Велимир Петров е новият носител на наградата "Чудомир"

Чудомир се шегуваше с всичко - спомня си художникът от Русе, който по съвместителство пише и публикува смешни истории

Наградата "Чудомир" е една от най-старите литературни награди в България, която се връчва за 39-и път за хумористичен разказ, публикуван на страниците на в-к "Стършел". Тазгодишният лауреат е русенският художник Велимир Петров. Въпреки че бе загубил гласа си поради употреба на ледено шампанско, авторът на разказа "Плацебо" даде шепнешком единственото си интервю часове преди награждаването му по време на казанлъшките Чудомирови празници.

Велимир е роден през 1933 година. Освен, че е художник, чиито картини са пръснати по целия свят, той има издадени три книги с хумористични разкази. 45 години е бил художник на Русенската опера.

Честита Ви награда "Чудомир", г-н Петров! Кога пишете, писането между другото ли е?

- Така се случи, че трябваше за известно време да се затворя в себе си. Тогава прописах и по това време "стършелите" ме приеха като техен човек. И така, от 1985-а година публикувам своите смешни истории в "Стършел"; лауреат съм на два техни конкурса...

Имате ли някакво хоби?

- Имах хоби, вече - не. Хобито ми бе свързано с винопроизводство и дегустация на виното. В село Червен, недалеч от Русе, имах голямо ранчо и правех по 3 тона вино. А също и в Калифорния, където сега живее синът ми - и там имах малко ранчо и отглеждах лозе... Но сега се задоволявам само с дегустацията.

Изненада ли бе тази награда за Вас?

- И да, и не. Притеснявах се, защото председателят на журито проф. Боян Биолчев е с обратна захапка. (шегувам се) Но се оказа, че той най-много е пледирал за мен, сред 10-те останали номинирани разказа. Затова сега казвам, че захапката много му отива на професора...

А Вие как възприемате Чудомир като автор? Въобще, Вашият хумор има ли някакви допирни точки с чудомировия хумор?

- Аз се познавам лично с Чудомир. През 1967-ма година трябваше да правя един музей в град Бяла. И, за да си сверя часовника, ходих по музеите из цялата страна. И тогава се запознах с бай Митю, с Чудомир. Той беше един читалищен деятел, всеотдаен. И тука, под асмата баба Мара Чорбаджийска ни сервира ракийката и салатата. Помня, ракът вече беше го повалил, но той се шегуваше до последно. Казваше - "в барата до дома толкова раци съм изловил и изял, и с този ще се справя". Спомням си още какво друго разправяше - че се бил разминал с Голямото изкуство на един лакът разстояние. Като деца си копали скривалища и той бил минал на един лакът разстояние от Казанлъшката гробница, но не я открил. Така се шегуваше...

Чудомир имаше един хумор, който бликаше от него непрекъснато. Той си беше във времето тогава, аз съм си в моето време. Това е разликата...

Петър Марчев, Словото