Темата по История на книгата е: "Книга-общество-Възраждане".

Цитирам: "До петък! Темата е: "Книга-общество-Възраждане".
Ще се видим в петък на обичайното място и в обичайното време.
(Мимето)

Успех, колеги!

блогове в Книготека

Преди две седмици интернет книжарницата Книготека пусна два блога:

booklovers [read, feel, share] е дневникът, в който всички ние, които си падаме по книгите, ще споделяме за изживяванията си с тях, за впечатленията си от последната прочетена книга и всякакви други страсти, свързани с литературата. Всеки може да си направи профил в блога и смело да споделя. Надяваме се, не сте стеснителни.

КОМИКС журнал е второто онлайн пространство, заделено от Книготека за литературни цели, но в един по-друг жанр. Става дума за Негово величество Комиксът. Тук отново можете да създадете свой профил и да пишете каквото мислите, че трябва да споделите за комиксите.

Искам да поздравя Книготека за идеята и специално за това, че и двата блога се разпространяват под Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното.

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, колеги!

Пожелавам на всички да бъдем БОРЦИ!!! (във всякакъв смисъл на тази хубава дума :) )

Поредици и шедьоври

Доскоро класиката можеше да се купи предимно в антикварните книжарници – с поомачкани корици, тук-там със скъсани страници и с пожелания на трета страница: "Честит рожден ден, Митко! От леля и вуйчо". Защо Митко е решил да се раздели с томчетата на Достоевски, Гогол или Балзак, е друг въпрос. Факт е обаче, че в повечето семейни библиотеки тези томчета – еднакви, с твърди корици,седят подредени като войници. А хората от край време обичат да събират книги. От няколко години все повече издателства започнаха да уважават тази колекционерска страст и се появиха нови поредици. Като тази – "Шедьовър" на издателство "Захарий Стоянов". Досега в нея са излизали томове на Достоевски, Стендал, Флобер и Пушкин, Марк Твен, Емил Зола, Етел Войнич и Ярослав Хашек. Сега е ред на "Възкресение" на Лев Н. Толстой и "Братовчедката Бета" на Оноре дьо Балзак. Романът на Толстой е добре познат, даже се учеше в часовете по литература. Критиката го определяше като един от най-острите социални романи не само в творчеството на Толстой, но и цялата руска литература. "Братовчедката Бета" на Балзак не е толкова популярна книга. Но е част от текстовете, които Балзак обединява в цикъла "Човешка комедия", който включва романи, повести и новели, разкриващи облика на френското общество от Великата френска революция.

Оля Стоянова
dnevnik.bg

Що е то българското Християнство и каква е почвата му у нас

Новата книга на Фондация КОМ с автор проф.Божидар Димитров “Българска християнска цивилизация”, вече е в книжарниците. Тя е посветена на 1100-годишнината от смъртта на цар Борис І.

Книгата представя развитието на християнството по българските земи, ролята на цар Борис І за разпространението му като основна религия на българите и изповядането му на български език, създаден специално за целта от св.св.Кирил и Методий, както и значението на средновековните български манастири като центрове на духовността.

Книгата излиза на английски език в навечерието на големия християнски празник Великден и ще има европейска премиера в Брюксел в дните непосредствено около годишнината от смъртта на цар Борис І през м. май. По същото време в София пред дипломатическия корпус и широката общественост ще бъде представено и българското и издание.

“Българската християнска цивилизация” е богато илюстриран и увлекателно написан разказ с интересна информация за манастирите на територията на днешна и Средновековна България, включваща днешните територии на Македония, Източна Сърбия и Северна Гърция, много от които са действащи и в момента.

Кажи "Да"!

Когато много ни се иска нещо, тайно си пожелаваме наум да можем да превръщаме всяко “не” в “да”, както и ориза във филе, което аз си пожелах днес по случай постите.

Но това е друга тема. Важното е, че ако можехме да направим всички отговори, от които зависим, положителни, животът ни щеше да е голям купон. Или голяма скука, но не ми се разсъждава.

Затова направо съобщавам, че вече можеш да си купиш една от най-обичаните книги с популярна психология, която те учи как да накараш хората да правят каквото искаш.

Не съм я пробвала, но току виж ти помогнала да склониш мацката от бара да дойде у вас поне тази вечер. Или най-малкото да я почерпиш едно швепсче.

Както и да е – новата книга “Наука за влиянието”, едва ли ще се занимава със слабостите ни във флирта. Защото има далеч по-важни неща от него. Като например – парите.

