Тъй както мъж целува жена, която обича

Петър Денчев е роден на 08.08.1986 година в град Варна. Завършил е IV Езикова гимназия "Фредерик Жолио Кюри" Варна. Пише поезия, проза, театрална и кино критика. Неговият разказ "Малакоф, искам да остарея" е един от двата, наградени на конкурса "Екстаз" на списание Алтера (2006).

Има номинация за поезия на конкурса за дебютиращи автори (Liternet, 2006), лауреат на Първия национален конкурс "Христо Фотев", Бургас (2006). Печели втора награда на Националния младежки поетичен конкурс за поезия "Веселин Ханчев" (Стара Загора, 2006). В момента учи театрална режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".

Неговият роман "Тъй както мъж целува жена, която обича" е един от двата наградени на конкурса за нов български роман "Развитие".

Миналата година, една събота- когато искахме да се доберем по възможно най-бързия начин до НАТФИЗ, на задната седалка на едно на такси ти ненадейно ми сподели, че си написал роман. Каза ми работното му име и заговорихме за сюжета. Тогава очакваше резултатите от конкурса. Опитай се да опишеш какво е усещането да очакваш резултати от важен за теб конкурс?

Очакваш, за да разбереш. Резултатите от този конкурс всъщност се забавиха доста след предвиденото време. Това едновременно ме напрягаше и ме държеше в очакване. Честно казано - не очаквах чак да спечеля този конкурс. Когато излязоха номинациите, бях много щастлив, че се намирам сред петимата потенциални победители.

Бях се отчуждил от този текст. Седмица преди награждаването започнах да го чета наново и го преоткривах. Докато го четях си мислех, че ще бъда чудесно, ако той спечели.

"Тъй както мъж целува жена, която обича". Къде я целува?

Ха, ха… Където пожелае. Женската плът е направена за целуване. Шегувам се. По устните, разбира се. Такъв е смисълът на тази целувка, която е описана в романа. Сливането на мъжките и женските устни.

Разкажи накратко историята.

Напоследък ми се случва да преоткривам романа. На няколко места казах, че е авторефлексен. Историята на един мъж, изпълнен с дълбоки вътрешни противоречия, разделян от желанието си да бъде с много жени едновременно, но без да загуби собствената си съпруга.

В един момент от живота си среща друга жена, която ражда у него любовта, дори преоткрива любовта към съпругата си. За съжаление, не може да продължи да ги обича едновременно и се опитва да ги убие.

След излизането си от затвора съпругата му го очаква. А през времето, когато той е бил в затвора, тя се е грижила за момиче сираче, което сега я възприема като майка.

Вечерта преди награждаването си сънувал голяма щуротия- тук цитирам блога ти- “ сънувах история с невероятен сюжет - получавам награда за изключителен принос към афро-американското изкуство и се изправих пред огромна зала с чернокожи, за да получа своята награда.” Вярваш ли на това, което сънуваш? Важно ли е за теб?

Честно казано, иска ми се да вярвам. Всъщност, сънищата са част от реалния ми живот. Понякога ги интерпретирам, друг път не ги помня. Странното е, че обичам да сънувам, а рядко сънувам хубави неща.

Яна Монева, нашата обща любима приятелка (Яна е психолог и една от най-интересните нови български авторки; първата й стихосбирка- "Отвътре" беше отличена на конкурса "Южна пролет"- б.а.) , обясни съня ми с Юнг. Каза, че добре използвам активната си сянка.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съвременният български роман трябва да забрави илюзията, че може да разказва за обикновени хора. Българският роман дълго време се опитваше да бъде почти незабележим, да не разглежда социалните и личните конфликти достатъчно остро.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съществуваха дълго време, а и сега продължават да съществуват романи, които се плъзгат по повърхността на обществото, споменават различни събитие, използват ги като сюжетни елементи, но получават като краен резултат една аморфна смес.

Кои илюзии трябва да забрави съвременният български роман?

