Драги ценители на здравословното хранене!
Книжарница "Пингвините" Ви кани да се включите в разговор за лечебното гладуване при представянето на книгата "Лекарството ГЛАД".
В срещата ще участват авторката Цвета Гаврилова и д-р Верджиния Георгиева.
Очакваме Ви на 5 април, четвъртък, от 18:00 часа в Orange centre на ул. Граф Игнатиев 18, ет. 3.
от Оля Стоянова
Автор: Елена Пенева
dnes.bg
Снимка: Издателство "Колибри"
Дейвид Линч е режисьор, когото или харесваш, или не. Не мисля, че има средно положение. Да не говорим, че почти 100% от моето поколение, които са били в невръстна възраст , когато за първи път излъчваха “Туин Пийкс”, са дълбоко деформирани и наплашени от този сериал.
Или най-малкото го помнят с това, че родителите им не са им позволявали да го гледат.
За филмите на Линч често се казва, че проникват в съзнанието на зрителите и рядко го напускат, докато не достигнат до всяка точка от него и не го завладеят напълно.
Във филмите му той много често е воден от странното, мистичното, това, което не виждаш, но си сигурен, че е там и точно заради това, не те оставя на мира. В същото време, те са много близки до живота, реалистични, сякаш е снимал малка част от необятното ни всекидневие, което повечето хора също могат да видят, но да твърде заети да се загледат.
Поради тази свръхчувствителност и наистина усещане, от което те побиват тръпки, от филмите му, аз нямах търпение да прочета първата му книга, издадена на български. Мислех си, че в нея поне за малко ще се повдигне завесата от синьо кадифе и ще проникна малко по-дълбоко в съзнанието и мислите на човека, когото съм пускала прекалено много в моите.
За моя огромна изненада се оказа, че книгата има нещо общо и със съзнанието, и с филмите на Линч, но по никакъв начин не отрива неговата личност.
“Да уловиш голямата риба” е книга, с която големият режисьор обяснява как неговото собствено съзнание достига до идеите – тези откачени хрумвания за филмите му – били генерални за истории, или просто за елементи от кадрите. Оказва се, че огромната му креативна енергия е постигната чрез... медитация.
Режисьорът разказва за техниките, чрез които развива съзнанието си, улавя идеите и придава форма на абстрактното. В 5 кратки откъса той непрекъснато апелира и твърди, че всеки човек може да достигне до собствените си прозрения и разширяване на творческите си възможности само и единствено чрез трансцендентна медитация.
Разбира се, Линч не разказва как, медитирайки, идеите - като огромни летящи риби - долитат при него. Според режисьора, за да достигнеш до голямото, до същественото, уникалното и оригиналното, трябва да се потопиш дълбоко – в себе си, в “Обединеното поле”, където са наистина големите риби.
За да докаже това, режисьорът вмъква множество лични преживявания, биографични бележки и уточнения за начина, по който е достигнал до някои от идеите, които в последствие е филмирал. Той говори за професията си, за образованието си на художник, за начина, по който избира актьорите за филмите си и как работи с тях.
В книгата е отделено място и за най-новия му филм - “Инланд емпайър”, който съвсем скоро българските зрители имаха възможността да видят – по време на София филм фест.
Режисьорът говори за новите технологии при заснемането на филмите (Инланд Емпайър е изцяло заснет с дигитална камера), за бъдещето на киното и за всичките си филми. Най-важното обаче си остава – чистотата на съзнанието и начинът за постигането й – медитация.
В заключение, макар да има риск от разочарование за тези, които очакват малко повече разкрития за филмите на Линч от първата му книга, според мен “Да уловиш голямата риба” е наистина приятно и интересно четиво. И като цяло – успешен улов...
Издава: Колибри
Почина Борис Димовски 
Наградата "Чудомир" е една от най-старите литературни награди в България, която се връчва за 39-и път за хумористичен разказ, публикуван на страниците на в-к "Стършел". Тазгодишният лауреат е русенският художник Велимир Петров. Въпреки че бе загубил гласа си поради употреба на ледено шампанско, авторът на разказа "Плацебо" даде шепнешком единственото си интервю часове преди награждаването му по време на казанлъшките Чудомирови празници.
Велимир е роден през 1933 година. Освен, че е художник, чиито картини са пръснати по целия свят, той има издадени три книги с хумористични разкази. 45 години е бил художник на Русенската опера.
Честита Ви награда "Чудомир", г-н Петров! Кога пишете, писането между другото ли е?
- Така се случи, че трябваше за известно време да се затворя в себе си. Тогава прописах и по това време "стършелите" ме приеха като техен човек. И така, от 1985-а година публикувам своите смешни истории в "Стършел"; лауреат съм на два техни конкурса...
Имате ли някакво хоби?
- Имах хоби, вече - не. Хобито ми бе свързано с винопроизводство и дегустация на виното. В село Червен, недалеч от Русе, имах голямо ранчо и правех по 3 тона вино. А също и в Калифорния, където сега живее синът ми - и там имах малко ранчо и отглеждах лозе... Но сега се задоволявам само с дегустацията.
