всички сме артисти!

Винаги ми е супер интересно, когато някой онлайн проект се издава на книга. Губи ли се част от чара, надграждат ли се идеите или просто нещата в нета са твърде ефимерни и затова имат нужда от материален носител, който да докосваме с пръсти, за да (о)станат истински?

Learning to Love You More е един от трите ми най-любими проекта, случвали се някога. Зад него стоят Харъл Флетчър и Миранда Джулай. Стартът беше през 2002 и в рамките на няколко години сайтът редовно предлагаше различни задачки на читателите си, изискващи въображение, креативност и смелост.

Хиляди хора от целия свят постваха снимки, текстове, видео и аудио варианти на актуалната задача. Дай съвет на себе си в миналото. Направи документален филм за живота на малко дете. Снимай непознати, които се държат за ръце. Напиши историята на живота си за по-малко от ден. Пресъздай на видео секундите след престъпление. Запиши скорошна кавга. Прекарай известно време с умиращ човек. Снимай какво има под леглото ти. Вземи си сбогом.

Всъщност проектът тотално излезе от интернет - през годините стана толкова популярен, че се организираха един куп изложби. И така обикновените участници - деца и възрастни от всички континенти - станаха истински артисти, влязоха в галериите. Това е и основната насока на съвременното изкуството - всички да сме артисти!

Книгата излезе преди година и половина, но аз си я купих едва наскоро. Много от съдържанието на сайта няма как да влезе там, защото е интерактивно. Не намирам някои от любимите си постове, но въпреки това ми е супер приятно да чета и разглеждам. Някои неща са ужасно забавни, а от други те стяга гърлото. Толкова много умове и животи са събрани на едно място - проектът е голям шарен калейдоскоп.

Опиши какво да направят с тялото ти след смъртта ти

Снимай непознати да се държат за ръце

Снимай свой белег и разкажи за него

Направи изложба на художник на обществено място

Дай съвет на себе си в миналото

Излекувай се сам

Пресъздай обект от нечие минало

Снимай значещи дрехи

Снимай родителите си как се целуват

Бен Окри чурулика

Тези дни Дерек Повазек публикува много добър текст, в който изяснява защо сега е най-благоприятното време в историята за правене на медии. Доста смело на фона на краха на толкова много и толкова силни вестници, списания, издателства. Според Дерек една от грешките, които "старите" медии допускат, е че не използват силата на социалните мрежи, които имаме днес.

По-късно същия ден разбрах, че нигерийският писател, поет и лауреат на наградата Букър (от 1991) Бен Окри стартира twitter-кампания, за да промотира новата си книгa Tales of Freedom, която излиза след точно седмица. Всеки ден дотогава Бен Окри чурулика по един ред от новото си стихотворение I Sing a New Freedom.

Засега то изглежда така:
I sing a new freedom
Freedom with discipline
We need freedom to rise higher

Малко встрани от темата, ще си призная, че така и не разбрах какво му е якото на микроблогването. Отварям понякога twitter-акаунтите на приятели, но не ми е много интересно. Едва ли това е и добър начин за четене на стихотворения. Представям си, че за да ги разберем, трябва да ги възприемем цели, а не по ред на ден - 5 дни по-късно със сигурност бих забравила как е започнало изречението. Е, по моя начин ще имам възможност да го прочета на facebook и myspace-профилите му след като книгата излезе.

Като кампания всичко това е окей, доста медии й обърнаха внимание и интересът към книгата с поезия и кратки разкази със сигурност се е повишил. Чудя се само защо Окри не си признае, че това е маркетингова стратегия, а говори глупости от рода, че в тези несигурни времена имаме нужда от ново кратко и ясно писане, което да успокоява тревогата в душите ни и дрън-дрън-дрън.

Защо наистина?

за писането като парапет

Преди около месец съвсем случайно попаднах на линк към парапет - ново електронно списание за литература. Без да очаквам нищо, се облегнах назад с компютър на коленете. Скоро ме обзе една голяма радост. Да, това беше изданието, което винаги съм искала да прочета!

Как да кажа - беше една от онези срещи, когато се оказва, че просто говорите на един език; когато непознатият директно се превръща в приятел.

Намерих адски много неща в списанието, но те са си само за мен. Чудна е обаче тънката самоирония в текстовете. Хареса ми най-вече искреността им - творчеството само за себе си, нежелаещо да влиза в шаблоните и схемите, с които мислим света.

Зад двата засега броя (ноември 2008 и март 2009) стоят Любен Кюркчиев и Стефан Р. Иванов.

Айде да чуем какво ще ни кажат.


