малък репортаж от нашето малко четене

Нарочно пристигнах по-рано. В ръка носех пълна кошница с ябълкови мъфини и кутийкa цветни тебешири. На четирите входа на Докторската написах 23 април - световен ден на книгата, за да разберат всички какво празнуваме.

Малкото ни четене мина просто чудесно! Времето ни се усмихна и успяхме да разпънем одеялце на тревата. Имаше много книжки и много дечица, които четоха, слушаха, пяха, разказваха приказки, смяха се и похапваха сладкиши.

Останалото не може да бъде разказано, но - уау! - беше страхотно! Всички си тръгнахме щастливи, заредени и вдъхновени за още подобни инициативи!

Благодаря на всички, които писаха за нас, и още повече на тези, които успяха да наминат. За останалите - вижте малък фоторепортаж с подбрани моменти от чудния следобед.







Сега ви оставям с едно мило видео, заснето от Алекс, и благодаря на Ива, Инчето и Крис за хубавите снимки.

не мърдай!

Чуй ме, Маргарет Мацантини, Колибри, 2006

Още на пръв поглед става ясно, че българското издание има два проблема - погрешна корица (защото романът не е чик-лит) и погрешен превод (оригиналното италианско заглавие е Не мърдай). Но не оставяйте това да ви заблуди! Книгата си струва, отсега казвам.

Ако Колибри бяха запазили заглавието, със сигурност щях да направя връзката с филма Не мърдай с Пенелопе Крус, който гледах преди години и който, спомням си, доста харесах. Любопитен факт е, че книгата си Маргарет Мацантини посвещава именно на съпруга си Серджо Кастелито, който режисира филма и играе главната роля в него.

Но да се върнем на романа. Купих го спонтанно от един панаир на книгата преди 2-3 години, но така и не го бях прочела. Снощи го започнах и след няколко часа... го завърших.

Фразата Не мърдай прозвучава на десетина ключови за текста места.

Не мръднах и аз.

Историята е обсебваща и ми достави невероятно удоволствие. Накратко представлява нещо такова: 15-годишната дъщеря на известен италиански хирург на средна възраст катастрофира с мотор и е закарана в болницата, където той работи. Съпругата му в момента лети към Англия по работа. Във времето, докато дъщерята е в операционната и почти със сигурност ще умре, а майката вече пътува обратно, бащата започва наум "да говори" на детето си. Книгата представлява един дълъг, дълъг монолог, в който страшните тайни на миналото излизат от дупките си и нищо от истината не е спестено.

Докато мъжът седи в тихата болница, мислено се връща 15-17 години назад, когато със сърцето си е обичал жена, която с ума си е ненавиждал; когато се е люшкал между страстта с любовницата и сигурния живот, която е имал със съпругата си.

Любовна е историята, да, но е всичко друго, но не и сладникава - тя е дълбока, грозна, нежна, страстна, животинска, абсурдна, смешна, жалка, кой както я прочете, но по-голяма от целия свят.

Действително е впечатляващо да влезеш в главата на човек, който хем донякъде осъждаш, хем перфектно разбираш. Себичен мъж, истински егоцентрик - нерешителен, безотговорен и страхлив; мъж, който се люшка между две жени, между двата живота, които иска да живее, между двете си същности, като така и не успява да се стегне и веднъж завинаги да направи големия избор.

Много, много интересна книга, прочитаема за една вечер, както вече стана дума. Написана е така, че да те провокира за малко да станеш друг. По някое време усещаш, че заприличваш на героя - не одобряваш начина, по който постъпва, ядосваш му се, че е толкова мекушав и точно тогава осъзнаваш, че той е мислел същото за себе си, но просто не е имал сили, бедният.

Световният ден на книгата (23 април)

Утре, 23 април, за четиринайсти път официално се празнува Световният ден на книгата и авторското право по инициатива на ЮНЕСКО. Датата е избрана, защото се смята за деня на раждането и едновременно смъртта на Шекспир, както и за смъртта на Сервантес.

