хитър Петър" (1978)

Генчо Стоев
"Цената на златото" (1964)

Антон Дончев
"Време разделно" (1964)

Ивайло Дичев
"Идентификация" (1987)

Виктор Пасков
"Невръстни убийства" (1986)
"Балада за Георг Хених" (1987)
"Германия, мръсна приказка" (1991)

Георги Господинов
"Естествен роман" (1998)

Александър Андреев
"Нови степени на свобода" (1999)

Алек Попов
"Мисия "Лондон" (2002)

Теодора Димова
"Майките" (2005)



13 April 2007

23 април - ДЖАМБОРЕ!!!

Колеги, получи се предложение да празнуваме на 23 април - Денят на книгата :)

Мисля, че е повече от недопустимо да не го отбележим подобаващо!
Очакват се предложения и се надявам този път да бъдем поне малко по-сериозни!

12 April 2007

Тръгва ново списание за философия и хуманитаристика


Във връзка с първия брой на "алтера Академика" издателите организират дискусия върху проблемите на хуманитарната научна периодика у нас.

Ново сезонно списание за философия, хуманитаристика и социални науки ще осигурява място за среща на различни теоретични направления, научни школи и изследователски стилове. "алтера Академика" ще се стреми да насърчава диалога между тях. Представянето на първия брой е на 13 април от 18 ч. в артцентър "алтера". Тематичните акценти са Тялото и Дельоз.

Текстове в броя:

- "Човешкото тяло според Максим Изповедник и Григорий Палама" (Георги Каприев),

- "Кръщаваното тяло" (Мария Шнитер, Димо Чешмеджиев),

- "Картезианските тела" (Васил Видински),

- "Дезорганизацията на живота" (Боян Манчев),

- "Струйка кръв. "История но окото" на Жорж Батай" (Антоанета Дончева),

- "Паралелните различия. Дельоз и Дерида" (Жан-Люк Нанси),

- "Посоките на смисъла. Дельоз и романът" (Еньо Стоянов),

- "Размисъл за истината" (Калин Янакиев).

В списанието има и раздел за рецензии върху нови български и чуждестранни книги, както и върху проблеми на българските научни преводи. Във връзка с първия брой на списанието издателство "алтера" и артцентър "алтера" организират дискусия върху проблемите на хуманитарната научна периодика в България. Представители на всички значими периодични издания за хуманитарни и социални науки ще обсъдят на срещата настоящи проблеми и стратегии за бъдещото развитие на научното хуманитарно мислене у нас.

Модератор на дебатите ще бъде проф. Георги Каприев.

Маратонско четене на Библията започва на 23 април в София


Четците ще се сменят на всеки половин час до до навечерието на празника на българската просвета и култура - 24 май

От 23 април в Богословския факултет на Софийския университет започва непрекъснато четене на Свещеното Писание. То ще продължи до навечерието на празника на българската просвета и култура 24 май. Инициативата е по повод предстоящия маратон на четенето, с който ще се отбележи Международният ден на книгата и авторското право 23 април. Организатори са преподавателите по библеистика и библиотеката при богословския факултет. Непрекъснатото четене на Библията ще започва всяка сутрин от 23 април до 23 май след утринното богослужение в академичния параклис и ще завършва преди началото на вечернята. Маратонът ще се провежда в сградата на богословския факултет на площад "Св. Неделя" на етажа на параклиса.

Четците ще се сменят на всеки половин час

По идея на декана доцент Емил Трайчев (и ако има достатъчно желаещи четци) четенето на Свещеното Писание би могло да продължи и през цялата нощ срещу 24 май. Организаторите приканват желаещите да се включат като четци да оставят трите си имена и телефон за контакти във библиотеката на факултета. Досега са се записали около 20 доброволци. Според библиотекарите желаещите засега са малко, но това вероятно се дължи на факта, че инициативата все още не е разгласена достатъчно.

През 2006 г. от 17 до 23 април за пръв път се проведе маратон на четенето като част от националната кампания "Четяща България".

Международният ден на книгата се отбелязва от 1996 г. насам по инициатива на ЮНЕСКО като признание за ключовата роля на четенето и образованието за развитието на личността.

23 април е традиционен празник на културата в Португалия. Именно оттам дошло предложението книгата да се чества в деня, когато светът почита и двама от най-големите си писатели - Уилям Шекспир (роден и починал на тази дата, съответно през 1564 и 1616 г.) и Мигел де Сервантес (починал на 23 април 1616 г.).

На същата дата, но в различни години, са родени или починали и други изтъкнати писатели като Морис Дрюон и Владимир Набоков.

Според друга версия идеята за честването идвала от Каталония, където на този ден подарявали по една роза за всяка продадена книга.


Писателят Кърт Вонегът почина на 84


На 84-годишна възраст почина известният американски писател Кърт Вонегът, автор на романа "Кланица 5" (1969 г.). Роден е на 11 ноември 1922 г. в Индианаполис, щата Индиана. Занимава се с журналистика още като студент. През 1943 г. отива доброволец в армията за участие във Втората световна война, но почти не му се налага да влиза в бой - скоро попада в плен, след като частта му е разбита в Ардените. Като военнопленник в Дрезден преживява масираната бомбардировка на града през 1945 г., които впоследствие описва в "Кланица 5", разказва БГНЕС. След завръщането си в САЩ учи две години в Чикагския университет, като в същото време е криминален репортер, а впоследствие се премества в Скънектъди, щата Ню Йорк, и постъпва на работа в "Дженерал илектрик". Там започва и писателската му кариера - през февруари 1950 г. сп. "Колиърс" публикува разказа му "Доклад върху ефекта на Барнхауз".

