Банкоматът и призракът на Бай Ганьо

Как полицията и банката разсеяха българските ми комплекси

Биляна Иванова

Все още ми се свива сърцето, като си спомня как през лятото ми източиха банковата сметка. Спестявах пари за да платя един нов курс в университета. Почти ги бях събрала. И една душна юлска привечер отивам до банкомата да изтегля 20 евро. Слагам дебитната карта, натискам бутончетата и чакам машината да ми “изплюе” паричките. Чакам, чакам, но този път банкоматът се бунтува и ми съобщава, че нямам достатъчно пари по сметката! Отначало мисля, че е грешка. Не че съм толкова наивна, но също в Испания няколко месеца преди това ми се случи да ми преведат 1000 евро, вместо 350. Когато се оказа, че е грешка си помислих – “В България такава грешка – да ти преведат 2000 вместо 700 лева - просто НЕ МОЖЕ да стане!” Но в този случай няма грешка, парите се бяха изпарили и дойде моментът на пълния шок. Ами сега какво ще правя?

Първо решавам да се правя на следовател и влизам в интернет, за да видя какво точно се е случило със сметката ми. Виждам, че според хрониката на банката само преди ден съм изтеглила всичките си възможни авоари. Ама аз знам, че не съм. В пристъп на нерви се опитвам да си спомня всичко, което съм правила предния ден, за да видя дали случайно не съм си изтеглила сама парите и не съм забравила. Естествено, че не съм. Просто са ме окрали. Обаче не е никак лесно да повярваш, че се е случило ТОЧНО на теб. Разплаквам се. После се ядосвам. По инерция решавам, че трябва да са били българи. Сега ме е срам от тази моя реакция, обаче тогава бях сигурна. Българи са. Те са най-добрите крадци на пари чрез банкови карти. С тази фикс-идея в главата се обаждам в полицията, за да направя жалба. Разбира се, не споменавам нищо за моите подозрения спрямо собствените ми сънародници. Гласът отсреща ми чете жалбата, за да мога да внеса поправки, ако реша, и после ми казва, че имам 48 часа да отида да я подпиша лично в полицейския участък, който ми е най-удобен. (Мисля си, междувременно, какво трябва да преживееш, за да подадеш жалба в българско РПУ. По телефон? В участък, който ти е удобен?… И какъв ще е резултатът после…).
На другия ден се представям в полицията. Чувствам се гузна, защото си мисля, че нямам никакво доказателство, че не съм си изтеглила парите сама и сега твърдя, че са ми ги откраднали. Кой ще ми повярва?! Вече в полицейския кабинет се отпускам малко при вида на полицая – видимо е на не повече от 26 години, много атлетичен, а кожата на ръцете му е претърпяла някаква странна козметична процедура по обезкосмяване. Явно прекарва доста време в гимнастическия салон и полага грижи да изглежда поне като Дейвид Бекъм. Това едновременно ме развеселява и ми вдъхва доверие и започвам да разказвам какво ми се е случило, макар че по едно време пак се разплаквам. Полицаят не е никак учуден, съчувства ми и въобще не изглежда да се съмнява в моята версия. Обяснява ми, че този вид кражби за него са всекидневие. Разказва ми и как точно го правят – монтират магнитно устройство в отвора, в който влиза банковата карта и с него копират изцяло информацията, която съдържа. Отделно замаскират умело миниатюрна видеокамера, която запечатва как пръстите ти маркират пин-кода и после с този дубликат изтеглят всичко, което могат, докато собственикът на картата се осъзнае и я блокира. Аз слушам и кимам, обаче не защото ми е интересно. Всичко това вече го знам от България, където изглежда, че и малките деца могат да ти сглобят подобно магитно устройство. Нищо не казвам, обаче вътрешно много ме е срам и само си мисля, че всеки момент полицаят ще забележи, че в личната ми карта пише, че съм българка и ще се усъмни в мен или поне ще види иронията на това, че вероятно българи са окрали българка. Обаче нищо подобно не ми казва. Подписвам жалбата в седем екземпляра и за изпроводяк ми дава съвет да отида в банката и да поискам да ми възстановят откраднатото. И ми напомня винаги, ама винаги, да покривам със свободната си ръка пръстите, които маркират пин-кода. Излишно е да споменавам, че оттогава спазвам без изключение този прост, но безценен съвет и мислено благодаря на полицая.