Много държави и градове измислят различни начини да отбележат празника на четенето, книгоиздаването и авторското право, но традиционно най-големите фиести са в Испания, където за късмет в момента имаме колежка, която ексклузивно ще снима и разказва. :-)

Останалите, които сме си в София, решихме да празнуваме в Докторската градина, като прочетем на глас любимите си детски книжки на малчуганите там. Любовта към четенето се заражда именно в детска възраст, затова за всички ни е важно малките да се запалят по книжките, защото в дългосрочен план това ще осигури на света мислещи и знаещи хора.

Първоначално идеята ни включваше пикник на тревата и домашни сладкиши, но за съжаление времето ни изненада неприятно (това очевидно няма как да важи за лакомствата, намиг). Днес раздадохме флаерите си, които са насочени еднакво и към малките, и към големите - така е, едни ще четат, други ще слушат. (Още не се знае кой каква роля ще си избере обаче.)

Още веднъж - съвсем импровизирано и неформално, утре ще бъдем в Докторската градина в ранния следобед и ще почетем на глас. Елате да ни чуете!

сладкиши и маркетинг за чудо и приказ

Ерин Маккена е точно на 30, когато преди няколко години лекарите откриват, че е алергична към пшеница и млечни продукти. Това тотално променя всичко и я кара да започне да се храни и живее по съвсем нов начин. Като част от този план тя смело отказва и захарта. Обаче нали знаете как е, като си на диета - по цял ден си мислиш за шоколади и кексчета.

Едното води към другото и през 2005 Ерин започва собствен бизнес - врати отваря BabyCakes NYC! Слушайте само - това е невероятна сладкарница в Манхатън, която предлага къпкейкс, мъфини, браунис, кукис, скоунс, ябълкови пайове и какви ли не неща, от които започвам да преглъщам, но - забележете! - всичко вътре е предназначено за пълни вегетарианци, диабетици и хора, страдащи от най-популярните алергии в момента (пшеница, глутен, млечни, казеин, яйца).

Причината да ви разказвам за Ерин е, че на 5 май тя издава книга с "пълни вегетариански, безглутенови и (почти изцяло) беззахарни рецепти от нюйоркската най-одумвана сладкарница". Вижте сега пак корицата. Хм?

(Може би трябва да сте поживяли няколко месеца изцяло на растителна храна, за да изпитате възторга, който изпитвам аз в момента!)

Промоцията на книгата включва и едно наистина чудесно видео - на него ще видите самата Ерин, истинската й сладкарница, истинския й персонал и истинските сладкиши, които се продават там. И които - ако си вземете книгата - ще можете да си правите сами вкъщи.

Вижте сега за какво става дума и изяжте един мъфин за здравето на добрия маркетинг:


BabyCakes, the Book of Recipes: It's Here (Almost)! from BabyCakes NYC on Vimeo.

блогът на дребните неща

Набелязах си я отдавна, още когато за първи път видях корицата. Освен красиво чисто визуално, изданието на Жанет 45 е наистина приятно за общуване със. Поздрав за Ростислав Димитров за оформлението и типографията и още по-голям поздрав за Леда Милева за прекрасния превод.


Въпреки че още в първите няколко страници се казва какво ще стане накрая, романът с Букър за 1997 е интересен, защото бавно и на пръсти се връща в едно индийско детство. Имаме резултата, но нямаме пътя и текстът не ни оставя да си легнем да спим дори в 4 през нощта.

Сюжетът ми напомни на Петте четвъртини на портокала - най-доброто от Джоан Харис. Бавно проследява броденето на възрастен из ранните му спомени - по пътя изскачат разните детски влюбвания, ревности, измами, жестокости, хитрости, прозрения и бели. Бели, които преобръщат живота на цели семейства.

Омайна книга - изпълнена с миризми, боси стъпки, невидими нишки, погледи и сънища. И вода, много вода, още от корицата. Реки, дъждове, океани, сълзи, слюнка, капчици пот, семенна течност. Страниците миришат на влага.

Текстът доста се разсейва. Лъкатуши насам-натам, очертава, намеква, вмята, започва изречения на 15-тата си страница и ги завършва на 276-та, оставя ни сами да подреждаме пъзела.

