За добро или зло за Inhae Renee Lee се намира преди всичко безполезна информация - научих, че обича да полива растения с шипове, да чете, да яде бонбони, да скача в леглото, да прави балончета с дъвка, да играе на криеница, да отваря подаръци, да спи до късно, да духа свещи на торта, да си тананика, да се разхожда, да играе на дама с приятели.
Иначе е жена и живее в Бъркли, Калифорния.
Когато била малка и млечните й зъбчета падали едно по едно, тя послушно ги слагала под възглавницата си в очакване на феята. Срещу което, разбира се, получавала парички и лакомства, но това явно не било достатъчно, защото не спирала да се чуди какво ли е станало със зъбчетата. Къде ли отивали? Щяла ли да ги види пак някога?
Минали много години, докато един ден млечното зъбче Икъл се появило на вратата й. Тя плеснала с ръце и бързо направила блог, в който да разказва за приключенията им заедно.
И така, вижте тази малка книжна историйка, която ужасно ме разсмя!
Добрата новина е, че мацката обмисля да издаде всичко това на хартия, йее!
28 July 2009
а къде са вашите млечни зъбки?
25 July 2009
коя книга ще обсъждаме следващия път?
Когато наскоро гостувах на най-милия Молиф, който познавам, за довиждане получих една книжка, която преди това - признавам - не бях чувала. В таксито за вкъщи помолих шофьора да светне лампата на един светофар, за да прочета какво пише на гърба. Учудих се, като разбрах, че през 2002 с романа си The Lovely Bones Алис Себолд е продала повече копия от Джей Кей Роулинг и Джон Гришъм в САЩ. Нямаше как да го споделя с шофьора, не личеше да се трогва от подобен род открития, затова сега го казвам на вас - по-добре продавана книга от Хари Потър, ехоо?
Историята започва с "My name is Salmon, like the fish; first name, Susie. I was fourteen when I was murdered on December 6, 1973" и бива разказана от мъртвата Сузи, която стои в (своя) Рай и отгоре наблюдава семейството, близките и убиеца си, преживява техните вълнения, мечти, разочарования...
Не ми допадна много романа, защото ми се видя твърде женски. Не че аз не съм жена, но просто ми дойде малко в повече.
По-интересно обаче ми стана, когато завърших книгата и забелязах, че накрая има една малка специална секция, отличена с по-тъмно мастило.
За мен, разбира се, е малко трудно да си го представя, но в САЩ клубовете за книги са доста популярни. Събират се хората, уговарят се коя книга/ автор да четат този месец и после го обсъждат. От лично, четенето се превръща в социално занимание; то те свързва с непознати и благодарение на него създаваш истински приятелства. Малко по-различно е от социалните сайтове за книги, нали?
И така, оказа се, че издателите са преценили, че продуктът им е подходящ за обсъждане в подобен род клубове (малко е женска историята, нали ви казах) и за да стимулират четенето и съответно продажбите си, са си направили труда да подготвят 10-15 странички специално за тези клубове след самия роман.
Материалите включват есе на авторката, статия за нея, както и двайсетина въпроса по сюжета, върху които всеки може да поразсъждава. Аз дори не ги прочетох - цялата работа ми заприлича на въпросите след урока в учебника по география, на които обръщахме внимание, ако ни останеха 5 свободни минути в края на часа. А може и да греша - може би четенето на една и съща книга и внимателното изслушване на това, което другите са видели в нея, особено по конкретни въпроси, всъщност е добра идея. Няма двама души, които да четат еднакво една и съща книга - питайте Рубакин!
Във всеки случай ми се струва яко, че издателите са се погрижили книгата им да стигне колкото се може по-далеч. Може би това има нещо общо с милионите продадени копия?
19 July 2009
when driving becomes writing
Идеята за този изключително забавен проект за шрифт е на дизайнерите Пиер Смийтс и Деймиън Ареста от pleaseletmedeign, шофирането е от автомобилния състезател Стеф ван Кампенхоуд, а софтуерът е написан от Зак Либермен.
Използвана кола е Тойота, а готовият продукт може да бъде изтеглен и използван свободно чрез сайта на компанията.
iQ font - When driving becomes writing / Full making of from wireless on Vimeo.