Какво е сега това списание за нова литература?
Л.К: Сега това списание за нова литература е сравнително ново, малко нескопосано, доста лично и твърде неизвестно.
С.Р.И: За мен то е нещо за правене. Задоволяване на част от личните ми творчески нужди, породени несъмнено от консуматорски такива. Харесвам списанията като идея. Желая списание, което да ми харесва. Не намирам такова. Най-добрият, всъщност единственият, начин да си го набавя е да го създам сам.

В първия брой има няколко текста, които изясняват какво е за вас литературата и защо пишете. Окей, а защо станахте издатели?
Л.К: За да дам лице на литературния си вкус. За да мога да кажа и покажа на който се интересува и от който се интересувам - това е, което харесвам.
С.Р.И: Ммм, никога не съм си мислил, че "издавам" парапет. За мен е важно създаването, не издаването. Процесът е творчески, тоест силно сходен с този на писането. Хрумна ми да го направя, харесва ми да го правя, правя го. Издаването са просто няколко допълнителни клика.

Бунтува ли се парапет срещу академичните разбирания за литература?
С.Р.И: На парапет не му се занимава с бунтове, нито пък с адмирации. Той нехае за всичко освен себе си.
Л.К: Бунтът е реакция, присъща на растежа. Бунтът е романтично нещо, нещо красиво, незряло, потентно; бунтът е пънк. Въпреки че съм тотален фен на бунта като акт, сам истински не се бунтувам против нищо, нито с парапет, нито другояче. Светът е съвършен.

С какво текстовете, които публикувате, са нови?
Л.К: С нищо. Освен с разположението си във времето спрямо останалото, писано до сега.
С.Р.И: Произведенията в парапет са чисти, свежи и искрени като езика, с който са написани. Те не желаят да бъдат етикирани, нямат претенции да са провокативни, модерни, постмодерни, авангардни, интелектуални, образователни, революционни. На тях им харесва да бъдат харесвани, но не повече от това просто да съществуват. Те не са обременени със задължителен контекст, в който трябва да се възприемат, скучната авторова биография например, политическата обстановка или социалните фактори. За да четеш парапет, не е нужно да си някакъв. Не е нужно да си модерен, образован, готин, смахнат, богат, беден. Не е нужно да си чел пет милиона книги, да си следил новините, да знаеш какво е станало през 3598 година. Трябва ти само едно празно сърце и любов към четенето.

Доколко отворен е проектът? Получавали ли сте текстове, които ви харесват, но просто не подхождат на концепцията на парапет?
Л.К: парапет показва литературата, която ни харесва. Част от нея е намерила своята публика, друга част – не. Аз определено съм по-склонен да публикувам невидяни текстове. Това не би ме спряло да публикувам и други, ако ми се стори, че липсват на парапет.
С.Р.И: Всъщност досега не сме получавали почти никакви. Иначе парапет е отворен, доколкото бихме публикували всичко, което ни харесва и което не е разхвърляно във всеки втори литературен форум. Концепция или не.

Каква е китайската връзка?
С.Р.И: Знаем китайски донякъде, четем разни неща, някои ни харесват, вкарваме ги. Нищо особено.

Докато четях, ми се прииска хартиен носител. Мислили ли сте за такъв?
Л.К: Мислили сме. И на нас ни се иска. Такава беше и оригиналната идея. Тъй като не разполагаме с бюджет и ноухау обаче, електронният вариант се оказа единственият възможен.
С.Р.И: парапет беше замислен като олдскул хартиено списание с мека корица, мастилени изречения, грапави страници, които миришат на печатница, и всичките му други яки неща. Винаги ме е топлила идеята да изляза през някоя замацана, сива утрин, да си купя списание от разнебитена будка, да се кача в полупразен автобус и да забия сополивия си нос в красиви букви. Не ми се е случвало все още. Но ако някога пипна хартиен брой на парапет, ще се напикая от кеф.

Хареса ми много темата на новия брой и предложението да „убием” авторите, тоест да не се интересуваме от имената им. Защо не отидохте по-далеч и не ги скрихте наистина, смелост ли не ви достигна?
Л.К: Аз не твърдя, че да четеш без автор е по-хубаво, по-правилно или по-каквото и да е освен по-различно. Би било насилие спрямо читателя да му натрапим четене без автор. Би било направо неприлично самомнително?
С.Р.И: Обсъдихме и тази идея, но се спряхме на сегашния вариант, защото ни хареса, че така ще поставим читателя в ситуация, в която той сам ще трябва да избере убиец ли да бъде или не. Ако го нямаше избора, щяхме да превърнем всички в убийци по принуда, а не по собствена воля. Така самоусещането нямаше да е толкова интензивно.