Изненада ли бе тази награда за Вас?
- И да, и не. Притеснявах се, защото председателят на журито проф. Боян Биолчев е с обратна захапка. (шегувам се) Но се оказа, че той най-много е пледирал за мен, сред 10-те останали номинирани разказа. Затова сега казвам, че захапката много му отива на професора...
А Вие как възприемате Чудомир като автор? Въобще, Вашият хумор има ли някакви допирни точки с чудомировия хумор?
- Аз се познавам лично с Чудомир. През 1967-ма година трябваше да правя един музей в град Бяла. И, за да си сверя часовника, ходих по музеите из цялата страна. И тогава се запознах с бай Митю, с Чудомир. Той беше един читалищен деятел, всеотдаен. И тука, под асмата баба Мара Чорбаджийска ни сервира ракийката и салатата. Помня, ракът вече беше го повалил, но той се шегуваше до последно. Казваше - "в барата до дома толкова раци съм изловил и изял, и с този ще се справя". Спомням си още какво друго разправяше - че се бил разминал с Голямото изкуство на един лакът разстояние. Като деца си копали скривалища и той бил минал на един лакът разстояние от Казанлъшката гробница, но не я открил. Така се шегуваше...
Чудомир имаше един хумор, който бликаше от него непрекъснато. Той си беше във времето тогава, аз съм си в моето време. Това е разликата...
Неизмеримо е влиянието, което филмите на Люк Бесон „Никита” (1990) и „Леон” („Професионалистът”, 1994) упражниха през годините върху масовата култура в Европа и Америка, вдъхновявайки телевизионни сериали, римейк-опити, визуални концепции, милиони въображения, както и изцяло ново течение във френското кино, наречено „Cinema du look” (Синема дю лук). Тези филми се сдобиха с култов статус сред критици и фенове и се наредиха сред най-иновативните и блестящи образци на модерното кино, лансираха кариерите на звезди като Ан Парийо, Жан Рено, Натали Портман.
Разкошният „Голямото Синьо” (Le grand bleu, 1988) - житие на шампиона по свободно гмуркане Жак Майол и обяснение в любов към безкрайната синева на океана, с участието на Жан Марк Бар, Розана Аркет и Жан Рено, е считан от мнозина за един от най-фините и съвършени филми, правени някога.
За съжаление нито един от тези филми не е излизал официално в България на оригинален носител.
Легендарният режисьор се срещна с българските журналисти по повод новия си анимационен филм „Артър и Минимоите” и отговори на въпросите им.
Запитан дали е посветил анимираната творба на децата си, той отговори: „Написах тази книга и направих този филм за всички деца по света. Кръстих главният герой Артър на 5-годишното дете на мой близък приятел, той е истински владетел, като крал Артур.”
„През последните години американските продуценти на анимации като че ли мислят повече за родителите, придружаващи децата си в киносалона.” сподели още той „Филмчетата са пълни с възрастни шеги, сякаш главната им цел не е да очароват детското съзнание. Накрая родителите са доволни, но децата като че ли предпочитат старите класики на Дисни... Аз направих филм за децата, не за възрастните. Вие обичате ли достатъчно децата си, за да идете да гледате филм, направен изцяло за тях?”
Бесон изказа задоволство от българския дублаж на филма, макар в оригинала да звучат гласовете на Робърт Де Ниро, Харви Кайтел, Дейвид Бауи и Мадона.
Неизбежни бяха въпросите за комерсиалните хитове, които Бесон продуцира през годините - Ямакаши (2001), Такси (1998), Транспортер (2002, с участието на Джейсън Стейтъм), така различни от авторското му творчество.
„Комерсиален е странно определение” каза той „Когато отидете на кино, плащате билет за всеки филм, безплатно кино няма. Всеки филм е комерсиален. Просто имат различни цели. Аз не мисля, че продуцирането на популярен и харесван филм е творчески компромис.”
На въпроса какво мисли за все по-популярното дигитално кино, той отвърна: „Дигиталното заснемане е похват, който улеснява режисьора. Но един похват никога не ще замести изконната цел на киното – да разказва истории.”
За работата си с Гари Олдман в „Леон” Бесон сподели: „Гари е един от най-добрите актьори, с които съм имал удоволствието да работя. Помня, че когато снимахме една знакова сцена в Леон, го накарах да направи 35 дубъла. Накрая той дойде при мен, видимо притеснен и ми каза: „Люк, съжалявам, че не се получава.” Отвърнах му – „Напротив, получи се още на втория дубъл, но просто е страхотно изживяване да те гледам как гениално го играеш отново и отново... Все едно да се качиш на ферари и някой да те накара да слезеш на втората обиколка. Няма начин да го направиш!”
„България трябва да защитава националното си кино. Филмите са най-добрият начин за опознаване на нравите, особеностите на една нация, на една държава. Всички френски филми продават Франция, голяма част от туристите в Париж го посещават, защото са го гледали на кино. Вие трябва да направите същото.” сподели Бесон.
