И тази я глътнах за един ден, защото иначе вероятно нямаше да я довърша.
Въпреки че я пише за дъщеря си Паула, която по това време в кома, книгата не бива да се казва така, защото всъщност представлява автобиография, на места дори е като извадки от дневници.
Дали защото това ми беше осмата книга на Исабел Алиенде, или има и друга причина, но тази много ми досади. Във всичките си "чилийски" романи (тук изключвам приключенската трилогия) тя говори за едно и също. И дали с това не отблъсква читатели? Кога идва време един писател да си каже стига и да потърси нови източници за вдъхновение?
28 March 2008
към паула
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
Posts
0 коментара:
Post a Comment