пингвино-центрични

Их, как ме разсмя Ейми Флейшър с участието си в проекта Penguin на 75!

Стефани Посавек

Отдавна си бях набелязала няколко поредици със страхотни корици, които да ви представя, но все отлагах. До днес, когато случайно разбрах, че всички те имат един и същи автор! И то не кой да е, ами дизайнерът на корицата на първата книга на любимия на всички Скот Шуман a.k.a The Sartorealist!

Става дума за Стефани Посавек, родена през 1981 в щата Колорадо, където завършва бакалавърска степен. Магистърска получава в Лондон, където се мести окончателно през 2004. Тя се занимава с графичен дизайн и проектите, качени на сайта й, са доста, доста любопитни. Обърнете специално внимание на секцията за корици, всичките за Пингуин, където са сериите:

- Оскар Уайлд (илюстрациите са на Лизолет Уаткинс)
- трилогията за Третия Райх на Ричард Джей Еванс
- биографиите на холивудски звезди (любимите ми!)

23 април - Световен ден на книгата

10 начина да усетите празника:

1. Без никакво прекъсване, дори за ходене до тоалетната, през целия ден носете книга в ръка;
2. Организирайте домашно/ офис четене;
3. Откраднете книга;
4. Направете топ 5 на най-гнусните книги, които сте чели;
5. Отделете половин час, за да разгледате домашната си библиотека;
6. Обадете се на трима приятели само за да им честитите празника;
7. Избройте романите, които наистина са ви впечатлили като малки;
8. Напишете писмо/ фейсбук съобщение на любимия си писател/ издател/ преводач/ друг и му кажете колко високо цените неговата работа;
9. Помислете какво физическо или емоционално неудобство са ви създали книгите в някой момент от живота ви;
10. Измислете 10 неща, които можете да направите с една книга освен да я прочетете.

професионален блог за съвременен български език

В гимназията бях едно от онези деца, които въпреки че не си падат много по училището и внимаването в час, обичат занятията по български, умират си да правят тестове, да изкарват шестици и да коментират задълбочено с приятелите си този или онзи езиков въпрос. Точно в тези времена ме върна чудният блог на Павлина Върбанова. Осъзнах колко много са ми липсвали този тип разговори и жадно изчетох всичките й публикации, които са преди всичко насочени към езикознанието - граматика, морфология, пунктуация, лексика...

Павлина е филолог, от години работи като езиков редактор и коректор, а научните й интереси са в сферата на старобългаристиката и историята на българския език.

Тя е всичко, което можем да очакваме от един филолог - умна, забавна, умерена, изтънчена, начетена, внимателна, задълбочена и много повече! Езиковите норми и правила познава отлично, често се допитва до различни речници и граматики, но от друга страна провокира и търси да чуе гласа на своето (и нашето) собствено езиково чувство! Така се оказва, че някои от "старите" правила днес вече тежат, пречат или просто са демодирани и не отговарят на реалността (вижте например публикациите за рода на думата аташе или кавичките).

За тези, които се интересуват от езика, блогът на Павлина е истинско удоволствие и провокация! Ако нещо ви човърка, задайте й въпрос, тя обича! :-)

по корицата посрещат #2

Така си е - корицата има немалка роля в живота на една книга - тя привлича, отблъсква, намеква, събужда любопитството, допълва текста, провокира, дразни. Понякога е ужасно красива!

Мина доста време от първата серия, време e за втора:

Дизайн: Катерин Касалино

Дизайн: Кемадура

Арт директор: Маги Пайет, дизайн: Оливър Мъндей, фотография: Рамел Рос

Дизайн: Родриго Корал

Дизайн: Грег Кюлик

Дизайн: Дейвид Гий

Дизайн: Джон Гал

Арт директор: Меган Уилсън, фотография: Dorothy Wilding

Дизайн: Айзък Тобин

Дизайн: Айзък Тобин

Дизайн: Марк Абрамс

Арт директор: Пол Бъкли, илюстрация: Кен Гардуно

с какво са нови електронните книги

Какво е електронната книга и по какво се различава от гутенберговата? Сега ще обясня набързо това, което считам за належащо, пък вбъдеще ще разширя темата с по-конкретни и интересни неща.