Накрая Люк Бесон заключи: „Имам голям късмет, че съм направил десет филма. Моето мото е: „Ако не можеш да кажеш нищо ново, млъкни!” Няма да се оттегля, макар след 30 години работа вече нямам същата енергия да правя кино... Но Артур 2 със сигурност ще има!”
Едва ли нещо е способно да порази огромните продажби на големия хит на Дан Браун “Шифърът на Леонардо” по света и у нас. Правилата на играта обаче традиционно не важат на пазара на огромната руска държава. И затова там Дан не е бил на първо място.
Надминал го е дебютант. Той се казва Сергей Минаев и на 32 години първата му книга е станала тотален бестселър в Русия, оглавявал в продължение на месеци класациите за най-продавани книги и купен за издаване в цял свят.
Освен това явно е достатъчно невероятен, за да спечели цяла страница в “Таймс”, която да е запълнена с факти за него и книгата му. Което го направи нещо като първия руски автор, който се радва на такъв успех.
Сигурно той се дължи на факта, че "Духless" улавя много точно духа на съвремието и ценностите (или по-скоро липсата им) на “героите на нашето време” - юпитата, "белите якички", материално презадоволени, но духовно бедни. Самото заглавие също насочва именно нататък - съчетанието от славянската дума „дух“ и английския суфикс less, който означава отсъствие на нещо, може да се преведе като “бездуховност”.
Става дума за бездуховността в живота на ултраматериалистичния свят на новия елит – този, който може да накара цели курорти да фалират, и който формира модата в местата за почивка, парти, както и мечтите на простосмъртните. Прослойка, която в Русия е особено известна, а по света се появява като част от клюкарските колонки на вестниците.
Главният герой в книгата е млад московски топмениджър, работещ в голяма международна компания. Печели много, живее сред суперлукс. Когато не се занимава с правене на пари, се отдава на удоволствията, които без проблем може да си купи – сексът, наркотиците и алкохола, които запълват света, в който живее. Единствената спасителка за него може да стане момичето, което го обича, но не вижда заблудите, в които той тъне.
Тази история трябва е написана достатъчно майсторски, за да е възможно след първия й скромен тираж, изчерпан само за седмица, всички да започнат да говорят за книгата. След което в продължение на месеци тя да бъде безспорният фаворит на пазара – издателски феномен, какъвто в Русия не е имало през последните години.
И всичко това като се има предвид, че авторът е започнал да я пише на салфетките в най-тузарските ресторанти в Москва. И от салфетка на салфетка, стигнал до книга, написана увлекателно и майсторски изцяло на съвременен жаргон.
Докато ние използваме салфетките само по предназначение...
Издава: Персей
автор: Елена Пенева
dnes.bg
Снимки: „Изгубените тайни на свещения кивот“ - Издателство Хермес, „Свещеният кивот“ - Издателство Кръгозор
Тези дни излязоха две книги на двама съвършено различни автори, изследващи тайната на свещения кивот. Става дума за „Изгубените тайни на свещения кивот“ и „Свещеният кивот“.
Кивотът
Според легендата, Кивотът на завета представлявал облицован със злато скрин, който бил едновременно средство за общуване с Бог и ужасяващо оръжие за поразяване на враговете. За да го използва, първосвещеникът трябвало да носи нагръдник с 12 скъпоценни камъка, наричани Огнени камъни. Реликвите се съхранявали в Храма на Йерусалим до вавилонското нашествие през 597 г. пр. Хр., след което следите им се изгубили.
Кой и как
По следите на артефакта вървят Патрик Бърн и Греъм Филипс.
Първият е започнал кариерата си като строителен инженер, но по-късно се пренасочва към мениджмънт на градоустройствени проекти. Той е активен масон с тридесетгодишно членство във Великата английска ложа, което със сигурност му е помогнало в провеждането на смайващо разследване на „една хилядолетна конспирация“ и в съставянето на уникална теория за сегашното местонахождение на Свещения кивот.
Бърн се позовава на доказателства от Библията, археологически разкопки и исторически документи. Той защитава тезата, че Свещеният Граал е засекретена препратка към Свещения кивот, пренасян и пазен векове наред от тамплиерите и техните наследници.
Греъм Филипс пък е един от най-продаваните британски автори в областта на нехудожествената литература вече над 20 години. Той е бил журналист, но вече целият му интерес е насочен към мистерии, покрити в историята.
Има издадени 12 книги и напоследък е насочил вниманието си към библейските загадки. Така например неговата книга „Наследството на Моисей“ (издание на „Хермес“) прави преглед на работата на признати археолози и библейски учени и представя забележителни доказателства в подкрепа на това, че Старият завет е много по-близо до истината, отколкото смятат мнозина историци. Сред най-новите книги на Греъм Филипс е и „Изгубените тайни на свещения живот.
Как и докъде
В проучването за „Свещеният кивот“ , Бърн използва шифри, геометрични измервания, астрономия и дори познания по кабала и нумерология. Открива кодирани послания за присъствието на кивота единствено в масонските ритуали и в картините на Леонардо и Пусен. С тяхна помощ проследява местата, където е пазен Свещеният кивот през вековете, както и неговото местонахождение сега.