А точно защото от самото начало знаем края, той постоянно ни се напомня. Това създава истинско напрежение и неспокойно очакване за финала, който се крие зад ъгъла и от време на време поглежда дали внимаваме.

В текста това звучи като тих есенен дъжд -
кап,
в живота всичко може да се промени в един ден,
кап,
но това щеше да стане по-късно,
кап,
случи се в един-единствен миг,
кап,
скоро, твърде скоро,
кап,
гъсти кичури жълт бамбук се бяха надвесили над реката, сякаш предварително скърбяха за онова, което знаеха, че ще се случи,
кап,
знаеха, че всичко може да се промени за един ден. и бяха прави,
кап
кап

the gift of reading

Тези дни пак имаше издирване на хубави детски книжки, та се сетих за инициативата The Gift of Reading на Literacy Foundation, която инициатива впрочем празнува 10-годишен юбилей!

Принтовете долу са за кампанията 2008/2009, която се върти около идеята, че "когато едно дете не чете, въображението му изчезва".



Псст, има и видео, но не го намирам за така въздействащо, затова го споменавам с малки букви. :-)

i am the world

От 1967-та насам, на 2 април - рождения ден на Андерсен, - целият свят ежегодно празнува международния ден на детската книга.

Аз се радвам на днешния си подарък, за който ще ви разкажа скоро; празнувайте и вие - спомнете си любимата си детска книжка, купете някоя нова за себе си, за приятел или - най-добре - за някой малчо.

Любовта към четенето действително се заражда в най-ранна детска възраст, така че отговорност за нея носим ние, възрастните.

всички сме артисти!

Винаги ми е супер интересно, когато някой онлайн проект се издава на книга. Губи ли се част от чара, надграждат ли се идеите или просто нещата в нета са твърде ефимерни и затова имат нужда от материален носител, който да докосваме с пръсти, за да (о)станат истински?

Learning to Love You More е един от трите ми най-любими проекта, случвали се някога. Зад него стоят Харъл Флетчър и Миранда Джулай. Стартът беше през 2002 и в рамките на няколко години сайтът редовно предлагаше различни задачки на читателите си, изискващи въображение, креативност и смелост.

Хиляди хора от целия свят постваха снимки, текстове, видео и аудио варианти на актуалната задача. Дай съвет на себе си в миналото. Направи документален филм за живота на малко дете. Снимай непознати, които се държат за ръце. Напиши историята на живота си за по-малко от ден. Пресъздай на видео секундите след престъпление. Запиши скорошна кавга. Прекарай известно време с умиращ човек. Снимай какво има под леглото ти. Вземи си сбогом.

Всъщност проектът тотално излезе от интернет - през годините стана толкова популярен, че се организираха един куп изложби. И така обикновените участници - деца и възрастни от всички континенти - станаха истински артисти, влязоха в галериите. Това е и основната насока на съвременното изкуството - всички да сме артисти!

Книгата излезе преди година и половина, но аз си я купих едва наскоро. Много от съдържанието на сайта няма как да влезе там, защото е интерактивно. Не намирам някои от любимите си постове, но въпреки това ми е супер приятно да чета и разглеждам. Някои неща са ужасно забавни, а от други те стяга гърлото. Толкова много умове и животи са събрани на едно място - проектът е голям шарен калейдоскоп.

Опиши какво да направят с тялото ти след смъртта ти

Снимай непознати да се държат за ръце

Снимай свой белег и разкажи за него

Направи изложба на художник на обществено място

Дай съвет на себе си в миналото

Излекувай се сам

Пресъздай обект от нечие минало

Снимай значещи дрехи

Снимай родителите си как се целуват

Бен Окри чурулика

Тези дни Дерек Повазек публикува много добър текст, в който изяснява защо сега е най-благоприятното време в историята за правене на медии. Доста смело на фона на краха на толкова много и толкова силни вестници, списания, издателства. Според Дерек една от грешките, които "старите" медии допускат, е че не използват силата на социалните мрежи, които имаме днес.