Така, знаем, че книгата е медия, която открай време мени своя носител. Нали се сещате - възли, кости на животни, черупки на костенурки, бамбук, кожи, камъни, метални пластини, коприна, хартия... За да стигнем до днешния ден, когато книгите започват да стават електронни масово - тече световна дигитализация на библиотеките, създателите на четци се опитват да ни убедят, че "това е бъдещето" и ни предлагат топ оферти с безплатна доставка. Не че традиционни гутенбергови няма да има, както днес също така всеки може да издаде каменна книга - въпросът е, че виртуалната реалност работи по свои правила и превръща и книгите в единици и нули.

Днес всеки модерен човек, който се е сетил да си смени скоро телефона, вероятно си е купил смартфон. Вярвам, че до 5 години "обикновените" джиесеми ще се ползват преди всичко от баби и дядовци. За всеки смартфон може да се купи или свали безплатно приложение за четене на електронни книги; таблетите също имат специален софтуер; четците за електронни книги са направени конкретно за това.

Компютрите обаче не са!
Те не стават за книги! За списания - може; Лайта най-често така си го чета, но той е 32 страници, нали. Просто тези pdf-и не са направени за електронно четене, а за печат на хартия! Това че ни ги пускат на сайта, е просто бонус.

Всеки, който се опитва да вземе "традиционна" книга (pdf за печат) и да я качи за четене в сайт като Issuu, да речем, просто не разбира за какво става дума! Това е един късоглед опит да се постави книгата във виртуалната среда, без никой да се погрижи да я оптимизира, за да бъде адекватна тя там! Че кой би прочел 350 страници в уеб? При това със зумване, моля ви се! Услуги от рода на Issuu са предназначени за preview! Прелистване, а не четене!

Тези "електронни издатели" се опитват да ни убедят, че техните продукти са "напълно безплатни", само че така ни причиняват толкова главоболия, че аз лично тотално се отказвам да се занимавам с тях дори когато книгите ме интересуват.

Късоглед е и другият вариант - отворих тези дни Замунда, за да видя какви електронни книги "предлага" и си свалих няколко за проба. Ами тези ъплоудъри просто сканират хартиени книги в pdf! И какво се очаква да направя? - да ги разпечатам? Да скролвам цяла неделя?

Когато подготвяхме първия брой на 4Publishing, проучих детайлно форматите за електронни издания. Такива, разбира се, има много и това е проблем - няма устройство, което да чете всичко. Проблемът на така масовия pdf е, че настройките за неговите шрифт, кегел, междуредови пространства обикновено са заключени - не можеш да ги променяш според нуждите си. Оказа се, че най-безопасният формат е добрият стар txt. Сериозни библиотеки като проекта Гутенберг, българската Читанка и любимия ми Тruly-Free използват предимно txt с малки изключения за html и epub.

Ето един полезен линк относно различните формати и съвместимост с устройствата. Към края има две таблици, които доста са се разширили от последния път, когато четох статията. Втората таблица - кой формат на какъв хардуер върви - е красноречива - txt четат всички освен Nook (който едва сега стартира и някакси предчувствам, че във второто поколение тази "екстра" ще бъде въведена). Pdf изглежда добре (всички освен Azbooka WISEreader го поддържат), но ви казах защо не ми допада.

И да се върна на моя личен опит с електронното книгоиздаване - нашето списание излезе а) на хартия; б) в пълния pdf, който отиде за печат - с картинки, дизайн и всичко; в) в txt версия за четци. Водени от принципа, че съдържанието трябва да е възможно най-достъпно, спряхме се на txt. Колкото лесно изглеждаше да се направи "лекия" файл, толкова изненадани бяхме всички, когато се оказа доста досадно и пипкаво. В него, да речем, няма болд или курсив - трябваше да слагаме обратно кавичките, които по-рано старателно бяхме махнали; всички заглавия минаха в CAPS; направихме смешни тагове от рода на <реклама на ХХХ> за нашите мили рекламодатели и спонсори. Искам да кажа, че тази електронна версия също изисква работа.