В книгата има и фотографии и диаграми, както и дълбоките познания на автора за символното значение на числата, средновековната и библейска история. Основната теория в нея се базира върху карти, които могат да бъдат разгледани от всички...
В своето търсене Патрик Бърн достига до земите на Югозападна Франция (Лангедок), който според анализите на географското разположение на Франция, се оказва център на кръг, формиран от точно 33 изследвани точки в нейната територия.
Греъм Филипс пък проследява кодирани послания, оставени от тамплиерите по стените на църкви, в надписи и витражи в търсене на Огнените камъни. Когато биват подложени на лабораторни изследвания от учени от Оксфорд, тези камъни разкриват странни физически свойства, които влияят върху електронната апаратура и произвеждат облак плаваща светлина, наподобяваща кълбовидна мълния.
Сред древните руини на Петра в Южна Йордания Греъм Филипс намира доказателства, че тамплиерите са открили Ковчега на завета и Огнените камъни и по време на бягството от гоненията на френския крал Филип Хубави са пренесли съкровището в Англия.
Открития и въпроси.
Въпросите, на които Патрик Бърн намира отговор, са: “Дали пазителите на кивота са още живи и къде се намират днес?“, „Кои са тези хора, каква е тяхната история и как са избирани?“, „Къде се съхранява Свещеният кивот сега?“, “Дали рицарите тамплиери и франкмасоните са били свързани?”, “Съществуват ли и днес тези общности и към какво се стремят?”.
Греъм Филипс пък предлага научни доказателства в подкрепа на твърденията, че Ковчегът на завета притежавал способността да унищожава цели армии и прави интригуваща хипотеза относно местоположението на Кивота.
Ако сте фенове на този тип литература, можете съвсем спокойно сами да прецените кои подходи и чии открития са ви по-интерсни.
„Изгубените тайни на свещения кивот“ на Греъм Филипс се издава от Хермес.
„Свещеният кивот“ на Патрик Бърн е на пазара от Кръгозор.
Професор Чарлз Тейлър - канадският философ, който вече близо половин век настоятелно прокарва тезата, че проблеми като насилието и фанатизма могат да се решат, само ако се вземат предвид едновременно техните светски и духовни измерения, спечели наградата "Темпълтън" за 2007 година.
Наградата "Темпълтън" e на стойност 800 000 лири стерлинги (приблизително 1,5 милиона щатски долара). Тя е най-голямата в света годишна парична награда, която се присъжда на отделен индивид. Учредена е от глобалния инвеститор и филантроп Сър Джон Темпълтън и винаги превишава Нобеловите награди, подчертавайки по този начин убеждението на Темпълтън, че ползите от напредъка в духовните открития могат количествено да са по-големи от тези в други достойни открития, извършени от човека.
Тя ще бъде връчена на тазгодишния си лауреат от Негово кралско величество принц Филип, херцог на Единбург, по време на частна церемония в Бъкингамския дворец на 2-ри май.
Тазгодишният носител на наградата - Чарлз Тейлър - се занимава с важни съвременни междукултурни въпроси - като например “Каква роля има духовното мислене през 21ви век?”.
Вече над 45 години проф. Тейлър, днес 75-годишен, защитава тезата, че пълната зависимост от секуларните, не-религиозни възгледи води само до фрагментирани и погрешни резултати. Тейлър описва този подход като осакатяващ и пречещ за постигане на ключови прозрения, които биха помогнали на една глобална общност, все по-уязвима към сблъсъците на различни култури, морал, националности и религии.
Чарлз Тейлър е автор на над десет книги и множество научни студии и лекции, в момента е преподавател по право и философия в Северозападния университет в Евънстън, щат Илинойс, и професор емеритус на Факултета по политически науки на университет "МакГил" в Монреал, неговия роден град.
Тейлър е носител на стипендията “Роудс” и има титла бакалавър по хуманитарни науки от "МакГил" и "Балиол Колидж" на Оксфордския университет, както и магистърска и докторска степен по философия от Оксфорд.
Според Тейлър, “пълното разделяне на природните науки и религията се отрази пагубно и на двете, но не по-малко вярно е също, че културата на хуманитарните и социални науки често се оказва изненадващо сляпа и глуха към духовното.”
Философът решително се противопоставя на нещо, което мнозина учени в социалните науки приемат за аксиома, а именно, че рационалното движение, което започва от Просвещението, се отнася към концепциите за морал и духовност просто като към анахронизми в епохата на разума.
Този тесногръд, принизяващ социологически подход, твърди той, несправедливо ни пречи напълно да разберем как и защо човешките същества се стремят към намирането на смисъл, което на свой ред прави невъзможно да се решат най-трудните проблеми на нашия свят - от въоръжените банди и расизма, до войната.
Тейлър упреква остро и онези, които използват непоклатимия морал или религиозните убеждения в името на борбата с несправедливостта, защото вярват, че “щом каузата ни е справедлива, значи имаме право да упражняваме морализаторско насилие,” според формулировката в една от студиите му.
