Тъй както мъж целува жена, която обича

Петър Денчев е роден на 08.08.1986 година в град Варна. Завършил е IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио Кюри" Варна. Пише поезия, проза, театрална и кино критика. Неговият разказ "Малакоф, искам да остарея" е един от двата, наградени на конкурса "Екстаз" на списание Алтера (2006).

Има номинация за поезия на конкурса за дебютиращи автори (Liternet, 2006), лауреат на Първия национален конкурс "Христо Фотев", Бургас (2006). Печели втора награда на Националния младежки поетичен конкурс за поезия "Веселин Ханчев" (Стара Загора, 2006). В момента учи театрална режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".

Неговият роман "Тъй както мъж целува жена, която обича" е един от двата наградени на конкурса за нов български роман "Развитие".

Миналата година, една събота- когато искахме да се доберем по възможно най-бързия начин до НАТФИЗ, на задната седалка на едно на такси ти ненадейно ми сподели, че си написал роман. Каза ми работното му име и заговорихме за сюжета. Тогава очакваше резултатите от конкурса. Опитай се да опишеш какво е усещането да очакваш резултати от важен за теб конкурс?

Очакваш, за да разбереш. Резултатите от този конкурс всъщност се забавиха доста след предвиденото време. Това едновременно ме напрягаше и ме държеше в очакване. Честно казано - не очаквах чак да спечеля този конкурс. Когато излязоха номинациите, бях много щастлив, че се намирам сред петимата потенциални победители.

Бях се отчуждил от този текст. Седмица преди награждаването започнах да го чета наново и го преоткривах. Докато го четях си мислех, че ще бъда чудесно, ако той спечели.

"Тъй както мъж целува жена, която обича". Къде я целува?

Ха, ха… Където пожелае. Женската плът е направена за целуване. Шегувам се. По устните, разбира се. Такъв е смисълът на тази целувка, която е описана в романа. Сливането на мъжките и женските устни.

Разкажи накратко историята.

Напоследък ми се случва да преоткривам романа. На няколко места казах, че е авторефлексен. Историята на един мъж, изпълнен с дълбоки вътрешни противоречия, разделян от желанието си да бъде с много жени едновременно, но без да загуби собствената си съпруга.

В един момент от живота си среща друга жена, която ражда у него любовта, дори преоткрива любовта към съпругата си. За съжаление, не може да продължи да ги обича едновременно и се опитва да ги убие.

След излизането си от затвора съпругата му го очаква. А през времето, когато той е бил в затвора, тя се е грижила за момиче сираче, което сега я възприема като майка.

Вечерта преди награждаването си сънувал голяма щуротия- тук цитирам блога ти- “ сънувах история с невероятен сюжет - получавам награда за изключителен принос към афро-американското изкуство и се изправих пред огромна зала с чернокожи, за да получа своята награда.” Вярваш ли на това, което сънуваш? Важно ли е за теб?

Честно казано, иска ми се да вярвам. Всъщност, сънищата са част от реалния ми живот. Понякога ги интерпретирам, друг път не ги помня. Странното е, че обичам да сънувам, а рядко сънувам хубави неща.

Яна Монева, нашата обща любима приятелка (Яна е психолог и една от най-интересните нови български авторки; първата й стихосбирка- "Отвътре" беше отличена на конкурса "Южна пролет"- б.а.) , обясни съня ми с Юнг. Каза, че добре използвам активната си сянка.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съвременният български роман трябва да забрави илюзията, че може да разказва за обикновени хора. Българският роман дълго време се опитваше да бъде почти незабележим, да не разглежда социалните и личните конфликти достатъчно остро.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съществуваха дълго време, а и сега продължават да съществуват романи, които се плъзгат по повърхността на обществото, споменават различни събитие, използват ги като сюжетни елементи, но получават като краен резултат една аморфна смес.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съвременният български роман трябва да се научи да бъде честен и категоричен.

Как ти хрумна оня номер с краката и тромпета?

Хаха, това беше изпитният ми актьорски етюд за първи семестър на първи курс. Етюдът се казваше “Джаз-змия” и беше замислен като цирков номер на тромпетист и два крака, които първоначално имитират змии, после се превръщат в женски крака, които съблазняват тромпетиста, най-накрая в ръце, които обгръщат цялото му тяло и го довеждат до сексуален екстаз.

Съвсем случайно открих, че мога да имитирам много добре звука на тромпет и реших да опитам да направя нещо от това. Идеята се краката дойде след това. Все още не съм се отказал да се опитам да изляза на улицата да посвиря с въображаемия си тромпет.

Без пластичността на моята колежка Деница нямаше да мога да развия етюда в такава "змийска" посока. Честно казано, пластичните хора понякога се оказват полезни в театъра.

Избери едно от трите- Млади софийски контета, парижки сводници или варненски проститутки?

Парижки сводници.

Кога ще излезе романът?

В най-добрия случай до два месеца.