Казното дотук, разбира се, не претендира за изчерпателност, има още много възможни формати в зависимост от целите и неща, които трябва да имаме предвид - дали файлът ще има картинки, специално форматиране (стихове) или нещо друго. Това, заради което станах вдъхновена от леглото в 4 през нощта и което смятам за важно, е следното: електронните книги са нещо ново, те са различни! Не става да вземем нещо от материалния свят и да го пренесем едно към едно във виртуалния! То трябва да се създаде отново, да се оптимизира, така че да бъде адекватно на средата си. И още нещо - винаги ми става смешно, когато хора, които не са прочели и пет електронни книги, ама истински - по 350 страници, - седнат да бистрят въпроса. Щом темата им е интересна, да оставят за малко хартията - тя може и да прашаса, но няма да избяга!

И какво ни остава после?

Романът Остатъкът от деня излиза през 1989 и прави британския писател от японски произход - Казуо Ишигуро - един от Големите съвременни автори. Книгата постига огромен успех първо в Англия, където получава Ман Букър, влиза във всички медии и пътят й оттук нататък е открит - десетки преводи, милионни тиражи, че дори и екранизация, която носи на екипа на Джеймс Айвъри 8 номинации за Оскар през 1993.

Книгата е едно малко бижу. Не ми се искаше да казвам такава глупост, но предполагам, че който я чел, ще се съгласи. Разбира се, текстът има своите слабости, финалът например е откровено наивен, но в следващите абзаци ще се фокусирам в нещата, които ме впечатлиха и заради които препоръчвам четене. По възможност в сив дъждовен следобед.

Мисля, че вече е ставало дума, че си умирам за книги, които влизат в нечия глава - намирам ги за много по-интересни от това да се описват само събития. Този път има едно разминаване между това, което слушаме през 95% от времето, и последните страници в края на романа, когато разбираме как изглеждат нещата и през нечии други очи. Аз лично имам склонността да приемам за истинна определена гледна точка и после се изненадвам, че има и други.

Ишируго ни кани в главата на един възрастен британски потомствен иконом, чиято кариера обхваща Втората световна война, и който е отдал живота си на това да служи вярно на господаря си. Точно така го нарича - "господаря" и "негова светлост". В моите очи това го доближава доста до ролята на кучето, простете ми грубостта. Обективното действие в романа е следното - новият господар на иконома Стивънс, американецът мистър Фарадей, купил имението Дарлингтън Хол след смъртта на лорд Дарлингтън, заминава за САЩ и предлага на Стивънс да вземе седмица отпуск, както и луксозния му Форд, за да попътува из Англия. В началото Стивънс не приема сериозно предложението, смятайки го за поредния пример на американска неосведоменост за това кое е редно и кое не в Англия, но получаването на едно многозначително писмо от неговата стара позната мис Кентън, вече омъжена, с която двамата дълги години са работили в Дарлингтън Хол, го кара да промени решението си - той се отправя на едноседмично пътешествие с колата към нейния дом, за да поговори с нея и да я попита дали иска да се върне на работа в имението.

Факт е, че напоследък все по-често ми се иска да потъвам в спомените си, казва на едно място Стивънс и започва да реди спомените и възгледите си отностно дълга, честта, достойнстово, морала, значението на професията му и правилата на поведение. Всичко това ни пренася в един свят на имения, чай, сребърни прибори, морави, стълбища и салони, където са водени разговори, променяли европейската история.