Следваща стъпка – банковия клон. Много не ми се вярва да ми върнат парите, но трябва да опитам. Освен това трябва да поискам нова дебитна карта, отлагане на плащането на курса в университета или кредит пр. и пр. В този банков офис винаги попадам на един много любезен и търпелив служител, който не щеш ли се оказва заместник-директор на клона. Давам му личната си карта и си мисля, че веднага ще забележи, че съм от България, а нали българите са прочути крадци на пари от банкови карти… Но нищо подобно. Обяснява ми кротко, че мога да поискам възстановяването на откраднатото с една проста молба до банката и копие на жалбата, направена в полицията. Малко по малко започвам да проумявам, че аз нямам никаква вина, че са ме окрали и даже нещо още по-еретично – крадците нямат чак такава вина, че са ме окрали, защото банката е тази, която трябва да гарантира, че моите пари са на сигурно място. Банката е тази, която трябва да вземе мерки за сигурността на своите банкомати и парите на своите клиенти. И че аз плащам на банката “Каха Мадрид”, за да ми съхранява парите и щом те са били откраднати, банката е длъжна да ми ги възстанови.
Банковият служител ми обяснява какво трябва да се направи оттук нататък, дава ми съвети какво да напиша в молбата, преглежда я търпеливо и ми се усмихва. После прави съответните постъпки за нова дебитна карта и ми казва, че до 3-4 дни трябва да си получа парите обратно. Дава ми визитната си картичка и ми казва, че мога да му се обадя по всяко време да питам има ли развитие по моята молба. Вече в доста по-добро настроение се взирам в картончето. Казва се Хосе-Карлос Ернандес Йоренте. Веднага се усъмнявам, че има поне още 2-3 имена, за които не е имало място във визитната му картичка. Но всъщност изпитвам огромна благодарност към този човек с много имена - за добрата дума и доброто отношение и най-вече затова, че не съди хората според тяхната националност, както очевидно правя аз.
Три дни по-късно парите ми бяха възстановени, платих си задълженията към университета и сметката за телефона. Същият ден, докато пътувах в метрото, попаднах на информация в безплатен всекидневник, в която се съобщаваше за залавянето на банда крадци на пари от банкови карти. Бяха мароканци и испанци. За българи нищо не се споменаваше.
Най-после осъзнавам колко не съм била права да мисля, че испанците виждат българите най-вече като престъпници или поне байганьовци. Всъщност си давам сметка, че никога не ми се е случвало да ме гледат с лошо око, понеже съм българка. Първо мислят, че съм французойка, понеже така и не се научих да прознасям правилно буквата “р”. После като им кажа, че не съм французойка, ами българка, се усмихват учтиво, а по-отраканите направо признават, че не знаят къде се намира България и ме питат дали е хубаво. През главата ми преминават един след друг образите на българите, с които се запознах през последната година в Мадрид. Ани е докторантка, готви теза върху средиземноморското изкуство, Боби е инжинер, проектира асансьори, Тошко работи в голяма консултантска фирма, Александра – журналист във вестника на българските емигранти, Анета е медиатор и работи с емигранти в общината, съпругът й е строител, Жоро е бояджия с бохемска душа, приятелката му Руми работи в офис за парични преводи, Косьо е цигулар, Велина – талантлива млада художничка, Гери – активистка в различни асоциации на емигранти. Всъщност никой от българите, които познавам в Мадрид не се занимава с престъпна дейност. И никой от тях не прилича на Бай Ганьо в чужбина. Напротив - всички те са много възпитани, трудолюбиви, мили и отзивчиви хора. Може и да има някой тъмен балкански субект, обаче аз не го познавам. А испанците - още по-малко. Те не знаят даже кой е Бай Ганьо. Честно казано и аз вече предпочитам да не знам. Защото Бай Ганьо най-често е български комплекс. И е време да проумеем, че Бай Ганьо, също като Дядо Коледа, просто не съществува. И че в замяна съществуват много българи от плът и кръв, които с труд и достойнство търсят по-добър живот в чужбина. Така, както го правят хора от всички останали националности.