Според критиците, “Наука за влиянието” е “ Светият Граал на убеждението” и е най-доказаната в практиката система да превърнем всяко „не” в „да”. Тази система може да се използва ако искате да: продавате, рекламирате, преговаряте, въздействате и да превърнете самия себе си в запазена марка.

Авторът на това полезно четиво се казва Кевин Хоган и се счита за един от най-влиятелните умове на планетата. Често компаниите се бият да го спечелят на своя страна, за да бъде с тях когато се сключва важна сделка.

Прекарал голяма част от детството си в бедност, Кевин отрано се е научил как да продава, за да изкарва пари. Известен е с анализите на поведението на популярни фигури от Белия дом. Преподава техники на въздействие и убеждение на мениджъри на Майкрософт, Боинг, Старбъкс, 3М и други пазарни лидери.

В крайна сметка, в момента е един от най-търсените и високо платени лектори в областта.

За книгата си той казва: „Превръщането на трудните неща в лесни за разбиране е едно от нещата, които правя. Можете да разчитате на всичко, което прочетете в тази книга. Сложете си я в сейф в банката. Ако използвате „Наука за влиянието” в продажбите, рекламата, мениджмънта или каквото и да било друго, можете да сте сигурни, че тя ще ви помогне!”

Е, ако ви е убедил, можете да разчитате и на книгата....

Издава: Лик

Колеги...

philox.eu

Колеги, заповядайте в общността на студентите от цяла Европа! Нека станем част от нея и в това отношение...

Триумф на лъжата

Нова биография на Лени Рифенщал подлага на съмнение невинността й

"Съдбата й се усмихна в лицето на Адолф Хитлер и тя също отвърна с усмивка." Така започва новата биография на Лени Рифенщал, написана от Стивън Бах като различен и увлекателен опит за интерпретация на живота и творчеството на "нацистката муза", както я наричат някои.

Рифенщал доживя до 101 години и макар че през по-голямата част от дългия си живот фотографираше мускулести африканци и шарени риби, това, с което се свързва името й, са два нейни документални филма. "Триумф на волята" е посветен на Конгреса на националсоциалистите в Нюрнберг през 1934 г. Вторият й най-известен филм е "Олимпия" и разказва за олимпийските игри в Берлин от 1936 г.

Лени Рифенщал, наричана кинематографът на Хитлер, никога не демонстрира угризения за филмите си, прославящи Третия райх. През целия си живот Рифенщал си приписва невинност и незнание за съществуването на холокоста и завежда близо 50 съдебни дела за клевета срещу онези, които твърдят обратното.

Стивън Бах започва да пише "Лени: Животът и творчеството на Лени Рифенщал", провокиран от дългогодишен факт - как е възможно страстните привърженици на Рифенщал да отделят режисьорските й качества (в това число изключителната техника на снимане) от съдържанието. Това е невъзможно и в случая - дори неморално. Филмите на Лени Рифенщал са създадени с необикновена за времето си артистичност, с прекрасна композиция и поетичен контраст от светлина и форми.

И все пак не могат да бъдат оценени безпристрастно, като артистично постижение, без да се обръща внимание на темата, която третират. Стивън Бах разказва, че е тръгнал да разнищва Лени от факт, който тя самата вади постоянно на преден план като истина - че е била политически наивна. Нещо, което на него му е трудно да приеме. Дори ако тя никога не е била член на националсоциалистическата партия, тя е била симпатизант на целите им, включително и изхвърлянето на евреите от сферата на изкуството, твърди Бах.

Рифенщал е имала навик да не вписва еврейски имена в надписите, изброяващи участвалите във филмите й, а често пъти не им е плащала хонорар. Според Бах режисьорката е изпадала в истерични изблици, ако някой се опита да й задава въпроси за това. Биографът твърди в интервю, че ако може да зададе един въпрос на Лени Рифенщал, той би звучал така: "Как успявахте да сдържите сълзите си при мисълта за това, което вашите филми отприщиха?" Защото тя никого не е вкарала в концентрационен лагер директно, но беше човек, който даде ход на събитията, убеден е Бах.

Полет насън или наяже

2006 година се оказа щедра към почитателите на поезията в Бургас – на книжния пазар се появиха няколко стихосбирки от бургаски автори, които със сигурност ще провокират интереса на взискателните ценители на това изкуство и извън пределите на града. Една от тях е "Градината на Фохат" (издателска къща "Орбел", София). Авторката, Ирина Войнова, ни е позната с поетичните си сборници "Оголен камък – 1996, "Глинена птица" – 1998, "Степен на изгаряне" – 2000 и "Крило и корен" – 2003.