През 1951 г. той напуска фирмата и се преселва със семейството си в Масачузетс. До 1959 г., когато публикува романа "Сирените на Титан", успява да отпечата десетки разкази, да работи като учител в интернат за бавноразвиващи се и като търговски представител за концерна "Сааб". През 70-те и 80-те продължава активно да пише и издава. През 1973 г. излиза романът му "Закуска за шампиони". През 1996 г. публикува романа "Времетръс", който се превръща в едно от забележителните събития в американската литература за последното десетилетие на ХХ век. Самият писател го определя и като мемоари, своята последна работа в областта на прозата.

През 2005 г. обаче излезе "A Man Without A Country" - сборник със статии, публикувани в алтернативното сп. "In These Times", където бе редактор. Той е издаден у нас от "Бард" под заглавието "Безотечественик" заедно с "Бог да те поживи, доктор Кеворкян".

На Вонегът принадлежат думите:

- "Зрелост, това е способността да осъзнаваш предела на своите възможности."

- "Ако един учен не може да обясни на 8-годишно дете с какво се занимава, той е шарлатанин."

- "Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен."

- "Има много налудничави неща,които могат да се направят, но ние няма да ги направим и все пак е приятно да си ги мислим."

- "И двамата бяхме убедени тогава, а аз продължавам да мисля така и до днес, че животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повтарят безконечно." - от "Фарс или никога вече самота"

Расизъм на интелектуална основа, или просто Карбовски в действие


Проект троица" е резултат на продължителен обществен експеримент на Ангел Константинов, Калин Терзийски и Мартин Карбовски.

В продължение на повече от година те се събират всеки четвъртък и се опитват да основат литературен клуб. Вместо това тримата експериментират със седативните свойства на алкохола и други вещества.

Всичко е написано по салфетки, стени и мобилни телефони, докато пият, но се превръща в литература. В тази книга няма автори на отделните произведения, защото никой не си спомня какво е написал, но на срещите винаги е имало протоколчик - жена.

„Трябва да се организират концлагери за хора, които четат само вестници, слушат чалга и не знаят кой е Брьогел. Трябва да има расизъм на интелектуална основа и понеже аз ще го основа, критерият за интелигентност ще бъде доста нисък", споделя Мартин Карбовски в интервю пред седмичния гайд „Програмата".


Безплатен коцерт на Гари Мур


На 9 май от 19 часа на площад "Батенберг" в София легендарният китарист Гари Мур ще изнесе безплатен концерт.

Концертът се провежда в рамките на честванията на Деня на Европа в България, организирани под патронажа на министър председателя на Република България Сергей Станишев.

Гари Мур е един от най-талантливите музиканти и най-виртуозни китаристи, които Великобритания е дала на света. Звездната му кариера стартира от средата на 60-те години на ХХ век като експериментира в почти всички музикалните жанрове. Свири в едни от най-емблематичните рок групи като Тин Лизи, Скид Роу, Колизеум и много други.

Първата група, в която свири големият китарист, е пауър триото "Скид Роу". През 1974 г. се присъединява към нашумелите тогава "Тин Лизи" като заместник на дотогавашния им китарист Ерик Бел. Кариерата му в групата се развива на приливи и отливи, като през 1977 и 1978 г. отново се връща в "Тин Лизи". Не след дълго Гари Мур решава да се отдаде на солова кариера. През 1979 г. излиза сингълът "Parisienne Walkways", последван от албума "Back On The Streets", който светкавично влиза в Британския Топ десет и жъне невероятен успех. В края на 70-те и началото на 80-те виртуозният китарист продължава да експериментира в различни музикални жанрове, резултат на което е хитовият сингъл “Out In The Fields” заедно с Фил Лино.

Кариерата на Гари Мур достига звездния си връх през 1990 г. с албума “Still Got The Blues” и последвалият го “After Hours”, с които той спечелва милиони фенове по цял свят. Като гост-музиканти в тези проекти участват големите Албърт Кинг, Би Би Кинг и Албърт Колинс.

През 2001 г. с впечтляващия “Back To The Blues” талантливият китарист отново затвърждава любовта си към блуса. В хитовите парчета, включени в албума, преплитайки умело различни стилове виртуозът демонстрира поразяваща техника и невероятен усет за музиката. Както великият Би Би Кинг споделя, „Гари за пореден път доказа, че в него винаги ще гори огънят на блуса”.

Паулу Коелю с нов роман


"Вещицата от Портобело"


Никой не принася в жертва най-важното, което притежава - любовта си. Никой не поставя мечтите си в ръцете на онези, които могат да ги унищожат. Никой освен Атина. Коя е тя - девица, светица, мъченица или просто луда?


“Хората си създават своя реалност и после стават жертви на тази реалност. Атина се разбунтува срещу това и заплати висока цена.”
Херън Райън, журналист

“Аз бях използвана и манипулирана от Атина, а чувствата ми въобще не бяха зачетени. Тя беше моя учителка. Трябваше да ми обясни свещените мистерии, да събуди у мен незнайната сила, която всеки притежава. Когато се впускаме в приключение из такова непознато море, сляпо се доверяваме на нашите водачи и вярваме, че те знаят повече от нас.”
Андреа Маккейн, актриса


“Най-големият проблем на Атина беше, че е жена на двайсет и втори век, която живее в двайсет и първи. И че позволява на хората да видят това. Дали си плати? Без съмнение. Но щеше да плати много по-висока цена, ако беше потиснала своята мощ.” Диъдри О’Нийл, позната като Еда

