по телефона

Първи кадър

Тази страничка сигурно всички са я чели. Всички освен мен.

Бях убедена, че съм една от вас, когато в скорошен разговор внезапно не си дадох сметка, че Приказките по телефона не присъстват в моите детски спомени.

Втори кадър

Срам - не срам си признавам, че научих за Бруно Мунари преди около месец от Кери Смит. За съжаление статията в Уикипедия е мъниче, а повечето информация, която излиза в нета, е на италиански. Със сигурност стана ясно, че е един от най-известните европейски артисти на 20 век.



Трети кадър

Видях и я купих.
Останах едновременно очарована и разочарована.

Нека някой ме обори, но намирам приказките за слаби. Даже не прочетох всичко. На десет има една нелоша. Джани Родари не ме разсмива. Не ме трогва. Не ме умилява.

Чудното в това издание да илюстрациите. Толкова семпли. Изглеждат правени набързо и вероятно точно в това се крие чара им. В началото даже си помислих, че някой си е драскал по страниците.





бонус: Приказките за четене и слушане

редакторите се променят

Попаднах на интересна статия на Джеф Джарвис, професор по журналистика от нюйоркския университет, за променящата се функция на съвременните редактори.

to a god unknown

Не си падам по въпроса „Кой ти е любимият филм/ художник/ писател”, но – за случаите, когато се налага – си имам няколко заучени отговора. Сред любимите книги винаги споменавам Гроздовете на гнева. Може би това е и причинaта да храня толкова добри чувства към Стайнбек – въпреки че неведнъж ме е разочаровал с книги като Тортила флет, Улица консервна и Благодатният четвъртък. (И очаровал с редица други, но това е друга тема.)

Наскоро за първи път на български излезе До един незнаен бог – един от първите му романи, издаден през 1933. Прочетох го за две вечери и не можах да спра да правя паралели с Гроздовете на гнева.

Преди всичко този роман ми достави удоволствието да разбера Стайнбек. Четох с молив – бавно подчертавaх и така осъзнато улавях как точно изгражда повествованието, кои моменти описва и кои избира да премълчи, как въвежда героите си и как ги накарва да оживеят пред очите ми така, че да усетя погледите им и да ги помириша.

Хареса ми да наблюдавам писателя Джон Стайнбек в развитието на идеите му. Атмосферата доста напомня тази в Гроздовете на гнева – тук отново видях тази квадратна къща, построена по средата на стопанството. Тук беше вятърът, тук бяха тревите, тук бяха кравите, биковете, конете; тук беше онова усещане за дом. И ако в Гроздовете на гнева, драмата е в това, че на семейството се налага да напусне този дом, в чиито земи почиват старите, в До един незнаен бог е моментът този дом да бъде изграден. И това изграждане започва със смъртта – „Първият гроб. Малко по малко се установяваме. Къщи, деца и гробове – това е домът”.

Очарова ме тази естествена свързаност на живота със смъртта. Когато най-малкият брат умира, всички знаят, че скоро ще го заровят и до година съвсем ще го забравят. Просто животът тече, всичко се плоди и множи, няма време да се търси доброто и злото, правилното и грешното, да се дели живота от смъртта. Да, но понякога идва сушата...

Постепенно домът се разпада, както впрочем и силата на книгата. Към края вече просто я дочитах без особен интерес. И се чудя – аз ли нещо не разбрах, или Стайнбек излезе малко наивен.

Така избирам да гледам на романа – като на подготовка за големите книги, които пише по-късно.

до тези, които обичат да четат

Купете си тази книга.

тим бъртън и неговите страшни приказки

Преди няколко дни пристигна нова порция книжки от Амазон и аз лека-полека започвам да чета, въздишам и показвам.

Започвам с The Melancholy Death of Oyster Boy and Other Stories - малка изящна книжка с твърди корици от Тим Бъртън.




Да, това е същият Тим Бъртън, режисьор на безкрайно забавните първи части на Батман, Марсиански атаки, Слийпи Холоу, Чарли и шоколадовата фабрика и - последния - Суини Тод.

Може би той е най-известен с анимационния Кошмари преди Коледа, където е не режисьор, е сценарист.
Филмът е от 1993, а книжката - от 1997, но няма как човек постоянно да не прави паралели между двете. Просто Тим си пада по такива идитотски историйки за деца-роботи, за човечета с четири ръце и десет очи и подобни.