Съвременният български роман трябва да се научи да бъде честен и категоричен.

Как ти хрумна оня номер с краката и тромпета?

Хаха, това беше изпитният ми актьорски етюд за първи семестър на първи курс. Етюдът се казваше “Джаз-змия” и беше замислен като цирков номер на тромпетист и два крака, които първоначално имитират змии, после се превръщат в женски крака, които съблазняват тромпетиста, най-накрая в ръце, които обгръщат цялото му тяло и го довеждат до сексуален екстаз.

Съвсем случайно открих, че мога да имитирам много добре звука на тромпет и реших да опитам да направя нещо от това. Идеята се краката дойде след това. Все още не съм се отказал да се опитам да изляза на улицата да посвиря с въображаемия си тромпет.

Без пластичността на моята колежка Деница нямаше да мога да развия етюда в такава "змийска" посока. Честно казано, пластичните хора понякога се оказват полезни в театъра.

Избери едно от трите- Млади софийски контета, парижки сводници или варненски проститутки?

Парижки сводници.

Кога ще излезе романът?

В най-добрия случай до два месеца.

СЪБИТИЕ

Драги ценители на здравословното хранене!

Книжарница "Пингвините" Ви кани да се включите в разговор за лечебното гладуване при представянето на книгата "Лекарството ГЛАД".
В срещата ще участват авторката Цвета Гаврилова и д-р Верджиния Георгиева.

Очакваме Ви на 5 април, четвъртък, от 18:00 часа в Orange centre на ул. Граф Игнатиев 18, ет. 3.

Отново Арчър

от Оля Стоянова
30 март

Джефри Арчър има славата на добър разказвач и този сборник с истории с неочакван край е поредното доказателство. Той е автор на двайсетина книги, повечето от които са бестселъри, а част от тях са филмирани. Историята на самия Джефри Арчър обаче е по-интересна дори от книгите му. Той е бивш политик, отказал се от кариерата си, за да се отдаде на писането на романи. По-късно обаче размисля - става заместник - председател на Консервативната партия на Маргарет Тачър, връчена му е титлата за благородник и той плува във тези води още няколко години. По-късно обаче срещу него е заведено дело за лъжесвидетелстване, осъден е на 4 години затвор, а през 2003 г. го пускат условно. Разбира се, благородническата му титла е отнета, но това явно е последната му грижа. През цялото време обаче Джефри Арчър не престава да пише.

Въпреки че писателят се проваля на практика – когато си измисля алиби за грешна дата на собственото си дело, факт е, че той е увлекателен разказвач и умее добре да заплита истории.

"Колчан, пълен със стрели" е най-новото заглавие на Арчър, което излиза на български. И отново става въпрос за добра литература – смес от хумор, ирония и лабиринт от събития. Историите са елегантни, духовити и наистина забавни.

Заглавието е на издателство "Бард".

На адрес http://knigi.dnevnik.bg можете да открието и голямо разнообразие от заглавия от различни жанрове. Онлайн книжарницата ви улеснява с удобна търсачка и информация за всяка книга и не изисква кредитна или дебитна карта при покупка.

Линч на хартия

Автор: Елена Пенева
dnes.bg


Снимка: Издателство "Колибри"

Дейвид Линч е режисьор, когото или харесваш, или не. Не мисля, че има средно положение. Да не говорим, че почти 100% от моето поколение, които са били в невръстна възраст , когато за първи път излъчваха “Туин Пийкс”, са дълбоко деформирани и наплашени от този сериал.

Или най-малкото го помнят с това, че родителите им не са им позволявали да го гледат.

За филмите на Линч често се казва, че проникват в съзнанието на зрителите и рядко го напускат, докато не достигнат до всяка точка от него и не го завладеят напълно.

Във филмите му той много често е воден от странното, мистичното, това, което не виждаш, но си сигурен, че е там и точно заради това, не те оставя на мира. В същото време, те са много близки до живота, реалистични, сякаш е снимал малка част от необятното ни всекидневие, което повечето хора също могат да видят, но да твърде заети да се загледат.