11 April 2007

Марин Бодаков

СЛОВЕСЕН ГРАД

Размишления върху пътя на книгата между издателството и вестника


"Кой говори пред вас", е въпросът, на който се налага да отговоря в самото начало.
И почтеният отговор ще гарантира двусмислеността на размишленията ми: от една страна, съм журналист, литературен редактор или редактор литература, на малотиражен специализиран вестник, смятан за образец на качествена преса у нас; от друга страна, участвам - малко-отмалко - като поет в съвременната българска литература (сиреч в една от микролитературите й). Когато едната ми самоличност се усети уязвена, то появилата се пукнатина тутакси бива запълнена от другата. Ала раздвоеността между двата словесни медиума тупти. Каквато и литература, каквато и металитература да пиша, аз съм пристрастен тук-и-сега, тук-и-сега дискутирам с другите и себе си на вестникарските страници, диктуващи темпото на писателското всекидневие. Медиата е моята втора родина, тя - за щастие - ме прави видим. Не съм наблюдателят, който спазва еднаква критична дистанция спрямо фактите, нямам привилегированата гледна точка на уседналия извън литературата. Такъв съм, такъв е и най-често срещаният редакторски типаж в литературните и културните издания на хартия в България към днешна дата. И ако нещо в този статут истински ме тормози, то е нуждата да четеш и пишеш не с оглед на собствените си интереси, а според новопоявилото се изневиделица на пазара. От тази съмнителна, прочее, позиция днес обръщам поглед назад по пътя на книгата - и се изправям лице в лице с издателствата.
С демократизацията след 1989, с бавната и болезнена автономизация на литературното поле отношението към книгата като към общо културно предприятие диференцира и структурира издателствата и изданията в две по своему нещастни брачни двойки: 1) издателства + малотиражни медии, и едните, и другите свързани предимно с чистото производство и репрезентация на културните ценности; 2) издателства, свързани предимно с масовото производство на забавление + високотиражни, да ги наречем хибридни медии.
Един пример. Бихте ли си представили във вестник "Дневен Труд" да се появи какъвто и да било информативен или интерпретативен текст относно публикуваната от прекрасното издателство "Критика и хуманизъм" книга "Постнационалната констелация" от Юрген Хабермас? Нима политическите есета на немския философ, посветени на публичната употреба на историята или на моралните граници в медицинското възпроизводство, не влизат в тематичните интереси на най-мощния български вестник? Влизат, разбира се, но по-скоро в интересите на неговата аудитория, отколкото на списващите го. Подозирам, че на г-жа Антоанета Колева, директор на издателството, и през ум не й минава да предложи на "Труд" своето издание - и то не от високомерие, а за да избегне безцеремонното отхвърляне. В най-добрият случай текст за "новия Хабермас" ще се появи в "Труд", ако книгата излезе току преди световният учен дойде в България за някой от форумите на проф. Ивайло Знеполски. (Точно така, прочее, се случи онзи ден с проф. Умберто Еко.)
По силата на същата логика предназначените за масовия читател книги изобщо не биват предлагани за рецензиране в литературната преса - като че ли съществуват в съвсем друг универсум, където е в сила коренно различен набор от критерии; като че ли читателите на трилъри да речем и читателите на т.нар. "изящна словесност" са две несводими и никога непресичащи се множества. Разбира се, това разделение е илюзорно - дори дадена книга да е избрана преди всичко заради евентуалия си пазарен успех, тя все пак е изградена с литературни средства; а дори най-прециозният роман все пак има корична цена, разпространение и прочее. Те се срещат и в издателствата (които публикуват и едните, и другите), и в библиотеките на читателите, но въпреки това стратегиите на тяхното рецензиране се оказват коренно различни - поради простата логика, че издателите се стремят да получат положителни рецензии за своите продукти и затова ги предлагат в медиите, които им се струват максимално близки до регистъра на книгата. Дори издатели, които публикуват и единия, и другия тип заглавия, предприемат съвсем различни ходове за тяхното оповестяване - било в плана на високата мисия (за по-бавноликвидните заглавия), било в плана на търсената и доставяна стока. Причина за тези два подхода е профилираното поведение на самите вестници, в често предсказуемото и никога неутрално звучене на рецензиите. Любопитното в случая е, че и двата типа критерии - елитарният и пазарният - биват налагани със сходно чувство за мисия. Съвсем естествено е издателите добре да жонглират с тази предсказуемост и да използват масовите медии, за да си осигурят масови продажби, а литературните - за да удържат престижа на марката си.
Само че по силата на тази логика "литературните" книги си остават бавноликвидни (след като на практика не биват адекватно отразени във високотиражната преса), а масовата литература изобщо не бива рецензирана per se. Това може да урежда издателите на двата типа литература, но подобна межда поставя в патова позиция профилирани издателства като "Стигмати" например, които нямат такова вътрешно разделение. Тъй като не могат да очакват от авторите си скандалното поведение, което би им осигурило присъствие в ежедневната преса - или поне политически предизвикателни изказвания като Дубравка Угрешич например, - те трябва да се примирят, че изданията им ще бъдат разгласени само в специализираната преса - и съответно няма да получат ефективна реклама, а само похвала: нещо, което може и да е полезно за читателите, но няма да финансира бъдещите издания. Стремящите се предимно към комерсиален успех издатели пък изобщо загърбват функциите на рецензиите като коментар за качеството на дадена книга и така на практика не получават вътрешножанрово оразличаване в пресата - тоест читателят трудно може да получи информация дали даден научнофантастичен роман е написан по-оригинално от друг, дали един трилър е по-добре издържан в литературно отношение от друг. Това също е липса, макар и не толкова очевидна като финансовата; липса, причинена от несъществуващото сечение на двата вида преса.