Забавното на тези глупавки историйки са римите. Някак много леко и плавно тече всичко. Кара те тихичко да се кискаш.
Книжката ми напомни на късометражната му анимация Винсънт от 1982 - отново по негов сценарий, която преди време се бях опитала да преведа, но това е друга история.

как работят издателствата

Тези дни попаднах на чудесна статия, разкриваща как работи издателският бизнес днес. (Става въпрос за Америка, но разбирам, че това е световната тенденция.) В стегнат текст авторът, Марк Хърст, разказва за перипетиите около търсенето на издател за книгата си Bit Literacy. Нещата стоят безкрайно зле (защо ще разберете малко по-надолу) и в крайна сметка той избира да я публикува сам.

И така, как работят издателствата?

На първо място те не го правят от любов към книгите. (Уау, знаех, че нещата не са съвсем розови, но се почувствах като дете, на което току-що са казали, че Дядо Коледа не съществува!) Всичко се върти около продажбите, твърди авторът на статията, няма значение колко добра книга си написал, ако тя няма изгледи за големи продажби, никой няма да ти обърне внимание. Няма значение и за какво пишеш, нито колко талантлив и интересен си, важно е единствено дали книгата ще се продаде. Ако не си знаменитост, а обикновен не-твърде-популярен-автор, единственото, което трябва да направиш, е да убедиш издателя как и защо книгата ще се продаде. Ти трябва сам да измислиш как да я популяризираш, да намериш медии/ блогове, които да пишат за нея, да си уредиш интервюта и гостувания, за да задвижиш машината, да накараш хората да разберат за теб и така да реализираш повече продажби!

Дори да подпишеш договор, не бързай да се радваш - издателствата не могат да се грижат за всички свои автори. Те се придържат към своя А-списък, тоест най-познатите и купувани писатели. За тях е цялата реклама, всички организирани събития, всички усилия са насочени натам, защото - изненада! - от тях ще дойдат големите продажби.
(Жалко, че се повтарям, но очевидно около това се върти всичко.)

В тази връзка - днес слушах и едно радио предаване по On The Media, в което стана дума за силата на рекламата, която идва от Oprah's Book Club. Спомена се книга с 90'000 продадени копия, които изведнъж скачат на 600'000 само защото Опра я е препоръчала по телевизията. Подобен е и случаят с Ана Каренина, която продала 1'000'000 копия през 2004, когато е била една от избраните от Опра четива.

Предаването е кратко, но интересно. Освен да го слушате от плейъра по-долу, можете и просто да го прочетете по диагонал, текстът му е публикуван тук.

и оруел си има блог

Джордж Оруел твърди, че най-голямата му мечта е да превърне писането за политика в изкуство. Това е изречението, заради което се създава наградата Оруел - първата такава е връчена през 1994. Оттогава автори от цял свят се състезават в две категории - за политическа книга и за политическа журналистика. Досега три пъти е била връчвана и специална награда за особено голям принос в политическото писане или политическо радио/телевизионно предаване.

Самият Джордж Оруел е водел лични дневници в периода 1938-1942. Сайтът на наградата решава да отпразнува 70-годишнината им, като ги публикува в блог - ден по ден на абсолютно същата дата с разлика от 70 години.

Оруел е достатъчно известен писател, за да събуди у хората интерес какво е писал не за широката публика, а само за себе си. Дневниците му проследяват няколко етапа от живота му - в началото той говори преди всичко за птички и пчелички, за дърводелство, за това колко яйца са снесли кокошките му. След това пише за гражданската война в Испания, за времето, което прекарва в Мароко, за завръщането му във Великобритания и за това какво е Европа да е в Световна война.

Дневниците започват да се публикуват от утре ето тук.

подарък без очаквания

Не си падам по подаръците с повод. Обикновено Денят изведнъж се оказва твърде скоро, ти не си подготвен и набързо купуваш нещо. Съвсем друго е, когато случайно видиш нещо и усещаш, че това е за него/нея и просто няма как да не го купиш. Не са ли това най-хубавите подаръци? Изненадващи и тоолкова специални!

Много обичам да подарявам и получавам книги. Мисля, че винаги е било така. Защото по този начин подаряваш не просто предмет, а преживяване.

Когато прочетох този пост, се учудих. Мисля, че не ми се беше случвало така да се разочаровам от подарена книга. Да се обидя и това да развали приятелството. Уау!

