9 зайци

Отдавна се каня да пиша за тази книга, защото с нея имах голямо преживяване; чрез надничането в душата на една жена, познах себе си.

Не помня кой беше казал, че поезията не се слуша, а се подслушва. Този текст, макар и с повече проза, се възприема точно така. Той е много личен и създава усещането за почти изцяло автобиографичен. Има - сигурно - известна доза фикционалност, но повечето неща са казани толкова отвътре, че няма как да не са лично преживяни. Засега оставям настрана факта, че голяма част бяха и мои лични преживявания.

Формално книгата е разделена на две части - в първата героинята - Манда - е на 6 години и прекарва лятото в бабината къща на морето, а във втората вече е порастнала, има един неуспешен брак, 18-годишен син, богат житейски, артиситичен и духовен опит. И много духовни проблеми за решаване.

Първата част е ужасно забавна. Манда прави пакости, а баба й я тормози и бие. Малката задава въпроси за Бог на монахините, опитва се да проумее какво са доброто и злото, какво означава любовта и това са въпроси, които остават и за възрастните; Манда има и от онези големи детски преживявания, които по-натам сякаш забравяме.

Тогава за първи път разбрах, че в болката съм сама. Тя ме отделя и не мога да сбъркам къде свършвам и къде започва светът. Когато съм щастлива, нямам граници, но болката си е само моя.

И при разговора си с монахините за Бог:

Почувствах, че навлизам в нещо, което не разбирам. Усещах истината някъде в себе си, но не можех да я изразя. Всичко ме засърбя. Стана ми тясно. Исках да скачам, да тичам и казах на Майката, че отивам долу да се изкъпя. Ефросиния кимна.

Втората част на книгата представлява метатекст към първата и в голямата си част напомня на личен дневник.

Манда вече е на 46 и е ужасно, ужасно объркана. Понякога не е, но това е за кратко. Има готови истини в главата си (например "всичко е едно"), но понеже не ги е преживяла, ги търси нарочно и затова ги намира.

Втората част проследява няколко етапа от живота й - постоянното люшкане, като до края няма изгледи това да се промени. Самата героиня, а вярвам и авторка, е сляпо обсебена от търсенето на Истината. В което впрочем ужасно я разбирам.

В един момент тя се опитва да влезе в себе си, но там е тъмно, мръсно, чуждо. Изпитва тъгата по навик и се страхува от това да бъде радостна, да се отпусне и да живее директно. Това я кара непрестанно да се обвинява, а страданието се засилва, когато получава обвинения и отвън - от устата на най-близките си. Осъзнава, че 14-годишният й брак е бил една пародия; че тя през цялото време се е опитвала да влезе в балончето с очаквания на мъжа си; че когато разглежда снимки, вижда себе си в роли, които е била принудена да играе - ролята на майка, съпруга, пътешественичка, интелектуалка. Но никога на Себе си. Защото самата тя не знае какво означава това.

Манда е пътешественичка в отношението си към света и смята, че трябва да се отвориш към него, за да го поемеш. В рамките на тази сравнително тънка книга се споменават пътувания до Париж, Лисабон, Санкт Петербург, Москва, Осака, Ковачевица, Доминика, Австралия, Виена.

Това е чудесно, но Манда е пътешественичка и в света на духовното - в различните периоди се занимава с медитация Кундалини, психоанализа, Ошо, Рейнбоу, тай-чи, йога, динамична медитация, дишане през чакрите, пушене на марихуана, Кастанеда, Гурджиевските танци, психодрама, дзен будизъм, калиграфия, техники за добро здраве и хранене. Всяко едно занимание й казва различни неща и това ужасно я обърква. Има преживявания, но не може съвсем да си ги обясни и сглоби в една голяма картина. И някак не осъзнава, че всички духовни практики нямат никаква стойност, ако не ги пренесеш в ежедневието си.

Така разсъждавам за нещата сега, затова този път не се впечатлих истински от приказките за Рейнбоу - държавата над държавите! Това е общност, която постоянно пътува и която отказва да заживее в Матрицата. Членовете й живеят в гората, ходят боси, не се къпят, ядат вегетарианска храна, занимават се с духовни практики, изхвърлят агресията си чрез викане, не се интересуват от индивидуалността, защото са пуснали егото си. В тази общност на подкрепа и братство "са предпазени от основните страхове - кой съм, откъде съм, защо съм".

Многото Истини на едно място са превърнали Манда в човек на крайностите. Когато страда от предменструален синдром например, тя е ужасно зла, изпитва омраза и дълбоко негодувание, у нея се събуждат агресията и големите изисквания. Научена е да мисли, че това е етап и просто трябва търпеливо да го изчака. Когато бурята премине, тя отново се чувства красива и добра. Манда се намира в постоянното люшкане на това да се обича и да не се обича. Да бъде съвършена и да си позволи да не бъде.

Има една глава, където си лежи на полянка край музея Албертина във Виена. Моменът е прекрасен, есенното слънце я огрява тук-и-сега, намира се в едно блаженство и безгрижие, но внезапно й хрумва, че някъде наоколо я чакат един чифт невероятни ботушки (тя е луда по обувки и за тях е готова на "всякакви подлости"). Следва кратка борба между това, което изпитва, и това, което смята, че би трябвало да изпитва.

Презирам се, защото не останах при по-изисканата представа за себе си: разточителната към времето и възможностите, загърбила представите, духовнта - отказала се от желания. Наблюдавам се, докато влизам и излизам от магазините, с обвинение към моите апетити.

Героинята е лакома, несмирена; не оценява това, което е направено, а гледа единствено към това, което предстои. Това я прави неспокойна и постоянно нащрек. За нея писането заема особено място в живота й - съмнява се дали ще пише пак, защото ако не го прави, сякаш не се брои, че живее. Води я желанието за ОЩЕ, а ОЩЕ убива.

Част от тревогите й извират от миналото. Всъщност в метакнигата - втората част - обяснява как и защо пише текста за детството - за да освободи миналото си и да преподреди това аз, с което е свикнала. "Пиша, за да спра да говоря за това, което вече знам.", споделя. Заедно с това животът й наистина се променя.

Има няколко глави, в които Манда е друга - свободна, силна, спокойна, дълбока, тиха, разбираща, непривързана; живее тук-и-сега, отговорна е към това, което създава, предава нататък, наблюдава, осъзнава. Това изглежда като нейният идеален образ в собствените й очи, може би отчасти се е случило със самата авторка, но съм склонна да гледам на това просто като на поредния етап.

"Коя е тази, която иска да пише?", пита я Учителят, в чиито думи познавам и своя бивш Учител. Знам, че не е хубаво един Учител да става бивш, но аз просто порастнах и от тази си гледна точка видях защо на Виргиния Захариева не й се получават нещата. Много от себе си прочетох в книгата - гоненето на цели, които някой друг ти поставя. И насилването да влезеш в съзнание, до което просто още не си дорасъл.


дано все пак не съм ви развалила удоволствието, нарочно се опитах да не споменавам детайли от сюжета; надявам се, че ще посегнете към книгата и ще я видите по свой начин; разбирам, че тя особено се харесва на някои