И тази празнина става най-видима тогава, когато някой издател (или по-скоро автор, доколкото авторите по-често се опитват да рекламират книгите си пряко съществуващите граници) реши да прекрачи тези неписани правила и предложи за рецензия (положителна, предполага се!) книгата си по приятелска линия. Неловкият тон на увъртане демонстрира непривичността на ситуацията, в която отрицателни рецензии просто не се пишат, а самият факт на упоменаване в дадена медия премества книгата в списък на избрани заглавия. Мълчанието в този контекст е не знак за съгласие, а знак за принципно отхвърляне - и когато то бъде нарушено поради извънлитературни съображения, родените от този конфуз двусмислени текстове ясно показват абсурда на ситуацията.
И ето, че искам - не искам стигнах до наплевателства спрямо мощните издатели (своите малки и бедни издателски братя ще критикувам по семейному, насаме). Няма, разбира се, наедро да заявя, че през книгите издателските акули, виждат пазара, а ние пък, от божем качествените издания - културата. Какво обаче сочи опитът ми досега?
Когато някой крупен издателски бос издаде книга, с която действително може да се похвали пред общество, той изисква от вестника спешна и ласкава "рецензия", тук евфемизъм на реклама. Босът не общува с мен, той ми праща невинно момиче от своя PR отдел, което, разбира се, не е чело въпросната книга, но надуто ми я обяснява. А дамата сопната, знаете - тропа, нервира се, даже проплаква. Залива ме с кални потоци от ропот и град от словесна атака. - Почакайте - казвам, - почакайте, нека... Тази книга е достатъчно важна и следователно трябва да бъде рецензирана от възможно най-компетентния (обикновено външен за редакцията) автор, нещо повече, не възнамерявам да се меся в оценката му, да го пришпорвам, отказвам да предопределям хвалебния тон... Простете за проявеното чувство за хумор, но само то може да тушира сблъсъка между две представи за книга, за култура, само то може да тушира острото усещане, че моята представа е пазарно излишната. Съгласен съм, разбира се, че моето редакторско поведение в разрез с развръщаната от издателството кампания около дадената книга, защото разпространителите, книжарите и читателите трябва да бъдат уловени веднага... А нюансираните интерпретации, а очарованието на литературното непреходно в медийната преходност? Зарежи.
Затова при публикуването на следващата издателите няма да се обърнат към мен, а към по-комформно издание, което ще оповести подготвените в издателството PR съобщения, при това нерядко преписани от чуждестранната преса. Не мислете, че въпросните съобщения са в режима "Платена публикация" - обичайно те са подписани с името на ресорния журналист и се хоноруват.
Да, обаче - изненадан и от самия себе си - продължавам да бъда добросъвестен литературен журналист. И за да мога да представям и книги, публикувани от издателства, с които вече не ни свързва или няма защо да ни свързва приятелство, съм длъжен да практикувам пешеходството си между столичните книжарници, съчетано с всекидневен подробен преглед на новите издания. Това най-често е мястото на книгата между издателството и вестника, да не мислите, че портиерката на "Култура" е засипана от колети книги. И когато съм твърдо убеден, че: 1) една книга трябва да бъде представена; 2) издателството няма да ми я предостави: а) поради цената й и б) поради непредсказуемостта на представянето й, просто вадя портфейла си и я купувам със собствените си джобни, или с джобните за няколко дни. Но ако джобните ми пари не достигат, ако мой другар или колега не се е сдобил с въпросното издание, то има сериозен риск то да изпадне от страниците от вестника, все едно не се е случило. Поради тази причина от страниците на "Култура" изпадна самата "Българска книга. Енциклопедия", издание на "Пенсофт", цена 60 лв. И тъй като не възнамерявам да я изгладувам, повечето от размишленията ми върху книгоиздаването, книгопечатането, книгоразпространението, библиотечно-информационното осигуряване, библиографията и информационния трансфер са съчинение по преживяно.
Разрешете ми обаче да помечтая как т.нар. качествена преса рецензира и критикува съгласно своите собствени мерки и т.нар. некачествена литература. Как т.нар. таблоиди пишат, пак съгласно собствените им мерки, и за нискотиражни издания, в които се по-лесно напипва действителната новост, експеримента, размаха на специфичните интелектуалци... Тази утопия предполага не само вътрешни дебати в едно издание, но и светкавици между големи и малки вестници, между различни идеи за литератури и книги, защото в крайна сметка масовата преса също е специализирана - тя е специализирана в своята масовост. Тя предполага както появата на по-широко скроени и внятни автори в специализираните издания, автори, зарязващи академичните си обуща, така и на по-компетентни странични наблюдатели в масовите издания, но в крайна сметка - на автори, които да се чуват едни други, когато пишат за едно и също ново издание. Иначе таблоидите ще си бъдат таблоиди, а качествената преса само ще се нарича така и ще става все по-херметична, академична, анемична, енигматична... Пък и "високото" и "ниското" в литературата и културата всекидневно се предоговарят помежду си...
Тази утопия предполага да вярваме, че ние - издатели и вестникари - имаме обща работа. Че представянето на книгата не е самоцел - всяка книга може да мотивира размисъл върху личната и публичната промяна. Затова на светло, в медиите трябва да излезе и издателят, независимо голям или малък, за да ни обясни защо публикува това и това, а не това и това, и какво всъщност иска. Да не хленчи, да не се надува, да не стиска себеотрицателно зъби, а да поведе директен разговор с публиката през вестникарниците страници. За да стане това обаче, вестниците, именно вестниците трябва да преодолеят частичната си визия за читателя.
Точно с тази настойчива подкана възнамерявам от двусмислената си позиция недвусмислено да завърша.

