по корицата посрещат #2

Така си е - корицата има немалка роля в живота на една книга - тя привлича, отблъсква, намеква, събужда любопитството, допълва текста, провокира, дразни. Понякога е ужасно красива!

Мина доста време от първата серия, време e за втора:

Дизайн: Катерин Касалино

Дизайн: Кемадура

Арт директор: Маги Пайет, дизайн: Оливър Мъндей, фотография: Рамел Рос

Дизайн: Родриго Корал

Дизайн: Грег Кюлик

Дизайн: Дейвид Гий

Дизайн: Джон Гал

Арт директор: Меган Уилсън, фотография: Dorothy Wilding

Дизайн: Айзък Тобин

Дизайн: Айзък Тобин

Дизайн: Марк Абрамс

Арт директор: Пол Бъкли, илюстрация: Кен Гардуно

с какво са нови електронните книги

Какво е електронната книга и по какво се различава от гутенберговата? Сега ще обясня набързо това, което считам за належащо, пък вбъдеще ще разширя темата с по-конкретни и интересни неща.

Така, знаем, че книгата е медия, която открай време мени своя носител. Нали се сещате - възли, кости на животни, черупки на костенурки, бамбук, кожи, камъни, метални пластини, коприна, хартия... За да стигнем до днешния ден, когато книгите започват да стават електронни масово - тече световна дигитализация на библиотеките, създателите на четци се опитват да ни убедят, че "това е бъдещето" и ни предлагат топ оферти с безплатна доставка. Не че традиционни гутенбергови няма да има, както днес също така всеки може да издаде каменна книга - въпросът е, че виртуалната реалност работи по свои правила и превръща и книгите в единици и нули.

Днес всеки модерен човек, който се е сетил да си смени скоро телефона, вероятно си е купил смартфон. Вярвам, че до 5 години "обикновените" джиесеми ще се ползват преди всичко от баби и дядовци. За всеки смартфон може да се купи или свали безплатно приложение за четене на електронни книги; таблетите също имат специален софтуер; четците за електронни книги са направени конкретно за това.

Компютрите обаче не са!
Те не стават за книги! За списания - може; Лайта най-често така си го чета, но той е 32 страници, нали. Просто тези pdf-и не са направени за електронно четене, а за печат на хартия! Това че ни ги пускат на сайта, е просто бонус.

Всеки, който се опитва да вземе "традиционна" книга (pdf за печат) и да я качи за четене в сайт като Issuu, да речем, просто не разбира за какво става дума! Това е един късоглед опит да се постави книгата във виртуалната среда, без никой да се погрижи да я оптимизира, за да бъде адекватна тя там! Че кой би прочел 350 страници в уеб? При това със зумване, моля ви се! Услуги от рода на Issuu са предназначени за preview! Прелистване, а не четене!

Тези "електронни издатели" се опитват да ни убедят, че техните продукти са "напълно безплатни", само че така ни причиняват толкова главоболия, че аз лично тотално се отказвам да се занимавам с тях дори когато книгите ме интересуват.

Късоглед е и другият вариант - отворих тези дни Замунда, за да видя какви електронни книги "предлага" и си свалих няколко за проба. Ами тези ъплоудъри просто сканират хартиени книги в pdf! И какво се очаква да направя? - да ги разпечатам? Да скролвам цяла неделя?

Когато подготвяхме първия брой на 4Publishing, проучих детайлно форматите за електронни издания. Такива, разбира се, има много и това е проблем - няма устройство, което да чете всичко. Проблемът на така масовия pdf е, че настройките за неговите шрифт, кегел, междуредови пространства обикновено са заключени - не можеш да ги променяш според нуждите си. Оказа се, че най-безопасният формат е добрият стар txt. Сериозни библиотеки като проекта Гутенберг, българската Читанка и любимия ми Тruly-Free използват предимно txt с малки изключения за html и epub.

Ето един полезен линк относно различните формати и съвместимост с устройствата. Към края има две таблици, които доста са се разширили от последния път, когато четох статията. Втората таблица - кой формат на какъв хардуер върви - е красноречива - txt четат всички освен Nook (който едва сега стартира и някакси предчувствам, че във второто поколение тази "екстра" ще бъде въведена). Pdf изглежда добре (всички освен Azbooka WISEreader го поддържат), но ви казах защо не ми допада.

И да се върна на моя личен опит с електронното книгоиздаване - нашето списание излезе а) на хартия; б) в пълния pdf, който отиде за печат - с картинки, дизайн и всичко; в) в txt версия за четци. Водени от принципа, че съдържанието трябва да е възможно най-достъпно, спряхме се на txt. Колкото лесно изглеждаше да се направи "лекия" файл, толкова изненадани бяхме всички, когато се оказа доста досадно и пипкаво. В него, да речем, няма болд или курсив - трябваше да слагаме обратно кавичките, които по-рано старателно бяхме махнали; всички заглавия минаха в CAPS; направихме смешни тагове от рода на <реклама на ХХХ> за нашите мили рекламодатели и спонсори. Искам да кажа, че тази електронна версия също изисква работа.