Спирам вниманието си върху новата й книга, като желанието ми е не само да споделя личното си усещане от прочита, но и да подскажа съдържанието. Тематично то се различава от останалите й книги – липсва характерния за стиховете на Ирина Войнова социално-граждански елемент, а вместо него откривам загатнати отпреди духовни търсения. Чрез самооткровения, тя е направила сериозен опит да ни приобщи към своя път на себепознание и мъдрост.

Стихосбирката е изградена от два цикъла: "Крайпътни камъни" и "Градината на Фохат".

"Фохат е мостът от светлина, чрез който божествената мисъл се проявява в материята" – чета в обяснителната бележка. И по-нататък: "Градината на Фохат се намира на границата между небето и земята. Според легендата, там на любимците на Бог е позволено да събират рози. Но градината на Фохат съществува само, ако има обмяна между извора и Берачите на рози, тоест ако се поддържа жива непрекъсната и съзнателна връзка между Първоизточника и съзнанието на нейните обитатели."

Ако трябва да започна с "живата връзка", ще отбележа, че се долавя – понякога като нишката на Ариадна, подадена за да ни помогне да се ориентираме в Лабиринта, а понякога (и по-често) я виждам като мост между лирическия персонаж и "другата край Извора".

Но ако трябва да конкретизирам, ще кажа, че написаното в книгата е израз на философските прозрения на поетесата, породени от общуването й със света. Не само със зримия, обаче. Тя отива по-далеч, като се взира в тайнствата на Вселената и показва своята гледна точка. Това ми дава усещането, че е успяла да надникне в голяма част от духовното богатство, създадено от човечеството, пътувайки от древността през времето до днес. Но, дали целта на подобно "надничане" е била само любопитството, търсенето на непостижимата Истина?

В първия цикъл от стихосбирката Ирина Войнова, в лицето на лирическия си герой, повежда читателя покрай своите крайпътни камъни. Това са житейските опитности, които човек натрупва, преминавайки през дадени ситуации и конкретни преживявания. В книгата те се появяват като светкавици или като "слънчеви стълбове по завоите" и показват пътя напред, когато розата "в средата на сърцето" все още не е разцъфтяла. Все още "утрешният ден е планина", която поетесата, по примера на Мохамед, "съзерцава в неподвижност", докато "пет индийски слона маршируват в кръг в главата му".

Знакова е и поемата "За словоядците, месията и Шехеразада". В нея, както и в други стихове в първия цикъл, авторката изразява отношението си към поетичното изкуство, причинило страдание на много поети. Но Поета (с главна буква), тя вижда като най-изключителното творение на природата: въпреки болката, а може би точно заради нея е изпълнен с огромна духовна сила.

От най-тъмния приют на ириса

с тежък наръч

и змия върху глезена,

той се изправя

и с поглед

хоризонтите размества.

("Строеж на фината природа")

Друга интересна представа за Поета може да се открие в стихотворението "Защото тайните на мъртвите споделя". Там Поета е обрисуван като "прозрачен свод, стъпил на четири разплакани кариатиди", а под неговата видимо крехка душевност пространствата се огъват "в съпротива немощна".

През "феерията на словесните фрактали", следвайки превратностите на лирическия герой и съпреживявайки "всяко докосване" с ветровете, стигам до втория цикъл - "Градината на Фохат". За прочита на този цикъл се изискват изострени сетива и пробудено съзнание – умение да се взираме в себе си, да разчитаме своята истинска същност, да усещаме безсмъртната енергия, която ни прави неделима част от Универса.

Предвид специфичното в езотериката, към която е обърната голяма част от поезията тук, епиграфите помагат на читателя да се приближи по-лесно до духа на определени стихотворения и да възприеме закодираното (на места) съдържание. И да открие също, че за лирическия герой на Ирина Войнова, Пътят е намерен.

Тръгнал от нищото (Колко е тихо в сърцето на Нищото, / в сърцето на Нищото трудно се диша), поетесата загатва стъпалата, по които той се изкачва, за да достигне онези пространства, които вероятно обитават само посветените. Попаднал в огромното поле от озарения, удивен от Космоса над него, тук и ти би могъл да се усетиш желан гост. И авторката ще се опита да те убеди, че ако притежаваш вътрешна чистота и отвориш сърцето си за светлината

Тъмният рог

ще расте след смъртта ти,

а ти ще му светиш отвътре.