Езикът на книгата е възхитителен, почетох малко и в оригинал - ах, тези сложни завъртяни изречения и мисли, тази деликатност, тази британска чувствителност... Впрочем Стивънс е дълбоко убеден, че поведението му трябва да е безукорно, тъй като той представлява Англия. Въпреки че има господар, той самият също е господар на имението - от него зависи порядъка и контрола върху къщата, или както сам я нарича - "владението" му. Отказал се от собствения си живот, той е намерил смисъл в това да го отдаде на имението и неслучайно след смъртта на лорд Дарлингтън то се продава заедно с прислугата.

Докато пътува, Стивънс си спомня отново неща, за които е мислил през всичките тези години и безспорно най-интересната линия е отношенията му с мис Кентън, към която всъщност шофира. Настроението на книгата е мрачно, меланхолично, безнадеждно, мъгливо, сякаш през цялото време в душата му ръми. Не смея да определя живота му като безсмислено пропилян, защото самият той - колкото и скромен да е - смята, че е бил достоен и значим. В професията си той е преуспял - винаги е бил безукорен и премерен, държал се е на положение и никога не си е позволявал да направи нещо, от което да се срамува, но все пак у мен остава едно колебание в преценката...

Може би всичко зависи от този, който гледа, и от хоризонтите му.

MacBook + Book = BookBook

Компанията Twelve South е не просто Mac friendly, тя е Mac only. И както повечето Apple-потребители, хората зад нея са толкова обсебени от Кралицата Ябълка, че стават леко комични.

Компанията забравя да се представи - откъде е, кой е основал, кой я притежава, кой прави дизайна - важно е друго: We are here to please the true Mac fan because the best computers in the world deserve the best accessories in the world. That’s what we intend to do.

Twelve South смята да създава по 12 (доста оригинално) must-have Mac-аксесоара годишно и този горе е най-новият, излязъл официално само преди два дни. BookBook е кожен калъф, имитиращ старинна книга, том XXII (още по-оригинално). А всъщност самото устройство на всеки лаптоп имитира книга - две корици предпазват нежните страници. Като мида. В случая тавтологията е не само на езиково, но и на идейно ниво.

via swiss-miss

в София ще се говори за Вирджиния Улф

Канех се да напиша един по-голям текст за Вирджиния Улф, но явно ще остане за по-нататък. Във всеки случай за мен тя е една доста интересна личност, затова се радвам на двете събития, които издателство Унискорп организира в близките дни и смятам да ги посетя.

Първото е утре, 20 януари, в Британския съвет от 6.30pm. Знаменитата преводачка Иглика Василева и редакторката Весела Кацарова ще представят двата най-скоро излезли у нас романа на британската писателка - Вълните и Годините. След това ще бъде прожектиран филма Часовете по романа на Майкъл Кънингам.

Следващата седмица пък, на 28 януари, от 7pm в Софийска градска художествена галерия ще има една доста интересна дискусия около "явлението Вирджния Улф". Участие в нея ще вземат някои от най-значимите съвременни български писателки като Елена Алексиева, Виргиния Захариева, Кристин Димитрова, Теодора Димова.

Ето и официалната покана:

Кутси и неговият Позор

фото

Изглежда Дж. М. Кутси е доста особен човек - фин, премерен, дълбок и все пак - някак противоречив. Свързан е тясно с езика - той е лингвист, който пише романи, есета, литературна критика и превежда от нидерландски и африкаанс. Има над 15 книги.

Роден е през 1940 в Република Южна Африка в африканерско семейство - баща му е адвокат, държавен служител и фермер, а майка му е учителка. Вкъщи се говори на английски.

Днес в РЮА има 11 официални езика! Някои смятат това за изключително демократично, тъй като държавата е една от най-богатите в Африка в етническо отношение, но Кутси отказва да пише на африкаанс, защото световната литература се пише на световен език! Въпреки високите тиражи, литературните награди и всепризнатия успех, сънародниците му не го харесват особено. Това често се случва с "неудобните" писатели, които изваждат мръсните ризи на страните си пред очите на всички - мислете за Орхан Памук и Салман Рушди например.