Още от следването си на философия в Оксфорд, Тейлър оспорва т. нар. “обективни” подходи на психологията, социалните науки, езикознанието, историята и други хуманитарни науки. След това той прави една забележителна докторска дисертация, с която твърдо се противопоставя на негласната враждебност към религиозните вярвания.
Той започва да разглежда критично психологическия бихейвиоризъм, според който всички човешки дейности могат да се обяснят като елементарни движения, без оглед на мисленето или субективното значение.
Книгата на Тейлър “Секуларна епоха” е обявен като най-важното постижение на Тейлър и най-изчерпателния анализ на секуларизацията и съвременния свят.
*Секуларизация - процес, в резултат на който различни области на социалния живот, (образование култура, възпитание, икономика, политика) постепенно се освобождават от контрола на християнската религия и стават независими от църковните институции.
The first new Tolkien novel for 30 years is to be published next month. In a move eagerly anticipated by millions of fans across the world, The Children of Húrin will be released worldwide on 17 April, 89 years after the author started the work and four years after the final cinematic instalment of the Lord of the Rings trilogy, one of biggest box office successes in history.
The book, whose contents are being jealously guarded by publisher HarperCollins - is described as "an epic story of adventure, tragedy, fellowship and heroism."
It is likely to be a publishing sensation, particularly as it is illustrated by veteran Middle Earth artist Alan Lee, who won an Oscar for art direction on Peter Jackson's third film The Return of The King. Lee provided 25 pencil sketches and eight paintings for the first edition of the book, one of which is reproduced here for the first time in a national newspaper.
Tolkien experts are already tipping The Children of Húrin - which features significant battle scenes and at least one major twist - for big budget Hollywood treatment. Takings from the Lord of the Rings trilogy box office takings to date total some £1.5bn.
Chris Crawshaw, chairman of the Tolkien Society, said: "It would probably make a very good movie, if anyone can secure the film rights.
"Tolkien saw his work as one long history of Middle Earth: from the beginning of creation to the end of the Third Age. The Children of Húrin is an early chapter in that bigger story."
The author's son Christopher, using his late father's voluminous notes, has painstakingly completed the book, left unfinished by the author when he died in 1971. The work has taken the best part of three decades, and will signify the first "new" Tolkien book since The Silmarillion was published posthumously in 1977.
"It will be interesting to see how it stands up today alongside all the Tolkien-alike literature that we've become familiar with," said David Bradley, editor of SFX magazine.
For 10 years, Joe Hill was just another struggling, unpublished writer coming up with one book project after another only to have them rejected. Now, though, he has a bestseller on his hands - an efficient horror thriller entitled Heart Shaped Box - and a secret to reveal. He is, in fact, the son of Stephen King, the master of American popular horror fiction.
Were it not for the runaway success of Heart Shaped Box - whose film rights Hill sold six months before the book was even published - his identity might have remained a secret. Hill was so determined to make his own way in the literary world, rather than ride his father's coat-tails, that he successfully concealed his identity from his own literary agent for eight years. Akiva Goldsman, the Hollywood writer and producer who optioned his book, swears he had no idea who he was dealing with until the ink on their contract was already dry.
Two things, though, have changed. One is that Hill has indisputably put his own mark on the literary map, so the need for secrecy has dissipated. And the other is his startling physical resemblance to his own father at the same age.
As several people have noted, the author's photograph on Heart Shaped Box, in which Hill sports a black beard and vaguely unkempt hair, is almost uncannily like the photograph of his father on the jacket of Danse Macabre, published in 1981 when King was the same age as his son is now.
Rumours about the family connection have been buzzing around the internet for two years, since a critically lauded collection of horror-themed short stories by Hill, called 20th Century Ghosts, was published in Britain. He was finally outed last year by Variety, the entertainment industry trade paper.
By then, though, his short story collection had picked up a Bram Stoker award and a couple of British Fantasy awards. His apprenticeship, in other words, was over. "I really wanted to allow myself to rise and fall on my own merits," Hill said in an interview with the Associated Press yesterday. "One of the good things about it was that it let me make my mistakes in private."
One of the main reasons Hill craved that anonymity was because, when he was 12, he had an essay published by a local paper in Maine, where he grew up. In retrospect, he realised the essay was clunky and clichéd and was published only because, as the editor's note pointed out, he was the son of a famous writer.
Picking a pseudonym was easy. His birth name is Joseph Hillston King - a name inspired by an early 20th-century US labour leader called Joe Hill, who ended up being executed for murder.
Heart Shaped Box pays homage to a song of the same name by Nirvana. The story, meanwhile, tells the ghoulish tale of a collector of horror memorabilia who gets his comeuppance from one of his own artefacts. The book, published in the United States last month, has been enthusiastically reviewed and shot straight into the top 10 of the New York Times bestseller list.
Hill is far from the only King family member to follow Stephen's path into print. His mother, Tabitha King, has been turning out novels for decades. His younger brother, Owen King, came out in 2005 with a well-received novella and short story collection.