Хареса ми финалът на текста, защото споделям виждането на Марк - да се освободиш от очакванията си, да си отворен към реакцията на другия, да му позволиш да не хареса книгата, да му дадеш свобода.

Книжни работи

Това представлява "книжарницата" в един от най-популярните, ако не и най-популярния, български курортите - Слънчев бряг. Това, което не се вижда много добре на заден план, е един РЕП, на който се продават по десетина заглавия на български, руски, немски и английски. И - това е! Друго няма! Хората си идват с книгите от другия край на Европата и ако, не дай Боже, останат без четиво, няма откъде да си купят. А всеки 3-ти човек на плажа беше с книга! Коментърът за книжната търговия в Слънчев бряг е излишен.

Няколко дни преди това имах възможност да наблюдавам читателските вкусове на гостите на един хотел в Равда. От 10 книги на шезлонгите около басейна 3 бяха на Георги Стоев, 2 на Паулу Коелю, едно трилърче, едни "Нашенци" на Чудомир, един Жоржи Амаду с "Габриела, карамфил и канела" и един път "Самите богове на Айзък Азимов.
Изводите ми са няколко:
1. Не е като да не се чете. Разбира се, може още, но не сме чак толкова зле, колкото постоянно ни изкарват.
2. Георги Стоев се превръща в доказателство за клишето, че за да станеш класик, трябва да си мъртъв. Ако въобще може да се сложи такъв етикет на Стоев.

От скоро имам честта да модерирам един форум за Книги.
Макар че почти няма нужда от модератор. Нещата, които ми правят впечатление:
1. Едно сравнително стабилно ядро участници в темите, което рядко се променя.
2. Участниците взимат под внимание мненията на другите в избора си на четива.
3. Най-активната тема е "Какво чета в момента" - доста добро поле за изследване на читателски вкусове и настроения. И много по-достоверен материал за класация на най-четените заглавия, от списъците с най-продавани книги на книжарниците.
4. Това мини читателско общество демонстрира изключителна толерантност. За едната година, откакто съществува форумът, никога не е имало обиди, нападки и т.н., които са така характерни за тези интернетски ширини :-) Потребителите уважават и приемат вкусовете на другите.

Възмутена съм от две публикации в списание "Грация" в броя му от месец юни. В статия озаглавена "Внимание, вредно за четене" г-жа Николета Попкостадинова е изтъкнала всички негативи на книгите за самопомощ или както там изберем да ги наричаме. Принципно съм съгласна с тезата й, че голяма част от тези книги за нищо не стават, и приемам повечето от аргументите й. Например: лоши преводи, текстовете не са адаптирани като за нашата действителност, има доста противоречия в тия четива и т.н.
НО! Ето с какво не мога да се съглася:
1. Горните твърдения в икакъв случай не могат да се отнесат към всички заглавия от тази категория.
2. Можеха да се подберат други заглавия за примери, защото някои от цитираните ("Изкуството да бъдеш бог") според мен се числи именно към онези книги, които не попадат в графата "вредно за четене".
3. Не мога да приема да ми "размахва пръст" човек, който използва термина литература за всички книги - фикционални (измислени) или не-фикционални.
И ето сега най-голямото ми възмущение.
Около 70 страници по-късно в същото списание, в същия брой имаме една страница с ревюта на книги. Заглавието на публикацията е "Рецепти за щастие", а текстът под нея е следният "Колко са вълшебствата, с които украсявате ежедневието си? Ако успявате да направите поне по едно на ден, значи владеете магията на живота. Но ако не сте толкова добри, оставете се на законите на Вселената." Следват кориците на книгите "Всичко за брака", "Свещена магия", "Императрицата в теб" и "Тайните на привличането" придружени от няколко реда за всяка книга.
И какво се получава? Плюем по книгите за самопомощ, а после им отделяме цяла страница хвалебствия? И то поне да беше за пари, бих разбрала....
Е, поне отделят внимание на книгите, защото можеше и да не го направят.

the secret is out

Кери Смит е най-любимият ми артист. Преди няколко месеца роди и вече е значително по-заета. Въпреки това миналата седмица публикува голямата новина на блога си - стана ясно върху какво е работила през последните няколко месеца. Не е било само бебето - новата й книга ще излезе през октомври.

Кери избира да я представи по дооста интригуващ начин...
(Ах, нямам търпение! :-))