А РЮА има - нека си го кажем - ужасяваща история. Доста прочетох по темата, доста се разстроих, както обикновено се случва, когато чета за делата на великата бяла раса, която съвсем сериозно смята, че целият свят й принадлежи. Ще разкажа накратко за апартейда в РЮА, а за повече инфо ще ви насоча насам и натам (на английски и български).

Въпросният апартейд представлява политика и правна система, въведена и поддържана от правителството на бялото малцинство в периода 1948-1990. Всичко, разбира се, е започнало далеч по-рано - още през втората половина на 17 век - със самата поява на белите. Историята е дълга, но с течение на времето нашите хора постигат следното: класифицират населението (което, както казах, е изключително пъстро, тоест няма само бели и черни, а най-различни цветове на кожата; това затруднява класифицирането и налага въвеждането на паспорти, които всеки е длъжен да носи по всяко време); отделят местата, където живеят бели и небели (създават т. нар. "резервати", където насилствено депортират небелите (към 1959 75% от населението живее на 13% от територията на страната)); осигуряват избирателно право само на себе си; грижат се преди всичко за собственото си здравеопазване (един лекар обслужва средно 330 бели и 91'000 небели!); подобно е положението и с образованието и "възпитанието" (защото небелите трябва да си знаят мястото); достъпът до работни места също не е равен, както и заплащането; политическата дискриминация засяга дори сферата на интимния живот - каквато и да било връзка между бели и небели се преследва от закона.
Накратко - няколко века 15% от населението управлява и експлоатира останалите 85%.

Всичко това приключва, когато през 1990 президентът Фредерик де Клерк започва преговори за прекратяване на апартейда, които дават плодове едва през 1994, когато на първите истински демократични избори народът на РЮА избира Нелсън Мендела (с партията Африкански национален конгрес). Мендела и де Клерк получават Нобелова награда за мир през 1993.

Разказвам всичко това, защото действието в романа на Кутси, за който ще стане дума, се развива в постапартейдна РЮА, пък и всичко това несъмнено е формирало Кутси като човек и автор.

Да, той пише за страната си, но още през 1971 иска американско гражданство. Не го получава заради участието си в протести срещу войната във Виетнам, но десетилетия по-късно - през 2006 - става австралийски гражданин.

Да, той работи преди всичко с езика, но избягва да дава интервюта, защото има навика да търси пълнота и съвършенство в изказванията си, а в жанра на интервюто за това просто няма време. Единственото видео интервю, които намерих, затова пък цели 80 минути, започва именно с това уточнение. То е направено от Вин Кайзер през 2000, гледайте тук.

В интервюто той изглежда доста особен - говори аадски бавно, много внимателно подбира всяка дума, отклонява въпросите, които изискват по-задълбочено обмисляне. Неговата сила е в писането и той го знае. Избягва светските изяви. За личността му се носят легенди. Писателят Райън Малън казва: "Кутси е човек с почти маймунска самодисциплина. Той не пие, не пуши, не яде месо. Кара колело на огромни разстояния, за да поддържа форма, прекарва поне един час в писане, седем дни в седмицата. Човек, който е работил с него цяло десетилетие, твърди, че го е виждал да се смее само веднъж. Един познат е бил на няколко вечеринки, на които Кутси не е обелил нито една дума."

Да, той избягва публичните мероприятия и дори не ходи лично да получава спечелените наградите. Той е първият в историята с два Букъра, миналата година за малко да бъде и първият с три. Едно от малкото изключения направи за Нобела през 2003. И не само, че го прие лично, ами прочете една страхотна история!

Да, той принципно не дава интервюта и не подписва книги, но през 2005 помага за основаването на нестопанската издателска къща Oak Tree Fine Press, която предлага ръчно направени и подписани книги в ограничени серии на световно известни автори, като средствата от продажбите отиват при африкански организации, които се занимават с децата, жертви на ХИВ/ СПИН кризата в страните.

