за писането като парапет

Преди около месец съвсем случайно попаднах на линк към парапет - ново електронно списание за литература. Без да очаквам нищо, се облегнах назад с компютър на коленете. Скоро ме обзе една голяма радост. Да, това беше изданието, което винаги съм искала да прочета!

Как да кажа - беше една от онези срещи, когато се оказва, че просто говорите на един език; когато непознатият директно се превръща в приятел.

Намерих адски много неща в списанието, но те са си само за мен. Чудна е обаче тънката самоирония в текстовете. Хареса ми най-вече искреността им - творчеството само за себе си, нежелаещо да влиза в шаблоните и схемите, с които мислим света.

Зад двата засега броя (ноември 2008 и март 2009) стоят Любен Кюркчиев и Стефан Р. Иванов.

Айде да чуем какво ще ни кажат.


Какво е сега това списание за нова литература?
Л.К: Сега това списание за нова литература е сравнително ново, малко нескопосано, доста лично и твърде неизвестно.
С.Р.И: За мен то е нещо за правене. Задоволяване на част от личните ми творчески нужди, породени несъмнено от консуматорски такива. Харесвам списанията като идея. Желая списание, което да ми харесва. Не намирам такова. Най-добрият, всъщност единственият, начин да си го набавя е да го създам сам.

В първия брой има няколко текста, които изясняват какво е за вас литературата и защо пишете. Окей, а защо станахте издатели?
Л.К: За да дам лице на литературния си вкус. За да мога да кажа и покажа на който се интересува и от който се интересувам - това е, което харесвам.
С.Р.И: Ммм, никога не съм си мислил, че "издавам" парапет. За мен е важно създаването, не издаването. Процесът е творчески, тоест силно сходен с този на писането. Хрумна ми да го направя, харесва ми да го правя, правя го. Издаването са просто няколко допълнителни клика.

Бунтува ли се парапет срещу академичните разбирания за литература?
С.Р.И: На парапет не му се занимава с бунтове, нито пък с адмирации. Той нехае за всичко освен себе си.
Л.К: Бунтът е реакция, присъща на растежа. Бунтът е романтично нещо, нещо красиво, незряло, потентно; бунтът е пънк. Въпреки че съм тотален фен на бунта като акт, сам истински не се бунтувам против нищо, нито с парапет, нито другояче. Светът е съвършен.

С какво текстовете, които публикувате, са нови?
Л.К: С нищо. Освен с разположението си във времето спрямо останалото, писано до сега.
С.Р.И: Произведенията в парапет са чисти, свежи и искрени като езика, с който са написани. Те не желаят да бъдат етикирани, нямат претенции да са провокативни, модерни, постмодерни, авангардни, интелектуални, образователни, революционни. На тях им харесва да бъдат харесвани, но не повече от това просто да съществуват. Те не са обременени със задължителен контекст, в който трябва да се възприемат, скучната авторова биография например, политическата обстановка или социалните фактори. За да четеш парапет, не е нужно да си някакъв. Не е нужно да си модерен, образован, готин, смахнат, богат, беден. Не е нужно да си чел пет милиона книги, да си следил новините, да знаеш какво е станало през 3598 година. Трябва ти само едно празно сърце и любов към четенето.

Доколко отворен е проектът? Получавали ли сте текстове, които ви харесват, но просто не подхождат на концепцията на парапет?
Л.К: парапет показва литературата, която ни харесва. Част от нея е намерила своята публика, друга част – не. Аз определено съм по-склонен да публикувам невидяни текстове. Това не би ме спряло да публикувам и други, ако ми се стори, че липсват на парапет.
С.Р.И: Всъщност досега не сме получавали почти никакви. Иначе парапет е отворен, доколкото бихме публикували всичко, което ни харесва и което не е разхвърляно във всеки втори литературен форум. Концепция или не.

Каква е китайската връзка?
С.Р.И: Знаем китайски донякъде, четем разни неща, някои ни харесват, вкарваме ги. Нищо особено.

Докато четях, ми се прииска хартиен носител. Мислили ли сте за такъв?
Л.К: Мислили сме. И на нас ни се иска. Такава беше и оригиналната идея. Тъй като не разполагаме с бюджет и ноухау обаче, електронният вариант се оказа единственият възможен.
С.Р.И: парапет беше замислен като олдскул хартиено списание с мека корица, мастилени изречения, грапави страници, които миришат на печатница, и всичките му други яки неща. Винаги ме е топлила идеята да изляза през някоя замацана, сива утрин, да си купя списание от разнебитена будка, да се кача в полупразен автобус и да забия сополивия си нос в красиви букви. Не ми се е случвало все още. Но ако някога пипна хартиен брой на парапет, ще се напикая от кеф.

Хареса ми много темата на новия брой и предложението да „убием” авторите, тоест да не се интересуваме от имената им. Защо не отидохте по-далеч и не ги скрихте наистина, смелост ли не ви достигна?
Л.К: Аз не твърдя, че да четеш без автор е по-хубаво, по-правилно или по-каквото и да е освен по-различно. Би било насилие спрямо читателя да му натрапим четене без автор. Би било направо неприлично самомнително?
С.Р.И: Обсъдихме и тази идея, но се спряхме на сегашния вариант, защото ни хареса, че така ще поставим читателя в ситуация, в която той сам ще трябва да избере убиец ли да бъде или не. Ако го нямаше избора, щяхме да превърнем всички в убийци по принуда, а не по собствена воля. Така самоусещането нямаше да е толкова интензивно.

Как мислите – каква роля играе егото в творчеството изобщо и не е ли то, което тласка нещата към развитие?
Л.К: Егото е всичко, което ме интересува. Собственото ми его. Останалото ме касае точно нула. Егото ми и в частност задоволяването му е единственото нещо, способно да ме приведе в действие. В света, както аз го виждам, всичко друго е нелепо суетене и блуждаене.
С.Р.И: Моето его се активира едва в посттворческата фаза. Ето, ти правиш интервю с нас, пишеш ни мейли колко ти харесва парапет и не само егото ми, а цялата ми същност изживява множествен оргазъм, което е велико, но не това е целта на творенето и не то ще ме накара да започна следващия брой. Това е само неочакван бонус. Творенето е друго. То се задвижва от нуждата от творене, от вътрешен импулс. Докато правим парапет, нас не ни ебе за теб. Гледаме да сътворим това, което самите ние бихме харесали. Да го правим е супер. Да стане хубаво е плюс. Да бъде харесано е плюс до плюса.

За смисъла на живота да питам ли?
Л.К: Ако питаш, ще отговоря така: да си жив няма цел или смисъл, има разни плюсове и минуси. За сравнение смъртта има единствено един огромен, безапелационен плюс – пълната липса на болка.
С.Р.И: Смисъл животът ми няма. И това го прави колкото досаден, толкова и поносим за живеене.