---
Изказване пред семинара "Бизнессреда в книгоиздаването и книготърговията", организиран от Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет "Св. Климент Охридски" (23 ноември 2004).

Темата по История на книгата е: "Книга-общество-Възраждане".

Цитирам: "До петък! Темата е: "Книга-общество-Възраждане".
Ще се видим в петък на обичайното място и в обичайното време.
(Мимето)

Успех, колеги!

09 April 2007

блогове в Книготека



Преди две седмици интернет книжарницата Книготека пусна два блога:

booklovers [read, feel, share] е дневникът, в който всички ние, които си падаме по книгите, ще споделяме за изживяванията си с тях, за впечатленията си от последната прочетена книга и всякакви други страсти, свързани с литературата. Всеки може да си направи профил в блога и смело да споделя. Надяваме се, не сте стеснителни.

КОМИКС журнал е второто онлайн пространство, заделено от Книготека за литературни цели, но в един по-друг жанр. Става дума за Негово величество Комиксът. Тук отново можете да създадете свой профил и да пишете каквото мислите, че трябва да споделите за комиксите.

Искам да поздравя Книготека за идеята и специално за това, че и двата блога се разпространяват под Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното.

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, колеги!

Пожелавам на всички да бъдем БОРЦИ!!! (във всякакъв смисъл на тази хубава дума :) )

07 April 2007

Поредици и шедьоври



Доскоро класиката можеше да се купи предимно в антикварните книжарници – с поомачкани корици, тук-там със скъсани страници и с пожелания на трета страница: "Честит рожден ден, Митко! От леля и вуйчо". Защо Митко е решил да се раздели с томчетата на Достоевски, Гогол или Балзак, е друг въпрос. Факт е обаче, че в повечето семейни библиотеки тези томчета – еднакви, с твърди корици,седят подредени като войници. А хората от край време обичат да събират книги. От няколко години все повече издателства започнаха да уважават тази колекционерска страст и се появиха нови поредици. Като тази – "Шедьовър" на издателство "Захарий Стоянов". Досега в нея са излизали томове на Достоевски, Стендал, Флобер и Пушкин, Марк Твен, Емил Зола, Етел Войнич и Ярослав Хашек. Сега е ред на "Възкресение" на Лев Н. Толстой и "Братовчедката Бета" на Оноре дьо Балзак. Романът на Толстой е добре познат, даже се учеше в часовете по литература. Критиката го определяше като един от най-острите социални романи не само в творчеството на Толстой, но и цялата руска литература. "Братовчедката Бета" на Балзак не е толкова популярна книга. Но е част от текстовете, които Балзак обединява в цикъла "Човешка комедия", който включва романи, повести и новели, разкриващи облика на френското общество от Великата френска революция.

Оля Стоянова
dnevnik.bg

Що е то българското Християнство и каква е почвата му у нас


Новата книга на Фондация КОМ с автор проф.Божидар Димитров “Българска християнска цивилизация”, вече е в книжарниците. Тя е посветена на 1100-годишнината от смъртта на цар Борис І.

Книгата представя развитието на християнството по българските земи, ролята на цар Борис І за разпространението му като основна религия на българите и изповядането му на български език, създаден специално за целта от св.св.Кирил и Методий, както и значението на средновековните български манастири като центрове на духовността.

Книгата излиза на английски език в навечерието на големия християнски празник Великден и ще има европейска премиера в Брюксел в дните непосредствено около годишнината от смъртта на цар Борис І през м. май. По същото време в София пред дипломатическия корпус и широката общественост ще бъде представено и българското и издание.

“Българската християнска цивилизация” е богато илюстриран и увлекателно написан разказ с интересна информация за манастирите на територията на днешна и Средновековна България, включваща днешните територии на Македония, Източна Сърбия и Северна Гърция, много от които са действащи и в момента.

Кажи "Да"!


Когато много ни се иска нещо, тайно си пожелаваме наум да можем да превръщаме всяко “не” в “да”, както и ориза във филе, което аз си пожелах днес по случай постите.

Но това е друга тема. Важното е, че ако можехме да направим всички отговори, от които зависим, положителни, животът ни щеше да е голям купон. Или голяма скука, но не ми се разсъждава.

Затова направо съобщавам, че вече можеш да си купиш една от най-обичаните книги с популярна психология, която те учи как да накараш хората да правят каквото искаш.

Не съм я пробвала, но току виж ти помогнала да склониш мацката от бара да дойде у вас поне тази вечер. Или най-малкото да я почерпиш едно швепсче.

Както и да е – новата книга “Наука за влиянието”, едва ли ще се занимава със слабостите ни във флирта. Защото има далеч по-важни неща от него. Като например – парите.

Според критиците, “Наука за влиянието” е “ Светият Граал на убеждението” и е най-доказаната в практиката система да превърнем всяко „не” в „да”. Тази система може да се използва ако искате да: продавате, рекламирате, преговаряте, въздействате и да превърнете самия себе си в запазена марка.

Авторът на това полезно четиво се казва Кевин Хоган и се счита за един от най-влиятелните умове на планетата. Често компаниите се бият да го спечелят на своя страна, за да бъде с тях когато се сключва важна сделка.

Прекарал голяма част от детството си в бедност, Кевин отрано се е научил как да продава, за да изкарва пари. Известен е с анализите на поведението на популярни фигури от Белия дом. Преподава техники на въздействие и убеждение на мениджъри на Майкрософт, Боинг, Старбъкс, 3М и други пазарни лидери.

В крайна сметка, в момента е един от най-търсените и високо платени лектори в областта.