The only sibling who has yet to make it into print is Naomi King, the oldest of the three, who has switched careers from restaurateur to Unitarian minister. But Hill said his sister is working on a non-fiction project: a book-length study of the sermon as literary text and its place in US culture.
As Stephen King said of his offspring at a recent literary forum in New York: "I took them on my knee, read them stories, changed their diapers, and now they're all grown up and they have become writers, of all things. I am really proud of them."
от Оля Стоянова
В сряда от 18.30 в книжарница Хеликон, бул. "П. Евтимий" 68 ще се проведе срещата с испанската кралица на модерната кримка Алисия Бартлет. На срещата ще присъстват и български специалисти на криминалния жанр като проф. Боряна Христова и Николай Аретов.
а също и страстни читатели на криминални романи като проф. Светлозар Игов.
В Хари Потър малките зубърчета летят с метли и се телепортират чрез магия, която сигурно ги прави отличници в часа по екология. За последната книга издателите са предвидили една специална зелена магия.
Поне 220 000! Толкова отсечени дръвчета ще са нужни за американското издание на седмата и последна книга "Хари Потър и Смъртоносните светии", която излиза през юли. Досега магиите и приключенията на Потър се отпечатваха на "мъгълска" хартия. Този път обаче горите няма да пострадат, защото Scholastic Inc, които издават книгата в Съединените щати, обещаха, че ще използват рециклирана и FSC сертифицирана хартия. А става дума за адски много хартия - последният том ще има 784 страници и, ако се съди по предишната книга, "Хари Потър и Нечистокръвният принц", продадена в САЩ в седем милиона екземпляра само в първите 24 часа - многомилионен тираж.
За първото издание (скромните 12 милиона копия) Scholastic Inc гарантират, че 65% от използваните 16 700 тона хартия ще са от сертифицирани устойчиво управлявани гори с логото на FSC. Това ще е най-голямата поръчка на FSC хартия за една книга в историята на книгоиздаването. И още нещо, цялата използвана хартия ще съдържа поне 30% рециклирана хартия.
И за да не останеш с впечатление, че американците водят Европа в това зелено начинание, ще ти кажем, че германското издание на шестата книга е на 40% рециклирана хартия и 60% FSC сертифицирана хартия. Английското издателство, Bloomsbury, пък, подобно на Scholastic Inc, се готви да отпечата последната книга на еко хартия.
Хари Потър в България
В България поредицата се издава от Егмонт. Питахме ги дали ще си имаме зелен Хари Потър и ето какво ни казаха:
"За съжаление на този ранен етап не можем да ви дадем категоричен отговор на каква хартия ще излезе романът на български език. Книгата ще се появи няколко месеца след като излезе на английски и все още не разполагаме с точните параметри на изданието. Разбира се, ние не сме безразлични към съдбата на горите на планетата и при планирането на производството непременно ще се водим и от тези съображения."
Добре ще е, ако стане. Доста стряскащо звучат тези 200 000 отсечени дръвчета. Не че в България ще са толкова... Но дори да са колкото тези, които ще засадим на Витоша тази пролет (очаквай включване в началото на април), пак ще е адски неприятно. Явно има друг, по-безболезнен и лесен начин. Има и голяма опасност да последва "конско".
Асоциация ”Българска книга”, Община Варна и Министерството на културата организират от 29 март до 2 април в Двореца на културата и спорта Салон на книгата – Варна 2007.
На площ от 700 кв. м над 50 български издателства ще представят хиляди свои заглавия. Варненският Салон на книгата е първото национално изложение, което се организира извън столицата от 70 години насам. Той е продължение на традицията в провеждането на книжни изложения в морската ни столица. На 28 юли 1927 г. във Варна е открита първата национална литературна изложба у нас.
Участие в Салона на книгата ще вземат Френският културен институт, Гьоте институт, Културното представителство към посолството на Ислямска република Иран у нас.
Културната програма на Салона на книгата - Варна 2007 ще включва премиери на нови заглавия, дискусии, награждаване на победителите на регионално ниво в Националния конкурс за съчинение на тема: “Какво ми дава книгата?”.
В рамките на Салона се организират три изложби. Изложбата “Кирилските азбуки”, обиколила Европа, ще гостува две седмици. Издателство “Бард” ще представи 56 рисунки на младите художници Калина Атанасова, Ертан Мусов, Юлиан Манев и Любомира Стоянова от Варна по книгите на Джон Р.Р. Толкин. Гостите на Салона на книгата – Варна 2007 ще могат да се запознаят с илюстрациите на Кирил Гогов, Виктор Паунов, Регина Далкалъчева, Яна Левиева, Николай Алексиев - преподаватели от катедра ”Книга и печатна графика” в Националната художествена академия.
Програмата на Салона на книгата включва и работилница за подвързване на стари книги както игра с награди – “Книгата на моите мечти” (всеки посетител ще получава на входа талон и в него ще може да попълни заглавие, което е харесал, но не е могъл да си купи). Състезание “100 лева за най–ценните книги от Салона”, конкурс “Най–старата книга в домашните ни библиотеки” и състезание в училищните библиотеки, за ученици от 10 клас са другите съпътстващи инициативи от книжното изложение.