Последно нека кажа няколко думи и за това какво е завършил и с какво се занимава Кутси, че ревюто на книгата отиде доста назад. Двете си бакалавърски степени получава в Университета на Кейп Таун - Изкуства и английски и Изкуства и математика. От същия университет дистанционно получава и магистърската си степен, тъй като по това време живее във Великобритания. Докторската си степен по лингвистика получава от Университета в Тексас. После преподава в Университета в Бълфало, Ню Йорк. По това време започва да пише първия си роман Dusklands и кандидатства за американско гражданство. Не го получава и се връща в университета в Кейп Таун, където преподава английска литература и става професор. През 2002 се мести в Университета в Аделейд, Австралия. За гражданството казах - 2006.


Стигнахме най-после и до целта на този текст - романът Позор, за който Кутси получава втория си Букър (1999). Историята ще щрихирам съвсем леко, защото все пак тя си има своите изненади и обрати, а си струва да ги преживеете сами. Действието се развива в Република Южна Африка, точно след края на описания по-горе апартейд - белите и небелите уж вече са равни, но всъщност не са. Това е обичайно в подобни случаи - по-ниско стоящата група накланя везните в своя полза, уж търсейки равноправие. Вижте например негрите в САЩ, феминистиките или гейовете. Главният герой на романа се казва Дейвид Лури. Донякъде прилича на автора си - той е 50-годишен професор по литература в университета в Кейп Таун, разведен (също като Кутси) и доста обича жените, да го кажа така. Още в първите 50 страници той успява да спи с една своя студентка, която май не е особено съгласна, след което тя повдига обвинение и Лури се вижда принуден да напусне университета. Заминава за провинцията, където трийсетинагодишната му дъщеря Люси има ферма. Тя е лесбийка и откакто партньорката й я е напуснала, живее сама в пущинака, заобиколена предимно от черни. И така - професор от университет попада на село и се връща във времената, когато обществените въпроси все още не съществуват; всичко, което се случва някому, си остава в сферата на частното и той има право да го запази само за себе си. Толкова от мен, какво се случва нататък, ще разберете, ако прочетете книгата.

Когато я завърших, изпаднах в ужасно състояние. Чувствах се някак... победена. За целта на настоящия текст гледах и екранизацията. Абсолютно същото усещане - вътрешна тишина, яд и безсилие. Джон Малкович е идеален за ролята на Лури, по-добър от него няма. Но и филмът, и романът са съвсем откровено гадни.

На книгата много би й отивало повествованието да се води от първо лице. Приятна изненада е, че Кутси е избрал не най-очевидното решение. Сега не знаем всичко. Остава ни да се чудим. Да, може би точно това е най-ценното - романът е пълен с опозиции: желание vs. разсъдък; град vs. село; бели vs. черни; избор vs. живот по течението; добри помисли vs. реална оценка на ситуацията. Накрая всичко винаги опира до това - ще направиш ли нещо или не.

Всъщност в книгата липсва какъвто и да било поглед върху това какъв е Смисълът. Не, героите на Кутси не са философи - те действат. Понякога без да мислят, а понякога въпреки това, че мислят. Стилът също е много ясен и стегнат. Рядко има изречение с повече от десет думи и в това отношение напомня на Хемингуей. Донякъде краткият изказ ни кара да мислим, че решенията също са прости. Между това да или не стои читателят, който наблюдава как постъпват другите. Разбира чудесно защо действат така, емпатията е толкова лесна на хартия, но всъщност не спира да се чуди как той самият би постъпил в тези брутални ситуации. Да, брутални, просто немислими и все пак - в рамките на книгата - почти нормални.

Професор Лури е човек дълбоко егоцентричен - важни са неговите желания, околните са второстепенни герои в пиесата, наречена негов живот. Като го четеш, е грозно и отблъскващо, но си даваш сметка, че понякога и ти го правиш. Виждаш се като в огледало. Което може би е смисълът на литературата.

И така - Кутси ме заинтригува като автор, защото има какво да каже и какво да попита. Следваща в списъка ми е Life and Times of Michael K.