За книгата си той казва: „Превръщането на трудните неща в лесни за разбиране е едно от нещата, които правя. Можете да разчитате на всичко, което прочетете в тази книга. Сложете си я в сейф в банката. Ако използвате „Наука за влиянието” в продажбите, рекламата, мениджмънта или каквото и да било друго, можете да сте сигурни, че тя ще ви помогне!”

Е, ако ви е убедил, можете да разчитате и на книгата....

Издава: Лик

Колеги...

philox.eu

Колеги, заповядайте в общността на студентите от цяла Европа! Нека станем част от нея и в това отношение...

02 April 2007

Триумф на лъжата

Нова биография на Лени Рифенщал подлага на съмнение невинността й

"Съдбата й се усмихна в лицето на Адолф Хитлер и тя също отвърна с усмивка." Така започва новата биография на Лени Рифенщал, написана от Стивън Бах като различен и увлекателен опит за интерпретация на живота и творчеството на "нацистката муза", както я наричат някои.

Рифенщал доживя до 101 години и макар че през по-голямата част от дългия си живот фотографираше мускулести африканци и шарени риби, това, с което се свързва името й, са два нейни документални филма. "Триумф на волята" е посветен на Конгреса на националсоциалистите в Нюрнберг през 1934 г. Вторият й най-известен филм е "Олимпия" и разказва за олимпийските игри в Берлин от 1936 г.

Лени Рифенщал, наричана кинематографът на Хитлер, никога не демонстрира угризения за филмите си, прославящи Третия райх. През целия си живот Рифенщал си приписва невинност и незнание за съществуването на холокоста и завежда близо 50 съдебни дела за клевета срещу онези, които твърдят обратното.

Стивън Бах започва да пише "Лени: Животът и творчеството на Лени Рифенщал", провокиран от дългогодишен факт - как е възможно страстните привърженици на Рифенщал да отделят режисьорските й качества (в това число изключителната техника на снимане) от съдържанието. Това е невъзможно и в случая - дори неморално. Филмите на Лени Рифенщал са създадени с необикновена за времето си артистичност, с прекрасна композиция и поетичен контраст от светлина и форми.

И все пак не могат да бъдат оценени безпристрастно, като артистично постижение, без да се обръща внимание на темата, която третират. Стивън Бах разказва, че е тръгнал да разнищва Лени от факт, който тя самата вади постоянно на преден план като истина - че е била политически наивна. Нещо, което на него му е трудно да приеме. Дори ако тя никога не е била член на националсоциалистическата партия, тя е била симпатизант на целите им, включително и изхвърлянето на евреите от сферата на изкуството, твърди Бах.

Рифенщал е имала навик да не вписва еврейски имена в надписите, изброяващи участвалите във филмите й, а често пъти не им е плащала хонорар. Според Бах режисьорката е изпадала в истерични изблици, ако някой се опита да й задава въпроси за това. Биографът твърди в интервю, че ако може да зададе един въпрос на Лени Рифенщал, той би звучал така: "Как успявахте да сдържите сълзите си при мисълта за това, което вашите филми отприщиха?" Защото тя никого не е вкарала в концентрационен лагер директно, но беше човек, който даде ход на събитията, убеден е Бах.


Полет насън или наяже


2006 година се оказа щедра към почитателите на поезията в Бургас – на книжния пазар се появиха няколко стихосбирки от бургаски автори, които със сигурност ще провокират интереса на взискателните ценители на това изкуство и извън пределите на града. Една от тях е "Градината на Фохат" (издателска къща "Орбел", София). Авторката, Ирина Войнова, ни е позната с поетичните си сборници "Оголен камък – 1996, "Глинена птица" – 1998, "Степен на изгаряне" – 2000 и "Крило и корен" – 2003.

Спирам вниманието си върху новата й книга, като желанието ми е не само да споделя личното си усещане от прочита, но и да подскажа съдържанието. Тематично то се различава от останалите й книги – липсва характерния за стиховете на Ирина Войнова социално-граждански елемент, а вместо него откривам загатнати отпреди духовни търсения. Чрез самооткровения, тя е направила сериозен опит да ни приобщи към своя път на себепознание и мъдрост.

Стихосбирката е изградена от два цикъла: "Крайпътни камъни" и "Градината на Фохат".

"Фохат е мостът от светлина, чрез който божествената мисъл се проявява в материята" – чета в обяснителната бележка. И по-нататък: "Градината на Фохат се намира на границата между небето и земята. Според легендата, там на любимците на Бог е позволено да събират рози. Но градината на Фохат съществува само, ако има обмяна между извора и Берачите на рози, тоест ако се поддържа жива непрекъсната и съзнателна връзка между Първоизточника и съзнанието на нейните обитатели."

Ако трябва да започна с "живата връзка", ще отбележа, че се долавя – понякога като нишката на Ариадна, подадена за да ни помогне да се ориентираме в Лабиринта, а понякога (и по-често) я виждам като мост между лирическия персонаж и "другата край Извора".

Но ако трябва да конкретизирам, ще кажа, че написаното в книгата е израз на философските прозрения на поетесата, породени от общуването й със света. Не само със зримия, обаче. Тя отива по-далеч, като се взира в тайнствата на Вселената и показва своята гледна точка. Това ми дава усещането, че е успяла да надникне в голяма част от духовното богатство, създадено от човечеството, пътувайки от древността през времето до днес. Но, дали целта на подобно "надничане" е била само любопитството, търсенето на непостижимата Истина?