По материали на организаторите
На 26 март в книжарница „Пингвините“ в Ориндж Център (София) бяха обявени номинираните и победителите в Седмото издание на Националния литературен конкурс за непубликуван роман, организиран от фондация „Развитие 21“.
Присъстваха журито в пълен състав: проф. Ивайло Знеполски, Георги Господинов и Алек Попов, председателят на фондацията Александър Александров, много автори и журналисти. В това издание на конкурса наградата се разделя на двама автори - Кристин Юрукова и Петър Денчев, които получават по 2 500 лева парична награда, статуетка и договор за издаване на техните романи, съответно озаглавени „Планът на Париж“ и „Тъй както мъж целува жена, която обича“.
От участвалите 49 ръкописа до финала достигнаха 5 – освен гореспоменатите два още и произведенията на Ина Вълчанова „Потъването на Созопол“, на Мирослав Бърдаров „Eurofootboys, или Страстната седмица“ и на Петър Нанев - „Последният рокендрол“. Проф. Знеполски отбеляза, че на предишното издание на конкурс са кандидатствали повече ръкописи (около 70), но за сметка на това този път е имало няколко с многотомен формат и сподели приятната изненада на журито от факта, че писането в България въпреки всички черни прогнози не се е споминало, не затихва, все повече стават хората, които се стремят да се изразяват с помощта на изящната словесност. Много силна е била и активността на автори от провинцията – 4 от 5-те номинирани всъщност живеят и работят извън София, което показва една хубава тенденция към относителна културна децентрализация.
Членовете на журито благодариха на организаторите, организаторите благодариха на журито, наградените също благодариха и накратко разказаха за съдържанието на романите си. Няма да ги преразказваме, очакваме скоро отличените произведения да се появят и като книги на пазара.
На 26 март, понеделник, от 18:00 часа в книжарница "Пингвините", Orange Centre, ще се проведе национален литературен конкурс "Развитие" за ръкопис на български роман.
Номинирани за 2007 година са ръкописите на: Кристина Юрукова, Ина Вълчанова, Мирослав Бърдаров, Петър Нанев, Петър Денчев.
Наградата е в размер на 5 000 лева и статуетка на Боряна Зафирова.
Заповядайте в понеделник на ул. Граф Игнатиев 18, ет. 3!
Марина Караконова
Dnevnik.bg
"Писма", Атанас Далчев, Изд. "Аргус", С., 2006, 164 с., цена: 5 лв.
Първо решавам да се правя на следовател и влизам в интернет, за да видя какво точно се е случило със сметката ми. Виждам, че според хрониката на банката само преди ден съм изтеглила всичките си възможни авоари. Ама аз знам, че не съм. В пристъп на нерви се опитвам да си спомня всичко, което съм правила предния ден, за да видя дали случайно не съм си изтеглила сама парите и не съм забравила. Естествено, че не съм. Просто са ме окрали. Обаче не е никак лесно да повярваш, че се е случило ТОЧНО на теб. Разплаквам се. После се ядосвам. По инерция решавам, че трябва да са били българи. Сега ме е срам от тази моя реакция, обаче тогава бях сигурна. Българи са. Те са най-добрите крадци на пари чрез банкови карти. С тази фикс-идея в главата се обаждам в полицията, за да направя жалба. Разбира се, не споменавам нищо за моите подозрения спрямо собствените ми сънародници. Гласът отсреща ми чете жалбата, за да мога да внеса поправки, ако реша, и после ми казва, че имам 48 часа да отида да я подпиша лично в полицейския участък, който ми е най-удобен. (Мисля си, междувременно, какво трябва да преживееш, за да подадеш жалба в българско РПУ. По телефон? В участък, който ти е удобен?… И какъв ще е резултатът после…).
На другия ден се представям в полицията. Чувствам се гузна, защото си мисля, че нямам никакво доказателство, че не съм си изтеглила парите сама и сега твърдя, че са ми ги откраднали. Кой ще ми повярва?! Вече в полицейския кабинет се отпускам малко при вида на полицая – видимо е на не повече от 26 години, много атлетичен, а кожата на ръцете му е претърпяла някаква странна козметична процедура по обезкосмяване. Явно прекарва доста време в гимнастическия салон и полага грижи да изглежда поне като Дейвид Бекъм. Това едновременно ме развеселява и ми вдъхва доверие и започвам да разказвам какво ми се е случило, макар че по едно време пак се разплаквам. Полицаят не е никак учуден, съчувства ми и въобще не изглежда да се съмнява в моята версия. Обяснява ми, че този вид кражби за него са всекидневие. Разказва ми и как точно го правят – монтират магнитно устройство в отвора, в който влиза банковата карта и с него копират изцяло информацията, която съдържа. Отделно замаскират умело миниатюрна видеокамера, която запечатва как пръстите ти маркират пин-кода и после с този дубликат изтеглят всичко, което могат, докато собственикът на картата се осъзнае и я блокира. Аз слушам и кимам, обаче не защото ми е интересно. Всичко това вече го знам от България, където изглежда, че и малките деца могат да ти сглобят подобно магитно устройство. Нищо не казвам, обаче вътрешно много ме е срам и само си мисля, че всеки момент полицаят ще забележи, че в личната ми карта пише, че съм българка и ще се усъмни в мен или поне ще види иронията на това, че вероятно българи са окрали българка. Обаче нищо подобно не ми казва. Подписвам жалбата в седем екземпляра и за изпроводяк ми дава съвет да отида в банката и да поискам да ми възстановят откраднатото. И ми напомня винаги, ама винаги, да покривам със свободната си ръка пръстите, които маркират пин-кода. Излишно е да споменавам, че оттогава спазвам без изключение този прост, но безценен съвет и мислено благодаря на полицая.