Поради тази свръхчувствителност и наистина усещане, от което те побиват тръпки, от филмите му, аз нямах търпение да прочета първата му книга, издадена на български. Мислех си, че в нея поне за малко ще се повдигне завесата от синьо кадифе и ще проникна малко по-дълбоко в съзнанието и мислите на човека, когото съм пускала прекалено много в моите.

За моя огромна изненада се оказа, че книгата има нещо общо и със съзнанието, и с филмите на Линч, но по никакъв начин не отрива неговата личност.

“Да уловиш голямата риба” е книга, с която големият режисьор обяснява как неговото собствено съзнание достига до идеите – тези откачени хрумвания за филмите му – били генерални за истории, или просто за елементи от кадрите. Оказва се, че огромната му креативна енергия е постигната чрез... медитация.

Режисьорът разказва за техниките, чрез които развива съзнанието си, улавя идеите и придава форма на абстрактното. В 5 кратки откъса той непрекъснато апелира и твърди, че всеки човек може да достигне до собствените си прозрения и разширяване на творческите си възможности само и единствено чрез трансцендентна медитация.

Разбира се, Линч не разказва как, медитирайки, идеите - като огромни летящи риби - долитат при него. Според режисьора, за да достигнеш до голямото, до същественото, уникалното и оригиналното, трябва да се потопиш дълбоко – в себе си, в “Обединеното поле”, където са наистина големите риби.

За да докаже това, режисьорът вмъква множество лични преживявания, биографични бележки и уточнения за начина, по който е достигнал до някои от идеите, които в последствие е филмирал. Той говори за професията си, за образованието си на художник, за начина, по който избира актьорите за филмите си и как работи с тях.

В книгата е отделено място и за най-новия му филм - “Инланд емпайър”, който съвсем скоро българските зрители имаха възможността да видят – по време на София филм фест.

Режисьорът говори за новите технологии при заснемането на филмите (Инланд Емпайър е изцяло заснет с дигитална камера), за бъдещето на киното и за всичките си филми. Най-важното обаче си остава – чистотата на съзнанието и начинът за постигането й – медитация.

В заключение, макар да има риск от разочарование за тези, които очакват малко повече разкрития за филмите на Линч от първата му книга, според мен “Да уловиш голямата риба” е наистина приятно и интересно четиво. И като цяло – успешен улов...

Издава: Колибри

Ставаме все по-сами

Почина Борис Димовски

от Ива Рудникова
27 март

"Свърши ерата на големите, сега сме сами." Това беше написал незнаен поляк в книгата за съболезнования по повод смъртта на журналиста Ришард Капушчински преди точно два месеца.

Онзи ден почина карикатуристът Борис Димовски и всички, които някога са имали досег с неговата личност и философия, днес вероятно се чувстват по същия начин - по сами.

През 1996 г., в момент на тотален мрак, мизерия, мутри и банкови фалити го потърсих за интервю. Аз на 23, той на 71. Художникът беше като колаж от чертите на драматични герои. Мъдър, уязвим, настрадал се.

Изричаше прости истини, които разреваваха - заради чувствителността и куража, с които ги формулираше. Обсъждаше гадостите, които ни се случваха всекидневно, а сякаш гравираше сентенции в невидим камък.

Ядосваше се, но това действаше като свръхдоза хуманност. Претърсваше изтерзаната си душа за оптимизъм и рисуваше магаре върху салфетката за някое от внучетата, за които се грижеше.

Срещата с Борис Димовски се оказа фантастичен подарък, който разопаковах бавно години наред.

Сега с искреността, присъща по-скоро на него, признавам - не бих издържала и елементарен тест върху творчеството му: "карикатурист, един от най-големите български художници, майстор на акварела, живописта, импресията, графиката..."

Просто ми е мъчно за човека, с когото понякога обядвахме. Много човешки човек.