По-късно същия ден разбрах, че нигерийският писател, поет и лауреат на наградата Букър (от 1991) Бен Окри стартира twitter-кампания, за да промотира новата си книгa Tales of Freedom, която излиза след точно седмица. Всеки ден дотогава Бен Окри чурулика по един ред от новото си стихотворение I Sing a New Freedom.

Засега то изглежда така:
I sing a new freedom
Freedom with discipline
We need freedom to rise higher

Малко встрани от темата, ще си призная, че така и не разбрах какво му е якото на микроблогването. Отварям понякога twitter-акаунтите на приятели, но не ми е много интересно. Едва ли това е и добър начин за четене на стихотворения. Представям си, че за да ги разберем, трябва да ги възприемем цели, а не по ред на ден - 5 дни по-късно със сигурност бих забравила как е започнало изречението. Е, по моя начин ще имам възможност да го прочета на facebook и myspace-профилите му след като книгата излезе.

Като кампания всичко това е окей, доста медии й обърнаха внимание и интересът към книгата с поезия и кратки разкази със сигурност се е повишил. Чудя се само защо Окри не си признае, че това е маркетингова стратегия, а говори глупости от рода, че в тези несигурни времена имаме нужда от ново кратко и ясно писане, което да успокоява тревогата в душите ни и дрън-дрън-дрън.

Защо наистина?

за писането като парапет

Преди около месец съвсем случайно попаднах на линк към парапет - ново електронно списание за литература. Без да очаквам нищо, се облегнах назад с компютър на коленете. Скоро ме обзе една голяма радост. Да, това беше изданието, което винаги съм искала да прочета!

Как да кажа - беше една от онези срещи, когато се оказва, че просто говорите на един език; когато непознатият директно се превръща в приятел.

Намерих адски много неща в списанието, но те са си само за мен. Чудна е обаче тънката самоирония в текстовете. Хареса ми най-вече искреността им - творчеството само за себе си, нежелаещо да влиза в шаблоните и схемите, с които мислим света.

Зад двата засега броя (ноември 2008 и март 2009) стоят Любен Кюркчиев и Стефан Р. Иванов.

Айде да чуем какво ще ни кажат.


Какво е сега това списание за нова литература?
Л.К: Сега това списание за нова литература е сравнително ново, малко нескопосано, доста лично и твърде неизвестно.
С.Р.И: За мен то е нещо за правене. Задоволяване на част от личните ми творчески нужди, породени несъмнено от консуматорски такива. Харесвам списанията като идея. Желая списание, което да ми харесва. Не намирам такова. Най-добрият, всъщност единственият, начин да си го набавя е да го създам сам.

В първия брой има няколко текста, които изясняват какво е за вас литературата и защо пишете. Окей, а защо станахте издатели?
Л.К: За да дам лице на литературния си вкус. За да мога да кажа и покажа на който се интересува и от който се интересувам - това е, което харесвам.
С.Р.И: Ммм, никога не съм си мислил, че "издавам" парапет. За мен е важно създаването, не издаването. Процесът е творчески, тоест силно сходен с този на писането. Хрумна ми да го направя, харесва ми да го правя, правя го. Издаването са просто няколко допълнителни клика.

Бунтува ли се парапет срещу академичните разбирания за литература?
С.Р.И: На парапет не му се занимава с бунтове, нито пък с адмирации. Той нехае за всичко освен себе си.
Л.К: Бунтът е реакция, присъща на растежа. Бунтът е романтично нещо, нещо красиво, незряло, потентно; бунтът е пънк. Въпреки че съм тотален фен на бунта като акт, сам истински не се бунтувам против нищо, нито с парапет, нито другояче. Светът е съвършен.

С какво текстовете, които публикувате, са нови?
Л.К: С нищо. Освен с разположението си във времето спрямо останалото, писано до сега.
С.Р.И: Произведенията в парапет са чисти, свежи и искрени като езика, с който са написани. Те не желаят да бъдат етикирани, нямат претенции да са провокативни, модерни, постмодерни, авангардни, интелектуални, образователни, революционни. На тях им харесва да бъдат харесвани, но не повече от това просто да съществуват. Те не са обременени със задължителен контекст, в който трябва да се възприемат, скучната авторова биография например, политическата обстановка или социалните фактори. За да четеш парапет, не е нужно да си някакъв. Не е нужно да си модерен, образован, готин, смахнат, богат, беден. Не е нужно да си чел пет милиона книги, да си следил новините, да знаеш какво е станало през 3598 година. Трябва ти само едно празно сърце и любов към четенето.

