Димчова вечер

Колеги, заповядайте на 26 март 2007 г. (понеделник) от 17.30 ч. в Столична библиотека, зала „Надежда” на

ДИМЧОВА ВЕЧЕР

посветена на 120 г. от рождението на Димчо Дебелянов

Водещ: Михаил Неделчев

В програмата: литературноисторически и текстологически хипотези за творчеството на Дебелянов и стихотворения на съвременни автори, посветени на поета.

Вечерта се организира от департамент "Нова българистика" на Нов български университет и Сдружение на българските писатели.

Банкоматът и призракът на Бай Ганьо

Как полицията и банката разсеяха българските ми комплекси

Биляна Иванова

Все още ми се свива сърцето, като си спомня как през лятото ми източиха банковата сметка. Спестявах пари за да платя един нов курс в университета. Почти ги бях събрала. И една душна юлска привечер отивам до банкомата да изтегля 20 евро. Слагам дебитната карта, натискам бутончетата и чакам машината да ми “изплюе” паричките. Чакам, чакам, но този път банкоматът се бунтува и ми съобщава, че нямам достатъчно пари по сметката! Отначало мисля, че е грешка. Не че съм толкова наивна, но също в Испания няколко месеца преди това ми се случи да ми преведат 1000 евро, вместо 350. Когато се оказа, че е грешка си помислих – “В България такава грешка – да ти преведат 2000 вместо 700 лева - просто НЕ МОЖЕ да стане!” Но в този случай няма грешка, парите се бяха изпарили и дойде моментът на пълния шок. Ами сега какво ще правя?