В първия цикъл от стихосбирката Ирина Войнова, в лицето на лирическия си герой, повежда читателя покрай своите крайпътни камъни. Това са житейските опитности, които човек натрупва, преминавайки през дадени ситуации и конкретни преживявания. В книгата те се появяват като светкавици или като "слънчеви стълбове по завоите" и показват пътя напред, когато розата "в средата на сърцето" все още не е разцъфтяла. Все още "утрешният ден е планина", която поетесата, по примера на Мохамед, "съзерцава в неподвижност", докато "пет индийски слона маршируват в кръг в главата му".

Знакова е и поемата "За словоядците, месията и Шехеразада". В нея, както и в други стихове в първия цикъл, авторката изразява отношението си към поетичното изкуство, причинило страдание на много поети. Но Поета (с главна буква), тя вижда като най-изключителното творение на природата: въпреки болката, а може би точно заради нея е изпълнен с огромна духовна сила.

От най-тъмния приют на ириса

с тежък наръч

и змия върху глезена,

той се изправя

и с поглед

хоризонтите размества.

("Строеж на фината природа")

Друга интересна представа за Поета може да се открие в стихотворението "Защото тайните на мъртвите споделя". Там Поета е обрисуван като "прозрачен свод, стъпил на четири разплакани кариатиди", а под неговата видимо крехка душевност пространствата се огъват "в съпротива немощна".

През "феерията на словесните фрактали", следвайки превратностите на лирическия герой и съпреживявайки "всяко докосване" с ветровете, стигам до втория цикъл - "Градината на Фохат". За прочита на този цикъл се изискват изострени сетива и пробудено съзнание – умение да се взираме в себе си, да разчитаме своята истинска същност, да усещаме безсмъртната енергия, която ни прави неделима част от Универса.

Предвид специфичното в езотериката, към която е обърната голяма част от поезията тук, епиграфите помагат на читателя да се приближи по-лесно до духа на определени стихотворения и да възприеме закодираното (на места) съдържание. И да открие също, че за лирическия герой на Ирина Войнова, Пътят е намерен.

Тръгнал от нищото (Колко е тихо в сърцето на Нищото, / в сърцето на Нищото трудно се диша), поетесата загатва стъпалата, по които той се изкачва, за да достигне онези пространства, които вероятно обитават само посветените. Попаднал в огромното поле от озарения, удивен от Космоса над него, тук и ти би могъл да се усетиш желан гост. И авторката ще се опита да те убеди, че ако притежаваш вътрешна чистота и отвориш сърцето си за светлината

Тъмният рог

ще расте след смъртта ти,

а ти ще му светиш отвътре.

("Нишката на Ариадна").

От такава гледна точка вниманието ми е привлечено от стихотворението "Зов от Ледените планини". То е недвусмислен призив към човека да се вгледа във вътрешното си "аз", да потърси най-чистата си, първично-божествена същност и проникнал дълбоко в себе си, да открие своя духовен Дом. Но за да стигне до прага му, трябва да направи усилието да тръгне. И точно от тук, от първото стъпало на пробудената памет, започва пътят на пилигрима.

Няма лесен път. Ирина Войнова не ни спестява истината – възможно е да откриеш "сгрешени имена и отговори на въпроси, зададени погрешно". Не е изключено дори да станеш жертва на същата тази Истина, защото докато "нощта се взира" в теб, мълния "от чашата на облак осветява само следващата стъпка"… Но стъпка по стъпка, ще се намериш там – пред вратата от светлина.

А зад нея? Зад нея е Светлината от вълшебните фонтани на Фохат – "отвъд съня, в единството на звуци и вибрации", където от хилядолетия те очаква "другата край Извора".

Може би там е градината за избраниците на Бог? Или е небето на посветените?

Или е красив сън, в който лирическият герой е преминал "моста от светлина", навлязъл е в други пространства и е разпознал своя радостен "възглас на новородена птица"?

Във всички случаи това е път, разкриващ хоризонти… Пътешествие към божественото – такава е жизнеутвърждаващата философия на авторката. Така тя осмисля кръговрата на живота.

Защото Вавилонски кули

са имената ни,

дадени от Бог…

Към третото око на Светлината.

В края на книгата чета с тъга стихотворението "Стълбове на тишината". Магията на поезията ме отведе за кратко до градината на Фохат, където "възторга преизпълни празнотата в мен, оплоди я с дъх и цвят, извиси я" и сега ми предстои обратния път. Иска ми се отново да се срещна с лудата Каломаин, с разпътната "Мария на Коелю", с уличника, жадуващ да открие своята майка, със словоблудстващите градски поети – все герои, които авторката е одухотворила, символизирала – направила ги е силни и запомнящи се.

Препрочитам стиховете, но по обратен ред, и макар че "радостта е още там – сред светещите стълбове от тишина", връщам се в реалния живот с всичките метаморфози на пеперудата.

Недокосната

от хаоса на дневните кошмари,

разтвори се в мъглата

между два сезона,

въздишката на пеперудата,

която

не успя да се

събуди.

Трите части на това стихотворение ("Пепел от пеперуди") са фигурно построени, възприемам ги като игра, стремеж чрез външната структура да се постигне по-силно внушение. И изниква въпросът: човек не преминава ли през същия дълбок хипнотичен сън и живот, протичащ мимоходом като пясъчен часовник? За поетесата няма съмнение: ще дойде време, когато Някой ще обърне часовника, за да му даде нов шанс – шанс за пробуждане. И тогава той ще зърне "светлото око". Тази светлина ще го подмами, може да го ослепи или да подпали крилата му, но един ден – в този или в друг живот – неминуемо ще го изпълни и ще го отведе до вратата на вълшебната градина.