Доколко отворен е проектът? Получавали ли сте текстове, които ви харесват, но просто не подхождат на концепцията на парапет?
Л.К: парапет показва литературата, която ни харесва. Част от нея е намерила своята публика, друга част – не. Аз определено съм по-склонен да публикувам невидяни текстове. Това не би ме спряло да публикувам и други, ако ми се стори, че липсват на парапет.
С.Р.И: Всъщност досега не сме получавали почти никакви. Иначе парапет е отворен, доколкото бихме публикували всичко, което ни харесва и което не е разхвърляно във всеки втори литературен форум. Концепция или не.

Каква е китайската връзка?
С.Р.И: Знаем китайски донякъде, четем разни неща, някои ни харесват, вкарваме ги. Нищо особено.

Докато четях, ми се прииска хартиен носител. Мислили ли сте за такъв?
Л.К: Мислили сме. И на нас ни се иска. Такава беше и оригиналната идея. Тъй като не разполагаме с бюджет и ноухау обаче, електронният вариант се оказа единственият възможен.
С.Р.И: парапет беше замислен като олдскул хартиено списание с мека корица, мастилени изречения, грапави страници, които миришат на печатница, и всичките му други яки неща. Винаги ме е топлила идеята да изляза през някоя замацана, сива утрин, да си купя списание от разнебитена будка, да се кача в полупразен автобус и да забия сополивия си нос в красиви букви. Не ми се е случвало все още. Но ако някога пипна хартиен брой на парапет, ще се напикая от кеф.

Хареса ми много темата на новия брой и предложението да „убием” авторите, тоест да не се интересуваме от имената им. Защо не отидохте по-далеч и не ги скрихте наистина, смелост ли не ви достигна?
Л.К: Аз не твърдя, че да четеш без автор е по-хубаво, по-правилно или по-каквото и да е освен по-различно. Би било насилие спрямо читателя да му натрапим четене без автор. Би било направо неприлично самомнително?
С.Р.И: Обсъдихме и тази идея, но се спряхме на сегашния вариант, защото ни хареса, че така ще поставим читателя в ситуация, в която той сам ще трябва да избере убиец ли да бъде или не. Ако го нямаше избора, щяхме да превърнем всички в убийци по принуда, а не по собствена воля. Така самоусещането нямаше да е толкова интензивно.

Как мислите – каква роля играе егото в творчеството изобщо и не е ли то, което тласка нещата към развитие?
Л.К: Егото е всичко, което ме интересува. Собственото ми его. Останалото ме касае точно нула. Егото ми и в частност задоволяването му е единственото нещо, способно да ме приведе в действие. В света, както аз го виждам, всичко друго е нелепо суетене и блуждаене.
С.Р.И: Моето его се активира едва в посттворческата фаза. Ето, ти правиш интервю с нас, пишеш ни мейли колко ти харесва парапет и не само егото ми, а цялата ми същност изживява множествен оргазъм, което е велико, но не това е целта на творенето и не то ще ме накара да започна следващия брой. Това е само неочакван бонус. Творенето е друго. То се задвижва от нуждата от творене, от вътрешен импулс. Докато правим парапет, нас не ни ебе за теб. Гледаме да сътворим това, което самите ние бихме харесали. Да го правим е супер. Да стане хубаво е плюс. Да бъде харесано е плюс до плюса.

За смисъла на живота да питам ли?
Л.К: Ако питаш, ще отговоря така: да си жив няма цел или смисъл, има разни плюсове и минуси. За сравнение смъртта има единствено един огромен, безапелационен плюс – пълната липса на болка.
С.Р.И: Смисъл животът ми няма. И това го прави колкото досаден, толкова и поносим за живеене.