Как мислите – каква роля играе егото в творчеството изобщо и не е ли то, което тласка нещата към развитие?
Л.К: Егото е всичко, което ме интересува. Собственото ми его. Останалото ме касае точно нула. Егото ми и в частност задоволяването му е единственото нещо, способно да ме приведе в действие. В света, както аз го виждам, всичко друго е нелепо суетене и блуждаене.
С.Р.И: Моето его се активира едва в посттворческата фаза. Ето, ти правиш интервю с нас, пишеш ни мейли колко ти харесва парапет и не само егото ми, а цялата ми същност изживява множествен оргазъм, което е велико, но не това е целта на творенето и не то ще ме накара да започна следващия брой. Това е само неочакван бонус. Творенето е друго. То се задвижва от нуждата от творене, от вътрешен импулс. Докато правим парапет, нас не ни ебе за теб. Гледаме да сътворим това, което самите ние бихме харесали. Да го правим е супер. Да стане хубаво е плюс. Да бъде харесано е плюс до плюса.

За смисъла на живота да питам ли?
Л.К: Ако питаш, ще отговоря така: да си жив няма цел или смисъл, има разни плюсове и минуси. За сравнение смъртта има единствено един огромен, безапелационен плюс – пълната липса на болка.
С.Р.И: Смисъл животът ми няма. И това го прави колкото досаден, толкова и поносим за живеене.

final sale

снимка от Крис Хюстън

Тези дни Oscar Wilde, най-старата гей-книжарница в САЩ, официално затваря врати. Тя неведнъж е била пред фалит, но - уви - този път няма кой да я спаси.

Знам, знам - много по-големи имена си отидоха заради кризата; онлайн книжарниците изядоха бизнеса заради постоянните си 20-30-че-и-повече-процента намаления. Лично аз не тъжа дори заради каузата на Oscar Wilde, тъй като не съм лесбийка, нито дори бисексуална, обаче съм сигурна, че за много хора това наистина е било едно ужасно специално място.

Всъщност тази пролет завинаги затваря не само тази, а и друга много популярна гей-книжарница, A Different Light в Лос Анджелис, и това дава повод за нов дебат. Някои смятат, че тази тенденция е добър признак - че ЛГБТ-общността вече е интегрирана в обществото и не се нуждае от своите специални места. Други обаче не са съгласни. Тези дни гейът Филип Кларк например публикува много добър текст, в който твърди, че подобни "оптимистични" възгледи са просто късогледи и че закриването на книжарниците показва две неприятни тенденции. Първо - потребителите все повече пазаруват от гиганти като amazon и така системно убиват независимите книжарници, които имат своя собствена мисия и са приносители на специфична култура. Второ - докато широката общественост признава "различните" си членове, конкретно чрез секцията "ЛГБТ-книги" в почти всички големи книжарници в САЩ, тя нехае за тяхното здраве, развитие и история.

А Oscar Wilde наистина е култова - основана е през 1967 от Крейг Родуел, водач на Стоунуолските бунтове през 1969 и организатор на първия гей-парад през 1970. Той работи за ЛГБТ-каузата цели 30 години и е един от най-значимите гей-активисти в историята. Ще добавя също, че е бил гадже на Харви Милк още преди политическата кариера на Милк. Родуел умира едва на 52 - през 1993 - от рак на стомаха.

И така - идеята му през 60-те била проста - да създаде книжарница, където да се продават сериозни четива на ЛГБТ тематика, но която също така да служи на хората от тази общност като ги събира и обединява, като ги показва достойно пред света, който по това време не е бил особено толерантен към тях.

Книжарницата стартира с около 25 заглавия - не че толкова били книгите с гей-тематика по онова време, просто Крейг Родуел имал едно условие - никаква порнография в неговото малко местенце в Манхатън! (Първоначално Oscar Wilde се помещавал на улица Mercer, а през 1973 се преместил на Christopher 15.) Днес сериозните ЛГБТ-книги са ужасно много и броят им постоянно расте, дотолкова че за тях в Oscar Wilde вече физически нямало място.

През годините книжарницата често помещавала различни културни събития на ЛГБТ-общността - премиери, срещи, чествания и подобни. Била е място, откъдето не само можеш да купиш роман с автор и герой гей, а откъдето да почерпиш информация за историята и развитието на различните гей-движения, за промените в нагласите на обществото.

Освен това само като си представя какви веселяци са гейовете, особено когато са сред свои, бас държа, че книжарницата е било едно адски приятно местенце!