Първо решавам да се правя на следовател и влизам в интернет, за да видя какво точно се е случило със сметката ми. Виждам, че според хрониката на банката само преди ден съм изтеглила всичките си възможни авоари. Ама аз знам, че не съм. В пристъп на нерви се опитвам да си спомня всичко, което съм правила предния ден, за да видя дали случайно не съм си изтеглила сама парите и не съм забравила. Естествено, че не съм. Просто са ме окрали. Обаче не е никак лесно да повярваш, че се е случило ТОЧНО на теб. Разплаквам се. После се ядосвам. По инерция решавам, че трябва да са били българи. Сега ме е срам от тази моя реакция, обаче тогава бях сигурна. Българи са. Те са най-добрите крадци на пари чрез банкови карти. С тази фикс-идея в главата се обаждам в полицията, за да направя жалба. Разбира се, не споменавам нищо за моите подозрения спрямо собствените ми сънародници. Гласът отсреща ми чете жалбата, за да мога да внеса поправки, ако реша, и после ми казва, че имам 48 часа да отида да я подпиша лично в полицейския участък, който ми е най-удобен. (Мисля си, междувременно, какво трябва да преживееш, за да подадеш жалба в българско РПУ. По телефон? В участък, който ти е удобен?… И какъв ще е резултатът после…).
На другия ден се представям в полицията. Чувствам се гузна, защото си мисля, че нямам никакво доказателство, че не съм си изтеглила парите сама и сега твърдя, че са ми ги откраднали. Кой ще ми повярва?! Вече в полицейския кабинет се отпускам малко при вида на полицая – видимо е на не повече от 26 години, много атлетичен, а кожата на ръцете му е претърпяла някаква странна козметична процедура по обезкосмяване. Явно прекарва доста време в гимнастическия салон и полага грижи да изглежда поне като Дейвид Бекъм. Това едновременно ме развеселява и ми вдъхва доверие и започвам да разказвам какво ми се е случило, макар че по едно време пак се разплаквам. Полицаят не е никак учуден, съчувства ми и въобще не изглежда да се съмнява в моята версия. Обяснява ми, че този вид кражби за него са всекидневие. Разказва ми и как точно го правят – монтират магнитно устройство в отвора, в който влиза банковата карта и с него копират изцяло информацията, която съдържа. Отделно замаскират умело миниатюрна видеокамера, която запечатва как пръстите ти маркират пин-кода и после с този дубликат изтеглят всичко, което могат, докато собственикът на картата се осъзнае и я блокира. Аз слушам и кимам, обаче не защото ми е интересно. Всичко това вече го знам от България, където изглежда, че и малките деца могат да ти сглобят подобно магитно устройство. Нищо не казвам, обаче вътрешно много ме е срам и само си мисля, че всеки момент полицаят ще забележи, че в личната ми карта пише, че съм българка и ще се усъмни в мен или поне ще види иронията на това, че вероятно българи са окрали българка. Обаче нищо подобно не ми казва. Подписвам жалбата в седем екземпляра и за изпроводяк ми дава съвет да отида в банката и да поискам да ми възстановят откраднатото. И ми напомня винаги, ама винаги, да покривам със свободната си ръка пръстите, които маркират пин-кода. Излишно е да споменавам, че оттогава спазвам без изключение този прост, но безценен съвет и мислено благодаря на полицая.
Следваща стъпка – банковия клон. Много не ми се вярва да ми върнат парите, но трябва да опитам. Освен това трябва да поискам нова дебитна карта, отлагане на плащането на курса в университета или кредит пр. и пр. В този банков офис винаги попадам на един много любезен и търпелив служител, който не щеш ли се оказва заместник-директор на клона. Давам му личната си карта и си мисля, че веднага ще забележи, че съм от България, а нали българите са прочути крадци на пари от банкови карти… Но нищо подобно. Обяснява ми кротко, че мога да поискам възстановяването на откраднатото с една проста молба до банката и копие на жалбата, направена в полицията. Малко по малко започвам да проумявам, че аз нямам никаква вина, че са ме окрали и даже нещо още по-еретично – крадците нямат чак такава вина, че са ме окрали, защото банката е тази, която трябва да гарантира, че моите пари са на сигурно място. Банката е тази, която трябва да вземе мерки за сигурността на своите банкомати и парите на своите клиенти. И че аз плащам на банката “Каха Мадрид”, за да ми съхранява парите и щом те са били откраднати, банката е длъжна да ми ги възстанови.
Банковият служител ми обяснява какво трябва да се направи оттук нататък, дава ми съвети какво да напиша в молбата, преглежда я търпеливо и ми се усмихва. После прави съответните постъпки за нова дебитна карта и ми казва, че до 3-4 дни трябва да си получа парите обратно. Дава ми визитната си картичка и ми казва, че мога да му се обадя по всяко време да питам има ли развитие по моята молба. Вече в доста по-добро настроение се взирам в картончето. Казва се Хосе-Карлос Ернандес Йоренте. Веднага се усъмнявам, че има поне още 2-3 имена, за които не е имало място във визитната му картичка. Но всъщност изпитвам огромна благодарност към този човек с много имена - за добрата дума и доброто отношение и най-вече затова, че не съди хората според тяхната националност, както очевидно правя аз.
Три дни по-късно парите ми бяха възстановени, платих си задълженията към университета и сметката за телефона. Същият ден, докато пътувах в метрото, попаднах на информация в безплатен всекидневник, в която се съобщаваше за залавянето на банда крадци на пари от банкови карти. Бяха мароканци и испанци. За българи нищо не се споменаваше.
Най-после осъзнавам колко не съм била права да мисля, че испанците виждат българите най-вече като престъпници или поне байганьовци. Всъщност си давам сметка, че никога не ми се е случвало да ме гледат с лошо око, понеже съм българка. Първо мислят, че съм французойка, понеже така и не се научих да прознасям правилно буквата “р”. После като им кажа, че не съм французойка, ами българка, се усмихват учтиво, а по-отраканите направо признават, че не знаят къде се намира България и ме питат дали е хубаво. През главата ми преминават един след друг образите на българите, с които се запознах през последната година в Мадрид. Ани е докторантка, готви теза върху средиземноморското изкуство, Боби е инжинер, проектира асансьори, Тошко работи в голяма консултантска фирма, Александра – журналист във вестника на българските емигранти, Анета е медиатор и работи с емигранти в общината, съпругът й е строител, Жоро е бояджия с бохемска душа, приятелката му Руми работи в офис за парични преводи, Косьо е цигулар, Велина – талантлива млада художничка, Гери – активистка в различни асоциации на емигранти. Всъщност никой от българите, които познавам в Мадрид не се занимава с престъпна дейност. И никой от тях не прилича на Бай Ганьо в чужбина. Напротив - всички те са много възпитани, трудолюбиви, мили и отзивчиви хора. Може и да има някой тъмен балкански субект, обаче аз не го познавам. А испанците - още по-малко. Те не знаят даже кой е Бай Ганьо. Честно казано и аз вече предпочитам да не знам. Защото Бай Ганьо най-често е български комплекс. И е време да проумеем, че Бай Ганьо, също като Дядо Коледа, просто не съществува. И че в замяна съществуват много българи от плът и кръв, които с труд и достойнство търсят по-добър живот в чужбина. Така, както го правят хора от всички останали националности.