13 July 2009
ако не е книга, какво е?
Още преди един-два месеца видях, че амазон показва предварително новата книга на Кери Смит и доста се развълнувах. Днес самата авторка за първи път разказва повече.
Като за начало - книгата се казва Това не е книга.
Със самата си поява това червено нещо горе повдига въпроса "Какво е книгата?"
Разбира се, твърде старомодно е да я мислим като книжен блок между две корици, предвид термина "пост-Гутенбергова книга", който освобождава най-старата медия от оковите, в които я виждаме и разбираме.
Гледали ли сте например филма Записки под възглавката на Питър Грийнуей? Там главната героиня пише книгите си само и единствено върху кожата на любовниците си и така ги изпраща на издателя си - мъжете, де - чисто голи. В този случай книгата беше не друго, а човешката кожа.
Всъщност, ако стигнем по-далеч, ще се окаже, че всичко е книга, чакаща само да бъде написана - новото бяло тефтерче, празния текстови файл, стените вкъщи, асфалта през кооперацията, платът на роклята на мама, кората на дърветата, кожата на хора и животни, върху която може да се татуират думи, знаци и образи.
Въпросът за книгата засега не може да бъде напълно изяснен от хората, които се занимават основно с това, както впрочем не могат да бъдат изяснени и редица други важни въпроси от рода на "какво е архитектурата?" (как какво - застинала музика, хаха), "какво е изкуството", "какво е любовта", "какво е бог", така че аз, в този кратък пост, няма дори да се опитвам.
За любопитните обаче препоръчвам доклада "За новия стар смисъл на книгата като медия" на доц. Милена Цветкова. Вярно, дълъг е текстът, обаче със сигурност си струва отделеното време.
Връщам се сега на нетърпението, с което очаква новата книга на Кери Смит, най-малкото за да разбера какво има да каже тя по темата. Доколкото разбирам от излезлите досега материали, това ще бъде компилация от предишните й книги, за които съм ви разказвала и преди - тоест ще включва идеите й за проучванията, изследването на света, документирането, създаването на изкуство от нищото, добавянето на нещо лично към средата, нарочното избутване от границите на познатото ежедневие и преобръщане на гледната точка.
В очакване на официалната си премиера на 1 септември, Това не е книга има собствен сайт, където можете да научите повече.
12 July 2009
още поща
Преди няколко години на британската илюстраторка Хариет Ръсел хрумнала следната шантава идея - запитала се какво ли ще се случи, ако изпрати 130 писма до собствения си апартамент в Глазгоу, но преди това старателно "закодира" адреса, написан на всяко от тях, като така провери на какво са готови британските пощенски служители, за да доставят поверените им пликове.
Не че имала нещо за изпращане - като повечето съвременни хора, тя ежедневно ползва имейли и твърде рядко - старомодната поща. В 130-те плика сложила... бели листове.
Разбирам, че става дума повече за покана за игра и точно това намирам за особено забавно (малка серия "игри за непознати" направих и аз преди две години). Хариет "кодира" адреса си чрез огледално писане, ребуси, подробни карти, кръстословици, лабиринти, свържете-точките, комикси и най-различни чудати рисунки.
Струва си да се отбележи, че служителите на Кралската поща се справят чудесно - само 10 от 130-те писма така и не пристигат, като това най-вероятно се дължи на липсата на пощенски код.
От всички получени обратно пликове Хариет подбира любимите си и през 2005 издава книга с всички тях. Още от тях вижте тук и тук.
за подшушването благодаря на Елена
08 July 2009
ваканция!
Е, след днешния последен изпит можем спокойно да си отдъхнем - вече сме ваканция! За лятото пожелавам на всички повече мързелуване и още повече чудесни книжки!
С всички колеги ще се видим наесен, когато ще покажем и разкажем повече за проектите, по които работихме в последните няколко месеца. Блогът ще бъде обновяван, както досега.
Още веднъж - хубаво лято на всички и поздрав от мен с тези шейсетарски плакати на Руди Бас, правени за Ню Йорк Таймс (арт директор Луис Силвърстейн).
Posts