половин милион е-книги безплатно

снимка: Sony

от Google за потребители на Sony;)

via dnevnik.bg

читателската мрежа

Ако някога сте ме канили на гости, със сигурност сте забелязали, че едно от първите неща, които правя в един дом, е да разгледам библиотеката. Нали си представяте как се радвам, че вече шест месеца правя това и онлайн?

Проектът goodreads стартира през декември 2006 и към момента има около 2 млн потребители и 44 млн заглавия. Идеята зад всичко това е проста - социална мрежа, която свързва читателите.

Абсолютно безплатно всеки потребител добавя безброй заглавия към профила си - такива, каквито вече е прочел, или такива, които си харесва за вбъдеще; може да създава различни филтри, чрез които по-лесно да се ориентира в стотиците си книги (да кажем биографии, недочетени, албуми с фотографии, португалска поезия, Стивън Кинг, най-най-най-любими, препоръчани от мама, etc). Ако не намирате някое заглавие, винаги можете да го добавите ръчно, като по възможност включите името на издателя, снимка на корицата, isbn-а, годината на излизане, получени награди и подобни.

Специална програма има и за авторите с публикувани книги - за тях сайтът е инструмент, с който да промотират работата си.

Както в myspace и facebook, и тук всеки потребител получава в реално време news feed от приятелите си - кой какво е започнал, колко звездички дава на конкретно заглавие и - най-важното - чете кратките субективни ревюта, които всеки може да напише.

Точно това е целта на сайта - ревютата. Ясно е, че на света има много повече книги, отколкото сме способни да прочетем в един живот и затова се налага да правим известен подбор. Ревютата в списания, вестници и електронни медии често са "спонсорирани" от издателствата и често са подозрително хвалебствени. Съществуват, разбира се, потребителски ревюта в амазон и други специализирани сайтове, но в крайна сметка човек е по-склонен да се довери на мнението на приятел, с чийто вкус е свикнал, отколкото на произволен непознат.

От друга страна пък системата със звездички + ревюта дава що-годе добра представа за коя да е книга, особено когато човек се колебае между няколко. Наскоро ми се прииска да си купя биографии на Хари Худини и Хауърд Хюз (без никаква връзка помежду им). Такива на пазара, разбира се, има много (не и на нашия). А как можех да предпочета една от десет подобни? Отделих малко време и прегледах какво мислят хората - коя книга е твърде суховата, коя е написана излишно детайлно, или обратното - коя е приятна и лека за четене. Поставеното бутонче за покупка от Amazon, half.com, Barnes & Noble и Abebooks прави всичко ужасно лесно.

Новините от goodreads са, че наскоро пуснаха легални електронни версии на доста книги, така че може да си ги четете направо оттам. Преди един-два месеца пък включиха важното приложение за интегриране на профила ви в myspace, facebook или личния ви блог, така че вече всичко е свързано.

Освен всичко това сайтът има най-различни заигравки - може да членувате в книжни клубове, сами да създавате групи или да се включвате в чужди; може да обсъждате надълго и нашироко стила на Павич/ Дюма - баща/ Ваня Щерева и защо (не) ги харесвате; може да създавате или участвате в разни анкети, да гласувате за подредбата на списъци "най-добра бразилска книга на 1993"; да ставате фен на някой автор, да търсите любими цитати, които да добавяте в профила си; да следите за литературни събития в града, в който живеете; да публикувате свои собствени аматьорски текстове и какво ли още не.

Е, стига съм го хвалила, оставям да разгледате сами. Това е моят профил - ако сме приятели, ще се радвам да се видим и там.

в Париж времето е хубаво

Spot TV
by salondulivreparis

Въпреки че световната финансова криза се задълбочава и медиите по целия свят са изправени пред сериозни трудности, това сякаш не важи за книгите във Франция.

Днес там се открива ежегодния Парижки панаир на книгата и всичко изглежда съвсем наред - средствата, набрани от институции и спонсори, са с 5 до 10% повече от миналогодишните, а чуждестранните участници са повече от всякога (България обаче не е сред тях).

Тази година в Париж се очаква да бъде спокойно - за разлика от 2008, когато почетен гост на панаира беше Израел (което "случайно" съвпадаше с честването на 60 години независима израелска държава) и това накара арабските страни Иран, Ливан, Йемен, Мароко, Алжир, Тунис и Саудитска Арабия да се оттеглят от събитието. Според тях Израел не заслужава да бъде "почетен гост", защото страната е отговорна за престъпления срещу човечеството, извършени в Палестина. Тогава организаторите на Парижкия панаир излязоха със становище, че целят популяризирането на израелската литература и предизвикването на диалог за разбирателство и мир между различните култури.