("Нишката на Ариадна").

От такава гледна точка вниманието ми е привлечено от стихотворението "Зов от Ледените планини". То е недвусмислен призив към човека да се вгледа във вътрешното си "аз", да потърси най-чистата си, първично-божествена същност и проникнал дълбоко в себе си, да открие своя духовен Дом. Но за да стигне до прага му, трябва да направи усилието да тръгне. И точно от тук, от първото стъпало на пробудената памет, започва пътят на пилигрима.

Няма лесен път. Ирина Войнова не ни спестява истината – възможно е да откриеш "сгрешени имена и отговори на въпроси, зададени погрешно". Не е изключено дори да станеш жертва на същата тази Истина, защото докато "нощта се взира" в теб, мълния "от чашата на облак осветява само следващата стъпка"… Но стъпка по стъпка, ще се намериш там – пред вратата от светлина.

А зад нея? Зад нея е Светлината от вълшебните фонтани на Фохат – "отвъд съня, в единството на звуци и вибрации", където от хилядолетия те очаква "другата край Извора".

Може би там е градината за избраниците на Бог? Или е небето на посветените?

Или е красив сън, в който лирическият герой е преминал "моста от светлина", навлязъл е в други пространства и е разпознал своя радостен "възглас на новородена птица"?

Във всички случаи това е път, разкриващ хоризонти… Пътешествие към божественото – такава е жизнеутвърждаващата философия на авторката. Така тя осмисля кръговрата на живота.

Защото Вавилонски кули

са имената ни,

дадени от Бог…

Към третото око на Светлината.

В края на книгата чета с тъга стихотворението "Стълбове на тишината". Магията на поезията ме отведе за кратко до градината на Фохат, където "възторга преизпълни празнотата в мен, оплоди я с дъх и цвят, извиси я" и сега ми предстои обратния път. Иска ми се отново да се срещна с лудата Каломаин, с разпътната "Мария на Коелю", с уличника, жадуващ да открие своята майка, със словоблудстващите градски поети – все герои, които авторката е одухотворила, символизирала – направила ги е силни и запомнящи се.

Препрочитам стиховете, но по обратен ред, и макар че "радостта е още там – сред светещите стълбове от тишина", връщам се в реалния живот с всичките метаморфози на пеперудата.

Недокосната

от хаоса на дневните кошмари,

разтвори се в мъглата

между два сезона,

въздишката на пеперудата,

която

не успя да се

събуди.

Трите части на това стихотворение ("Пепел от пеперуди") са фигурно построени, възприемам ги като игра, стремеж чрез външната структура да се постигне по-силно внушение. И изниква въпросът: човек не преминава ли през същия дълбок хипнотичен сън и живот, протичащ мимоходом като пясъчен часовник? За поетесата няма съмнение: ще дойде време, когато Някой ще обърне часовника, за да му даде нов шанс – шанс за пробуждане. И тогава той ще зърне "светлото око". Тази светлина ще го подмами, може да го ослепи или да подпали крилата му, но един ден – в този или в друг живот – неминуемо ще го изпълни и ще го отведе до вратата на вълшебната градина.

Когато четем една книга, ние я възприемаме с всяка фибра от нашето същество – фибра, съдържаща както интелекта ни, така и собственото ни въображение… С всеки ред навлизаме все по-дълбоко в света на автора и с любопитни очи се взираме в онова, което той, чрез силата на внушението, изгражда. В този смисъл моето мнение за стихосбирката "Градината на Фохат" е: докоснах се до великолепна поезия, поезия многопластова, изящна, със смислови препратки към най-съкровените дълбини на човешката душевност. Поезия, която открива нови небеса далеч зад хоризонта – там, където "с крила на белоснежен гълъб" се е осъществил наяве или насън полетът на Ирина Войнова.

Ирина Войнова, Градината на Фохат. Орбел, Б. 2006. ISBN 9544960899

Милка Стоянова, Словото

Тъй както мъж целува жена, която обича

Петър Денчев е роден на 08.08.1986 година в град Варна. Завършил е IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио Кюри" Варна. Пише поезия, проза, театрална и кино критика. Неговият разказ "Малакоф, искам да остарея" е един от двата, наградени на конкурса "Екстаз" на списание Алтера (2006).