Следваща стъпка – банковия клон. Много не ми се вярва да ми върнат парите, но трябва да опитам. Освен това трябва да поискам нова дебитна карта, отлагане на плащането на курса в университета или кредит пр. и пр. В този банков офис винаги попадам на един много любезен и търпелив служител, който не щеш ли се оказва заместник-директор на клона. Давам му личната си карта и си мисля, че веднага ще забележи, че съм от България, а нали българите са прочути крадци на пари от банкови карти… Но нищо подобно. Обяснява ми кротко, че мога да поискам възстановяването на откраднатото с една проста молба до банката и копие на жалбата, направена в полицията. Малко по малко започвам да проумявам, че аз нямам никаква вина, че са ме окрали и даже нещо още по-еретично – крадците нямат чак такава вина, че са ме окрали, защото банката е тази, която трябва да гарантира, че моите пари са на сигурно място. Банката е тази, която трябва да вземе мерки за сигурността на своите банкомати и парите на своите клиенти. И че аз плащам на банката “Каха Мадрид”, за да ми съхранява парите и щом те са били откраднати, банката е длъжна да ми ги възстанови.
Банковият служител ми обяснява какво трябва да се направи оттук нататък, дава ми съвети какво да напиша в молбата, преглежда я търпеливо и ми се усмихва. После прави съответните постъпки за нова дебитна карта и ми казва, че до 3-4 дни трябва да си получа парите обратно. Дава ми визитната си картичка и ми казва, че мога да му се обадя по всяко време да питам има ли развитие по моята молба. Вече в доста по-добро настроение се взирам в картончето. Казва се Хосе-Карлос Ернандес Йоренте. Веднага се усъмнявам, че има поне още 2-3 имена, за които не е имало място във визитната му картичка. Но всъщност изпитвам огромна благодарност към този човек с много имена - за добрата дума и доброто отношение и най-вече затова, че не съди хората според тяхната националност, както очевидно правя аз.
Три дни по-късно парите ми бяха възстановени, платих си задълженията към университета и сметката за телефона. Същият ден, докато пътувах в метрото, попаднах на информация в безплатен всекидневник, в която се съобщаваше за залавянето на банда крадци на пари от банкови карти. Бяха мароканци и испанци. За българи нищо не се споменаваше.
Най-после осъзнавам колко не съм била права да мисля, че испанците виждат българите най-вече като престъпници или поне байганьовци. Всъщност си давам сметка, че никога не ми се е случвало да ме гледат с лошо око, понеже съм българка. Първо мислят, че съм французойка, понеже така и не се научих да прознасям правилно буквата “р”. После като им кажа, че не съм французойка, ами българка, се усмихват учтиво, а по-отраканите направо признават, че не знаят къде се намира България и ме питат дали е хубаво. През главата ми преминават един след друг образите на българите, с които се запознах през последната година в Мадрид. Ани е докторантка, готви теза върху средиземноморското изкуство, Боби е инжинер, проектира асансьори, Тошко работи в голяма консултантска фирма, Александра – журналист във вестника на българските емигранти, Анета е медиатор и работи с емигранти в общината, съпругът й е строител, Жоро е бояджия с бохемска душа, приятелката му Руми работи в офис за парични преводи, Косьо е цигулар, Велина – талантлива млада художничка, Гери – активистка в различни асоциации на емигранти. Всъщност никой от българите, които познавам в Мадрид не се занимава с престъпна дейност. И никой от тях не прилича на Бай Ганьо в чужбина. Напротив - всички те са много възпитани, трудолюбиви, мили и отзивчиви хора. Може и да има някой тъмен балкански субект, обаче аз не го познавам. А испанците - още по-малко. Те не знаят даже кой е Бай Ганьо. Честно казано и аз вече предпочитам да не знам. Защото Бай Ганьо най-често е български комплекс. И е време да проумеем, че Бай Ганьо, също като Дядо Коледа, просто не съществува. И че в замяна съществуват много българи от плът и кръв, които с труд и достойнство търсят по-добър живот в чужбина. Така, както го правят хора от всички останали националности.
Posts
All Comments