Тази година арабските участници се връщат, спокойни, че почетният гост за 2009 е Мексико. Страната ще бъде представяна от около 40 от най-добрите си писатели, които вече са преведени на френски.

Цялото събитие ще бъде много полезно за професионалистите в бранша - понеделникът е предвиден за дискусии на книгоразпространителите, които ще продължат и в четвъртък, когато ще се обсъжда ролята на другите медии в електронното книгоиздаване, проблемът за аудио-визуалните права, неразбирателствата с Google Books, както и локалната тема за фиксираните цени на книгите във Франция.

Около 75% от посетителите ще влязат безплатно и със сигурност ще останат доволни. За тях са предвидени много премиери, четения, филми, музика, игри и награди; ще имат възможност да научат повече за най-новите технологични постижения в издателския бизнес, самоиздаването, новите начини на библиографски справки и други. Вечерите ще завършват с приятни концерти и чаша вино.

words create worlds

аnagram bookshop се намира в Прага, Чехия. Точно на центъра и е точно толкова приятно местенце. Спомням си миналата година, когато бях в Прага, случайно попаднах на него, но не ми направи чак такова впечатление. Спокойно, леко ретро, абе въобще книжно някакво. Рекламните му кампании, организирани от Kaspen обаче ме накараха да си припомня кое, аджаба, е това местенце!

опаковайте ми две, моля

Открих Lovely Package преди няколко месеца и оттогава това е един от най-любимите ми сайтове. В него ще намерите чудна селекция от красиви опаковки, на които може просто да се полюбувате, а ако се интересувате от дизайн - още по-добре. Редакторите на сайта се грижат всеки ден да пускат по няколко поста за различни продукти - категориите са доста, сега ще спомена храна, алкохол, цигари, мода, лекарства, парфюми, бяла козметика, спорт, автомобили, книги.

Ще ви оставя сами да се загубите в красоти, но преди това ще ви покажа три неща от последната седмица, в които тотално се влюбих:

вино Inkwell, дело на Mash

обложка на Post на Bjork, дело на Джошуа Дислър

серия шоколади на Братята Маст, лидерите на шоколадовата революция

плати-колкото-решиш

Минаха почти 2 години, откакто Рейдиохед направиха онази революция в музикалната индустрия с чудото пускаме-си-новия-албум-в-нета-платете-колкото-решите. (Е, оказа се, че само 38% от потребителите въобще са платили нещо, а едва 12% са оценили албума с $8-12 (колкото приблизително би струвал в iTunes))

Подобен на този експеримент беше и онлайн издаването на сборника с разкази на Бен Танзер Repetition Patterns през октомври миналата година. Той беше качен ексклузивно на сайта на Чикагския център за литература и фотография и можеше да се намери само там и само по този начин - хартиена книга няма, не се и предвижда. Възможностите за потребителите да получат pdf-а бяха да платят $5, $10 $20, друга сума или да не плащат изобщо. (Там бяха отчетени около 20% платили потребители, дали средно по $6.)

Тези дни пък англичаните от Faber & Faber обявиха, че на 27 април ще пуснат в електронен формат новата книга на Бен Уилсън What Price Liberty? - цели 6 седмици преди книгата да излезе на хартиен носител. Потребителите са свободни да платят за книгата колкото намерят за добре, включително и да не платят нищо.


Самото заглавие е избрано специално. В книгата младият историк Уилсън посочва съвременните проблеми страх от тероризъм, престъпления, социален хаос като фактори, които изтласкват от ежедневието ни идеала за човешка свобода. Авторът разглежда британската, европейската и американската история, за да обясни не само как гражданските свободи са били формирани изобщо, а и как постоянно са се променяли и нагаждали към съвременността. И така, ако искаме свободата да оцелее, идеята за нея днес трябва да се промени спрямо новите условия, в които живеем. И точно тук ще стане ясно дали и колко днес светът цени свободата си.

Публикуването на книгата в дигитален формат преди хартиената премиера цели стимулирането на дебат както за проблемите, които текстът разглежда, така и за начина, по който днес книгите се разпространяват изобщо.

Тоест издателите не се отказват от продажбите на книжното тяло, което ще струва £14.99, а по-скоро му правят реклама, като се надяват на допълнителни приходи. Авторът пък твърди, че за него е по-важно идеите му да стигат до колкото се може повече хора независимо от начина (макар че - да не се лъжем - в началото е подходил подозрително към този маркетингов ход).


ПП: Като говорим за системата платете-колкото-решите, се сещам да спомена един английски ресторант, който от февруари също работи на този принцип. Ако имате път към Лондон, непременно си резервирайте маса!