"Моята фантазия се нуждае от обуздаване. Неволята кара човека да стане дисциплиниран. Ние сме разглезен народ - недоцарувал, недоробувал. Нашите хора не си знаят историята. Че ние какво сме преживели? Какви са тези надувки от турското? Вие не знаете ли, че в Турция данъкът е 10 на 100? Това значи да пееш денонощно. Задайте си въпроса защо е нямало въстания. Ако има хляб и бензинът е евтин, никой няма да излезе на митинг и да се бунтува. На Балканите и в България месото се разваля за две години. Затова предлагах кмет и президент да се избират за две години. Те се кискаха тогава в парламента. Бедният, като му дадеш пост и пари, му се завърта главата."

"Всичко добро и запомнящо се, с което се гордеем, е сътворено от нашата бедна монархия преди Девети. "Св. Александър Невски" щеше ли да бъде построен от нашите атеисти - никога. Аз не съм адепт. Аз съм един художник, който счита, че само монархиите в историята са родили гениите на света. И съжалявам, че не съм гений. Аз съм едно недостойно човече. Толстой, Достоевски, Гогол, Гьоте, Хендел, Бах, Верди и т.н.

И не си напрягайте главата, защото няма да се сетите за гений, роден в република. Те са така компрометирани, така са компилативни, че не знам за в бъдеще дали ще родят. Някакъв технически талант - да, има. Аз говоря за гений на духа. Защото ако той не е гений на духа, какво от туй, че е сглобил самолет. Това са направо зли колективни духове, които ще ни смажат. Аз се занимавам с политика от едно време и то за да защитя слабия човек. Където има бюрокрация, цъфти и корупция."

"Има една китайска мисъл: Билката, която ти е много нужна, расте в твоя двор."

Библията и Шекспир стават манга комикси

Популярното японско изкуство спечели 2 млн. паунда в Англия за 2006 г.

Напоследък във Великобритания се наблюдава все по-нарастващ интерес към изкуството на манга - японския комиксов стил, характерен със своите персонажи с големи очи и диви прически, пише Ройтерс. Истерията по манга се разрасна дотам, че издателите на Острова започнаха да пускат манга версии на Билията и Шекспир.

"Манга изкуството във Великобритания тепърва ще набира скорост", казва младият автор на комикси Джон Егс, който спечели конкурса "Млади звезди на мангата" през март.

"Това се дължи най-вече на екзотиката, която носи в себе си японското комиксово изкуство. Япония се намира толкова далеч и е така модерна. Със своите неонови светлини направо подлудява хората", смятат издателите от "Токиопоп".

Корените на комикс изкуството могат да се проследят чак до средните векове. Но думата "манга" (закачлива картинка) се свързва най-често с рисунките върху дървени дъски на японския художник Катсушика Хокусай, живял през XIX век. Мангата става известна като жанр, описващ японската анимация, началото на XXвек под влияние на американски и британски политически комикси като Punch. Стилът се утвърждава истински чак след края на Втората световна война с работите на Осамо Тезука, смятан за "бога на мангата", който създава превърналите се в икони персонажи на "Астро бой" (Звездното момче).

Персонажи в манга стил днес могат да се срещнат в почти всяка компютърна игра, което ги превръща в пръв приятел на децата по целия свят. Темите на манга книгите днес варират от ужаси и романтика до комедия и откровена порнография. "Започнахме от нулата във Великобриания, но днес печалбите от този бизнес се удвояват всяка година", казва Денис Макгърк, директор на издателството "Токиопоп", което съществува от три години. Компанията, която издава както преведени версии на японски манга книги, така и рисувани от неяпонски автори, генерира печалба от 2 милиона паунда само за миналата година и очаква да спечели още 4 милиона през 2007 г. Популярността на мангата вдъхновява издателите да използват жанра, за да достигнат до по-голяма аудитория. Дейвид Мълоуни, редактор в отдела за христианска литература към Hodder&Staughton, пръв решава да пусне манга версия на Библията на английски.

