И какво ни остава после?

Романът Остатъкът от деня излиза през 1989 и прави британския писател от японски произход - Казуо Ишигуро - един от Големите съвременни автори. Книгата постига огромен успех първо в Англия, където получава Ман Букър, влиза във всички медии и пътят й оттук нататък е открит - десетки преводи, милионни тиражи, че дори и екранизация, която носи на екипа на Джеймс Айвъри 8 номинации за Оскар през 1993.

Книгата е едно малко бижу. Не ми се искаше да казвам такава глупост, но предполагам, че който я чел, ще се съгласи. Разбира се, текстът има своите слабости, финалът например е откровено наивен, но в следващите абзаци ще се фокусирам в нещата, които ме впечатлиха и заради които препоръчвам четене. По възможност в сив дъждовен следобед.

Мисля, че вече е ставало дума, че си умирам за книги, които влизат в нечия глава - намирам ги за много по-интересни от това да се описват само събития. Този път има едно разминаване между това, което слушаме през 95% от времето, и последните страници в края на романа, когато разбираме как изглеждат нещата и през нечии други очи. Аз лично имам склонността да приемам за истинна определена гледна точка и после се изненадвам, че има и други.

Ишируго ни кани в главата на един възрастен британски потомствен иконом, чиято кариера обхваща Втората световна война, и който е отдал живота си на това да служи вярно на господаря си. Точно така го нарича - "господаря" и "негова светлост". В моите очи това го доближава доста до ролята на кучето, простете ми грубостта. Обективното действие в романа е следното - новият господар на иконома Стивънс, американецът мистър Фарадей, купил имението Дарлингтън Хол след смъртта на лорд Дарлингтън, заминава за САЩ и предлага на Стивънс да вземе седмица отпуск, както и луксозния му Форд, за да попътува из Англия. В началото Стивънс не приема сериозно предложението, смятайки го за поредния пример на американска неосведоменост за това кое е редно и кое не в Англия, но получаването на едно многозначително писмо от неговата стара позната мис Кентън, вече омъжена, с която двамата дълги години са работили в Дарлингтън Хол, го кара да промени решението си - той се отправя на едноседмично пътешествие с колата към нейния дом, за да поговори с нея и да я попита дали иска да се върне на работа в имението.

Факт е, че напоследък все по-често ми се иска да потъвам в спомените си, казва на едно място Стивънс и започва да реди спомените и възгледите си отностно дълга, честта, достойнстово, морала, значението на професията му и правилата на поведение. Всичко това ни пренася в един свят на имения, чай, сребърни прибори, морави, стълбища и салони, където са водени разговори, променяли европейската история.

Езикът на книгата е възхитителен, почетох малко и в оригинал - ах, тези сложни завъртяни изречения и мисли, тази деликатност, тази британска чувствителност... Впрочем Стивънс е дълбоко убеден, че поведението му трябва да е безукорно, тъй като той представлява Англия. Въпреки че има господар, той самият също е господар на имението - от него зависи порядъка и контрола върху къщата, или както сам я нарича - "владението" му. Отказал се от собствения си живот, той е намерил смисъл в това да го отдаде на имението и неслучайно след смъртта на лорд Дарлингтън то се продава заедно с прислугата.

Докато пътува, Стивънс си спомня отново неща, за които е мислил през всичките тези години и безспорно най-интересната линия е отношенията му с мис Кентън, към която всъщност шофира. Настроението на книгата е мрачно, меланхолично, безнадеждно, мъгливо, сякаш през цялото време в душата му ръми. Не смея да определя живота му като безсмислено пропилян, защото самият той - колкото и скромен да е - смята, че е бил достоен и значим. В професията си той е преуспял - винаги е бил безукорен и премерен, държал се е на положение и никога не си е позволявал да направи нещо, от което да се срамува, но все пак у мен остава едно колебание в преценката...

Може би всичко зависи от този, който гледа, и от хоризонтите му.