Когато четем една книга, ние я възприемаме с всяка фибра от нашето същество – фибра, съдържаща както интелекта ни, така и собственото ни въображение… С всеки ред навлизаме все по-дълбоко в света на автора и с любопитни очи се взираме в онова, което той, чрез силата на внушението, изгражда. В този смисъл моето мнение за стихосбирката "Градината на Фохат" е: докоснах се до великолепна поезия, поезия многопластова, изящна, със смислови препратки към най-съкровените дълбини на човешката душевност. Поезия, която открива нови небеса далеч зад хоризонта – там, където "с крила на белоснежен гълъб" се е осъществил наяве или насън полетът на Ирина Войнова.

Ирина Войнова, Градината на Фохат. Орбел, Б. 2006. ISBN 9544960899

Милка Стоянова, Словото

Тъй както мъж целува жена, която обича


Петър Денчев е роден на 08.08.1986 година в град Варна. Завършил е IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио Кюри" Варна. Пише поезия, проза, театрална и кино критика. Неговият разказ "Малакоф, искам да остарея" е един от двата, наградени на конкурса "Екстаз" на списание Алтера (2006).

Има номинация за поезия на конкурса за дебютиращи автори (Liternet, 2006), лауреат на Първия национален конкурс "Христо Фотев", Бургас (2006). Печели втора награда на Националния младежки поетичен конкурс за поезия "Веселин Ханчев" (Стара Загора, 2006). В момента учи театрална режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".

Неговият роман "Тъй както мъж целува жена, която обича" е един от двата наградени на конкурса за нов български роман "Развитие".

Миналата година, една събота- когато искахме да се доберем по възможно най-бързия начин до НАТФИЗ, на задната седалка на едно на такси ти ненадейно ми сподели, че си написал роман. Каза ми работното му име и заговорихме за сюжета. Тогава очакваше резултатите от конкурса. Опитай се да опишеш какво е усещането да очакваш резултати от важен за теб конкурс?

Очакваш, за да разбереш. Резултатите от този конкурс всъщност се забавиха доста след предвиденото време. Това едновременно ме напрягаше и ме държеше в очакване. Честно казано - не очаквах чак да спечеля този конкурс. Когато излязоха номинациите, бях много щастлив, че се намирам сред петимата потенциални победители.

Бях се отчуждил от този текст. Седмица преди награждаването започнах да го чета наново и го преоткривах. Докато го четях си мислех, че ще бъда чудесно, ако той спечели.

"Тъй както мъж целува жена, която обича". Къде я целува?

Ха, ха… Където пожелае. Женската плът е направена за целуване. Шегувам се. По устните, разбира се. Такъв е смисълът на тази целувка, която е описана в романа. Сливането на мъжките и женските устни.

Разкажи накратко историята.

Напоследък ми се случва да преоткривам романа. На няколко места казах, че е авторефлексен. Историята на един мъж, изпълнен с дълбоки вътрешни противоречия, разделян от желанието си да бъде с много жени едновременно, но без да загуби собствената си съпруга.

В един момент от живота си среща друга жена, която ражда у него любовта, дори преоткрива любовта към съпругата си. За съжаление, не може да продължи да ги обича едновременно и се опитва да ги убие.

След излизането си от затвора съпругата му го очаква. А през времето, когато той е бил в затвора, тя се е грижила за момиче сираче, което сега я възприема като майка.

Вечерта преди награждаването си сънувал голяма щуротия- тук цитирам блога ти- “ сънувах история с невероятен сюжет - получавам награда за изключителен принос към афро-американското изкуство и се изправих пред огромна зала с чернокожи, за да получа своята награда.” Вярваш ли на това, което сънуваш? Важно ли е за теб?

Честно казано, иска ми се да вярвам. Всъщност, сънищата са част от реалния ми живот. Понякога ги интерпретирам, друг път не ги помня. Странното е, че обичам да сънувам, а рядко сънувам хубави неща.

Яна Монева, нашата обща любима приятелка (Яна е психолог и една от най-интересните нови български авторки; първата й стихосбирка- "Отвътре" беше отличена на конкурса "Южна пролет"- б.а.) , обясни съня ми с Юнг. Каза, че добре използвам активната си сянка.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съвременният български роман трябва да забрави илюзията, че може да разказва за обикновени хора. Българският роман дълго време се опитваше да бъде почти незабележим, да не разглежда социалните и личните конфликти достатъчно остро.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съществуваха дълго време, а и сега продължават да съществуват романи, които се плъзгат по повърхността на обществото, споменават различни събитие, използват ги като сюжетни елементи, но получават като краен резултат една аморфна смес.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съвременният български роман трябва да се научи да бъде честен и категоричен.

Как ти хрумна оня номер с краката и тромпета?

Хаха, това беше изпитният ми актьорски етюд за първи семестър на първи курс. Етюдът се казваше “Джаз-змия” и беше замислен като цирков номер на тромпетист и два крака, които първоначално имитират змии, после се превръщат в женски крака, които съблазняват тромпетиста, най-накрая в ръце, които обгръщат цялото му тяло и го довеждат до сексуален екстаз.

Съвсем случайно открих, че мога да имитирам много добре звука на тромпет и реших да опитам да направя нещо от това. Идеята се краката дойде след това. Все още не съм се отказал да се опитам да изляза на улицата да посвиря с въображаемия си тромпет.

Без пластичността на моята колежка Деница нямаше да мога да развия етюда в такава "змийска" посока. Честно казано, пластичните хора понякога се оказват полезни в театъра.

Избери едно от трите- Млади софийски контета, парижки сводници или варненски проститутки?

Парижки сводници.

Кога ще излезе романът?

В най-добрия случай до два месеца.