"Манга е популярна форма за разказаване, така че защо да не я използваме и за Библията", разсъждава Мълоуни в интервю пред Ройтерс. За целта е нает небезизвестният илюстратор Сику, който трябва да е готов с манга резултата до началото на юли.

Пиесите на Шекспир са следващите в списъка за подлежащи на мангафициране световни истории. "Манга е идеалният посредник, защото работи върху историята, като визуализира по възможно най-яркия начин присъсващия в нея драматизъм", казва Ема Хеъли, директор на издателство "Метро медиа", която първа решава, че Шекспир може да изглежда добре и като манга комикс. Рисуваните версии на "Ромео и Жулиета" и "Хамлет" са на пазара във Великобритания от началото на март. Предстои в най-скоро време те да бъдат издадени и в Щатите и Япония. Следващите творби на Шекспир, чакащи да минат под ръцете на илюстраторите, са "Бурята" , "Ричард ІІІ" и "Сън в лятна нощ".

Dnevnik.bg

Велимир Петров е новият носител на наградата "Чудомир"

Чудомир се шегуваше с всичко - спомня си художникът от Русе, който по съвместителство пише и публикува смешни истории

Наградата "Чудомир" е една от най-старите литературни награди в България, която се връчва за 39-и път за хумористичен разказ, публикуван на страниците на в-к "Стършел". Тазгодишният лауреат е русенският художник Велимир Петров. Въпреки че бе загубил гласа си поради употреба на ледено шампанско, авторът на разказа "Плацебо" даде шепнешком единственото си интервю часове преди награждаването му по време на казанлъшките Чудомирови празници.

Велимир е роден през 1933 година. Освен, че е художник, чиито картини са пръснати по целия свят, той има издадени три книги с хумористични разкази. 45 години е бил художник на Русенската опера.

Честита Ви награда "Чудомир", г-н Петров! Кога пишете, писането между другото ли е?

- Така се случи, че трябваше за известно време да се затворя в себе си. Тогава прописах и по това време "стършелите" ме приеха като техен човек. И така, от 1985-а година публикувам своите смешни истории в "Стършел"; лауреат съм на два техни конкурса...

Имате ли някакво хоби?

- Имах хоби, вече - не. Хобито ми бе свързано с винопроизводство и дегустация на виното. В село Червен, недалеч от Русе, имах голямо ранчо и правех по 3 тона вино. А също и в Калифорния, където сега живее синът ми - и там имах малко ранчо и отглеждах лозе... Но сега се задоволявам само с дегустацията.

Изненада ли бе тази награда за Вас?

- И да, и не. Притеснявах се, защото председателят на журито проф. Боян Биолчев е с обратна захапка. (шегувам се) Но се оказа, че той най-много е пледирал за мен, сред 10-те останали номинирани разказа. Затова сега казвам, че захапката много му отива на професора...

А Вие как възприемате Чудомир като автор? Въобще, Вашият хумор има ли някакви допирни точки с чудомировия хумор?

- Аз се познавам лично с Чудомир. През 1967-ма година трябваше да правя един музей в град Бяла. И, за да си сверя часовника, ходих по музеите из цялата страна. И тогава се запознах с бай Митю, с Чудомир. Той беше един читалищен деятел, всеотдаен. И тука, под асмата баба Мара Чорбаджийска ни сервира ракийката и салатата. Помня, ракът вече беше го повалил, но той се шегуваше до последно. Казваше - "в барата до дома толкова раци съм изловил и изял, и с този ще се справя". Спомням си още какво друго разправяше - че се бил разминал с Голямото изкуство на един лакът разстояние. Като деца си копали скривалища и той бил минал на един лакът разстояние от Казанлъшката гробница, но не я открил. Така се шегуваше...

Чудомир имаше един хумор, който бликаше от него непрекъснато. Той си беше във времето тогава, аз съм си в моето време. Това е разликата...