Има номинация за поезия на конкурса за дебютиращи автори (Liternet, 2006), лауреат на Първия национален конкурс "Христо Фотев", Бургас (2006). Печели втора награда на Националния младежки поетичен конкурс за поезия "Веселин Ханчев" (Стара Загора, 2006). В момента учи театрална режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".

Неговият роман "Тъй както мъж целува жена, която обича" е един от двата наградени на конкурса за нов български роман "Развитие".

Миналата година, една събота- когато искахме да се доберем по възможно най-бързия начин до НАТФИЗ, на задната седалка на едно на такси ти ненадейно ми сподели, че си написал роман. Каза ми работното му име и заговорихме за сюжета. Тогава очакваше резултатите от конкурса. Опитай се да опишеш какво е усещането да очакваш резултати от важен за теб конкурс?

Очакваш, за да разбереш. Резултатите от този конкурс всъщност се забавиха доста след предвиденото време. Това едновременно ме напрягаше и ме държеше в очакване. Честно казано - не очаквах чак да спечеля този конкурс. Когато излязоха номинациите, бях много щастлив, че се намирам сред петимата потенциални победители.

Бях се отчуждил от този текст. Седмица преди награждаването започнах да го чета наново и го преоткривах. Докато го четях си мислех, че ще бъда чудесно, ако той спечели.

"Тъй както мъж целува жена, която обича". Къде я целува?

Ха, ха… Където пожелае. Женската плът е направена за целуване. Шегувам се. По устните, разбира се. Такъв е смисълът на тази целувка, която е описана в романа. Сливането на мъжките и женските устни.

Разкажи накратко историята.

Напоследък ми се случва да преоткривам романа. На няколко места казах, че е авторефлексен. Историята на един мъж, изпълнен с дълбоки вътрешни противоречия, разделян от желанието си да бъде с много жени едновременно, но без да загуби собствената си съпруга.

В един момент от живота си среща друга жена, която ражда у него любовта, дори преоткрива любовта към съпругата си. За съжаление, не може да продължи да ги обича едновременно и се опитва да ги убие.

След излизането си от затвора съпругата му го очаква. А през времето, когато той е бил в затвора, тя се е грижила за момиче сираче, което сега я възприема като майка.

Вечерта преди награждаването си сънувал голяма щуротия- тук цитирам блога ти- “ сънувах история с невероятен сюжет - получавам награда за изключителен принос към афро-американското изкуство и се изправих пред огромна зала с чернокожи, за да получа своята награда.” Вярваш ли на това, което сънуваш? Важно ли е за теб?

Честно казано, иска ми се да вярвам. Всъщност, сънищата са част от реалния ми живот. Понякога ги интерпретирам, друг път не ги помня. Странното е, че обичам да сънувам, а рядко сънувам хубави неща.

Яна Монева, нашата обща любима приятелка (Яна е психолог и една от най-интересните нови български авторки; първата й стихосбирка- "Отвътре" беше отличена на конкурса "Южна пролет"- б.а.) , обясни съня ми с Юнг. Каза, че добре използвам активната си сянка.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съвременният български роман трябва да забрави илюзията, че може да разказва за обикновени хора. Българският роман дълго време се опитваше да бъде почти незабележим, да не разглежда социалните и личните конфликти достатъчно остро.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съществуваха дълго време, а и сега продължават да съществуват романи, които се плъзгат по повърхността на обществото, споменават различни събитие, използват ги като сюжетни елементи, но получават като краен резултат една аморфна смес.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съвременният български роман трябва да се научи да бъде честен и категоричен.

Как ти хрумна оня номер с краката и тромпета?

Хаха, това беше изпитният ми актьорски етюд за първи семестър на първи курс. Етюдът се казваше “Джаз-змия” и беше замислен като цирков номер на тромпетист и два крака, които първоначално имитират змии, после се превръщат в женски крака, които съблазняват тромпетиста, най-накрая в ръце, които обгръщат цялото му тяло и го довеждат до сексуален екстаз.

Съвсем случайно открих, че мога да имитирам много добре звука на тромпет и реших да опитам да направя нещо от това. Идеята се краката дойде след това. Все още не съм се отказал да се опитам да изляза на улицата да посвиря с въображаемия си тромпет.

Без пластичността на моята колежка Деница нямаше да мога да развия етюда в такава "змийска" посока. Честно казано, пластичните хора понякога се оказват полезни в театъра.

Избери едно от трите- Млади софийски контета, парижки сводници или варненски проститутки?

Парижки сводници.

Кога ще излезе романът?

В най-добрия случай до два месеца.