Казното дотук, разбира се, не претендира за изчерпателност, има още много възможни формати в зависимост от целите и неща, които трябва да имаме предвид - дали файлът ще има картинки, специално форматиране (стихове) или нещо друго. Това, заради което станах вдъхновена от леглото в 4 през нощта и което смятам за важно, е следното: електронните книги са нещо ново, те са различни! Не става да вземем нещо от материалния свят и да го пренесем едно към едно във виртуалния! То трябва да се създаде отново, да се оптимизира, така че да бъде адекватно на средата си. И още нещо - винаги ми става смешно, когато хора, които не са прочели и пет електронни книги, ама истински - по 350 страници, - седнат да бистрят въпроса. Щом темата им е интересна, да оставят за малко хартията - тя може и да прашаса, но няма да избяга!

И какво ни остава после?

Романът Остатъкът от деня излиза през 1989 и прави британския писател от японски произход - Казуо Ишигуро - един от Големите съвременни автори. Книгата постига огромен успех първо в Англия, където получава Ман Букър, влиза във всички медии и пътят й оттук нататък е открит - десетки преводи, милионни тиражи, че дори и екранизация, която носи на екипа на Джеймс Айвъри 8 номинации за Оскар през 1993.

Книгата е едно малко бижу. Не ми се искаше да казвам такава глупост, но предполагам, че който я чел, ще се съгласи. Разбира се, текстът има своите слабости, финалът например е откровено наивен, но в следващите абзаци ще се фокусирам в нещата, които ме впечатлиха и заради които препоръчвам четене. По възможност в сив дъждовен следобед.

Мисля, че вече е ставало дума, че си умирам за книги, които влизат в нечия глава - намирам ги за много по-интересни от това да се описват само събития. Този път има едно разминаване между това, което слушаме през 95% от времето, и последните страници в края на романа, когато разбираме как изглеждат нещата и през нечии други очи. Аз лично имам склонността да приемам за истинна определена гледна точка и после се изненадвам, че има и други.

Ишируго ни кани в главата на един възрастен британски потомствен иконом, чиято кариера обхваща Втората световна война, и който е отдал живота си на това да служи вярно на господаря си. Точно така го нарича - "господаря" и "негова светлост". В моите очи това го доближава доста до ролята на кучето, простете ми грубостта. Обективното действие в романа е следното - новият господар на иконома Стивънс, американецът мистър Фарадей, купил имението Дарлингтън Хол след смъртта на лорд Дарлингтън, заминава за САЩ и предлага на Стивънс да вземе седмица отпуск, както и луксозния му Форд, за да попътува из Англия. В началото Стивънс не приема сериозно предложението, смятайки го за поредния пример на американска неосведоменост за това кое е редно и кое не в Англия, но получаването на едно многозначително писмо от неговата стара позната мис Кентън, вече омъжена, с която двамата дълги години са работили в Дарлингтън Хол, го кара да промени решението си - той се отправя на едноседмично пътешествие с колата към нейния дом, за да поговори с нея и да я попита дали иска да се върне на работа в имението.

Факт е, че напоследък все по-често ми се иска да потъвам в спомените си, казва на едно място Стивънс и започва да реди спомените и възгледите си отностно дълга, честта, достойнстово, морала, значението на професията му и правилата на поведение. Всичко това ни пренася в един свят на имения, чай, сребърни прибори, морави, стълбища и салони, където са водени разговори, променяли европейската история.

Езикът на книгата е възхитителен, почетох малко и в оригинал - ах, тези сложни завъртяни изречения и мисли, тази деликатност, тази британска чувствителност... Впрочем Стивънс е дълбоко убеден, че поведението му трябва да е безукорно, тъй като той представлява Англия. Въпреки че има господар, той самият също е господар на имението - от него зависи порядъка и контрола върху къщата, или както сам я нарича - "владението" му. Отказал се от собствения си живот, той е намерил смисъл в това да го отдаде на имението и неслучайно след смъртта на лорд Дарлингтън то се продава заедно с прислугата.

Докато пътува, Стивънс си спомня отново неща, за които е мислил през всичките тези години и безспорно най-интересната линия е отношенията му с мис Кентън, към която всъщност шофира. Настроението на книгата е мрачно, меланхолично, безнадеждно, мъгливо, сякаш през цялото време в душата му ръми. Не смея да определя живота му като безсмислено пропилян, защото самият той - колкото и скромен да е - смята, че е бил достоен и значим. В професията си той е преуспял - винаги е бил безукорен и премерен, държал се е на положение и никога не си е позволявал да направи нещо, от което да се срамува, но все пак у мен остава едно колебание в преценката...

Може би всичко зависи от този, който гледа, и от хоризонтите му.