Петър Марчев, Словото

Люк Бесон представя лично новия си филм в България

Един от най-успелите и умели съвременни френски режисьори Люк Бесон даде пресконференция в столичния хотел Хилтън във връзка с премиерата на най-новия му филм „Артър и Минимоите”. Визитата на Бесон в България, организирана от разпространителя на филма „Александра Филмс”, включва още и представяне на филма на премиерната прожекция на 28 март в кино Арена Запад.

Неизмеримо е влиянието, което филмите на Люк Бесон „Никита” (1990) и „Леон” („Професионалистът”, 1994) упражниха през годините върху масовата култура в Европа и Америка, вдъхновявайки телевизионни сериали, римейк-опити, визуални концепции, милиони въображения, както и изцяло ново течение във френското кино, наречено „Cinema du look” (Синема дю лук). Тези филми се сдобиха с култов статус сред критици и фенове и се наредиха сред най-иновативните и блестящи образци на модерното кино, лансираха кариерите на звезди като Ан Парийо, Жан Рено, Натали Портман.

Разкошният „Голямото Синьо” (Le grand bleu, 1988) - житие на шампиона по свободно гмуркане Жак Майол и обяснение в любов към безкрайната синева на океана, с участието на Жан Марк Бар, Розана Аркет и Жан Рено, е считан от мнозина за един от най-фините и съвършени филми, правени някога.

За съжаление нито един от тези филми не е излизал официално в България на оригинален носител.

Легендарният режисьор се срещна с българските журналисти по повод новия си анимационен филм „Артър и Минимоите” и отговори на въпросите им.

Запитан дали е посветил анимираната творба на децата си, той отговори: „Написах тази книга и направих този филм за всички деца по света. Кръстих главният герой Артър на 5-годишното дете на мой близък приятел, той е истински владетел, като крал Артур.”

„През последните години американските продуценти на анимации като че ли мислят повече за родителите, придружаващи децата си в киносалона.” сподели още той „Филмчетата са пълни с възрастни шеги, сякаш главната им цел не е да очароват детското съзнание. Накрая родителите са доволни, но децата като че ли предпочитат старите класики на Дисни... Аз направих филм за децата, не за възрастните. Вие обичате ли достатъчно децата си, за да идете да гледате филм, направен изцяло за тях?”

Бесон изказа задоволство от българския дублаж на филма, макар в оригинала да звучат гласовете на Робърт Де Ниро, Харви Кайтел, Дейвид Бауи и Мадона.

Неизбежни бяха въпросите за комерсиалните хитове, които Бесон продуцира през годините - Ямакаши (2001), Такси (1998), Транспортер (2002, с участието на Джейсън Стейтъм), така различни от авторското му творчество.

„Комерсиален е странно определение” каза той „Когато отидете на кино, плащате билет за всеки филм, безплатно кино няма. Всеки филм е комерсиален. Просто имат различни цели. Аз не мисля, че продуцирането на популярен и харесван филм е творчески компромис.”

На въпроса какво мисли за все по-популярното дигитално кино, той отвърна: „Дигиталното заснемане е похват, който улеснява режисьора. Но един похват никога не ще замести изконната цел на киното – да разказва истории.”

За работата си с Гари Олдман в „Леон” Бесон сподели: „Гари е един от най-добрите актьори, с които съм имал удоволствието да работя. Помня, че когато снимахме една знакова сцена в Леон, го накарах да направи 35 дубъла. Накрая той дойде при мен, видимо притеснен и ми каза: „Люк, съжалявам, че не се получава.” Отвърнах му – „Напротив, получи се още на втория дубъл, но просто е страхотно изживяване да те гледам как гениално го играеш отново и отново... Все едно да се качиш на ферари и някой да те накара да слезеш на втората обиколка. Няма начин да го направиш!”

„България трябва да защитава националното си кино. Филмите са най-добрият начин за опознаване на нравите, особеностите на една нация, на една държава. Всички френски филми продават Франция, голяма част от туристите в Париж го посещават, защото са го гледали на кино. Вие трябва да направите същото.” сподели Бесон.

Накрая Люк Бесон заключи: „Имам голям късмет, че съм направил десет филма. Моето мото е: „Ако не можеш да кажеш нищо ново, млъкни!” Няма да се оттегля, макар след 30 години работа вече нямам същата енергия да правя кино... Но Артур 2 със сигурност ще има!”

Борис Жеков

Юпита надминаха "Шифърът на Леонардо"

Едва ли нещо е способно да порази огромните продажби на големия хит на Дан Браун “Шифърът на Леонардо” по света и у нас. Правилата на играта обаче традиционно не важат на пазара на огромната руска държава. И затова там Дан не е бил на първо място.

Надминал го е дебютант. Той се казва Сергей Минаев и на 32 години първата му книга е станала тотален бестселър в Русия, оглавявал в продължение на месеци класациите за най-продавани книги и купен за издаване в цял свят.

Освен това явно е достатъчно невероятен, за да спечели цяла страница в “Таймс”, която да е запълнена с факти за него и книгата му. Което го направи нещо като първия руски автор, който се радва на такъв успех.

Сигурно той се дължи на факта, че "Духless" улавя много точно духа на съвремието и ценностите (или по-скоро липсата им) на “героите на нашето време” - юпитата, "белите якички", материално презадоволени, но духовно бедни. Самото заглавие също насочва именно нататък - съчетанието от славянската дума „дух“ и английския суфикс less, който означава отсъствие на нещо, може да се преведе като “бездуховност”.

Става дума за бездуховността в живота на ултраматериалистичния свят на новия елит – този, който може да накара цели курорти да фалират, и който формира модата в местата за почивка, парти, както и мечтите на простосмъртните. Прослойка, която в Русия е особено известна, а по света се появява като част от клюкарските колонки на вестниците.

Главният герой в книгата е млад московски топмениджър, работещ в голяма международна компания. Печели много, живее сред суперлукс. Когато не се занимава с правене на пари, се отдава на удоволствията, които без проблем може да си купи – сексът, наркотиците и алкохола, които запълват света, в който живее. Единствената спасителка за него може да стане момичето, което го обича, но не вижда заблудите, в които той тъне.

Тази история трябва е написана достатъчно майсторски, за да е възможно след първия й скромен тираж, изчерпан само за седмица, всички да започнат да говорят за книгата. След което в продължение на месеци тя да бъде безспорният фаворит на пазара – издателски феномен, какъвто в Русия не е имало през последните години.

И всичко това като се има предвид, че авторът е започнал да я пише на салфетките в най-тузарските ресторанти в Москва. И от салфетка на салфетка, стигнал до книга, написана увлекателно и майсторски изцяло на съвременен жаргон.

Докато ние използваме салфетките само по предназначение...

Издава: Персей

Зелени нацисти и татуирани жени в състезание за най-странно заглавие

Списание Bookseller обяви книгите, участници в последния етап от надпреварата за титлата Най-странно заглавие на годината, съобщиха от изданието.

Сред заглавията са “Колко зелени са били нацистите”, Изгубените колички за пазаруване на Североизточна Америка”, “Татуирани планинки и кутии за лъжици в Дагестан”, , както и “По-добре никога да не беше съществувал: Щетите от раждането”.

На сайта на изданието всеки може да гласува за предпочитаното от него заглавие, а победителят ще бъде обявен на 13 април, петък.

От надпреварата обаче са били изключени заглавия като “Крайно необходим подводен наръчник за Северен Уелс”, том 1, тъй като са издадени преди 2006.

Наградата, учредена през 1978, е замислена като отличие за книги “от покрайнините” на издателския бизнес. Миналата година победител в състезанието е било заглавието “Хората, които не знаят, че са мъртви: Как те се присламчват към нищо неподозиращи наблюдатели и какво да се прави в такъв случай.