Чешкият Бай Ганьо в България и в Средновековието

Сватоплук Чех е един от най-обичаните чешки поети и белетристи на 19 век. Авторът е известен с блестящия си стил, чрез който успява да внуши чрез поезия и проза своята гражданска позиция.

В поредицата „Пътешествията на пан Броучек“ той, опирайки се на традициите на европейската сатира от 19 век, я използва, за да внуши собствените си идеи, да я обогати и да създаде собствен стил, и в една съвършена композиция да разкаже и опише оригиналната си визия за света и живота на своите съвременници.

Вторият роман от поредицата е „Разходката на пан Броудчек из ХV столетие“. Издадена през 1889-та година, книгата би могла да се нарече фантастичен приключенски хумористичен роман или фантастична сатира. В нея пан Броудчек не е просто антипод на средновековния човек, а и носталгично въплъщение на това, което съвременниците на автора отдавна са изгубили.

„Пътешествията на пан Броучек“ е издаден в България от Еднорог по случай 160-годишнината от рождението на автора и беше представен в четвъртък в Чешкия културен център.

Главният персонаж в романите на Чех – Броучек, се появява в творчеството на писателя като антигрой, съчетаващ в себе си всички черти, които Чех е ненавиждал у съвременниците си – егоизъм, малодушие, безпринципност, гражданска пасивност, капризничество.

Освен това Броучек е типичният буржоа от втората половина на XIX век. По своя замисъл той особено прилича на Алековия Бай-Ганьо. Само дето е малко по-цивилизован и поставен в по-особени обстоятелства. Както ще видите в самата книга обаче, културният обмен с новата среда и условия или липсата на такъв се осъществява по много подобен начин на този между Бай Ганьо и Европа.

В първата книга за пътешествията на популярния герой на Чех, определена като литературна пародия, Броудчек прави една разходка до Луната. Разбира се не от любов към странството и приключенията, а от нежното му влечение към пражката бира.

По подобен начин се осъществява и попадането му в Средновековието...

След като веднъж е полетял нагоре, той достига до Средновековието доста по-лесно – след една вечер на разгорещени спорове по обществени и исторически теми в кръчмата, които налагат за охлаждане на емоцията пиенето на много бира, Броудчек пада в нещо като шахта на изба. Скокът му в пространството обаче се оказва далеч по-незначителен в сравнение с този във времето.

Защото добродушният, сприхав и порядъчно страхлив любител на бирата попада в далечния страшен и славен 15 век. И го сполетяват всички несгоди на човека от 19 век, попаднал назад във времето.

Трябва да носи пола, да се съобрази с обичаите и вярванията на тогашните жители на Прага. Трябва да превъзмогне и капризите си, да носи пола и да живее на ужасните, покрити с отпадъци средновековни улици. И дори това, че е кален от случката на Луната, не го предпазва от вълнението и недоволството от новите условия, в които е поставен.

Освен това става ясно колко е важно да познаваш историята. Защото се оказва, че скокът му го е отвел в драматичен момент от историята на Чехия – обсадата на Прага от кръстоносците по време на управлението на Ян Хус. В крайна сметка самият Броучек се оказва въвлечен в борбата, но там той е неадекватен горе-долу колкото Швейк. Накрая дори дезертира.

И макар че толкова безславно се представя в борбата с условията и изискванията на времето, във всяка от тринайсетте глави на книгата той размива с простотата и капризността, както и с безумните неща, които преживява и мисли. Отгоре на всичко, заедно с многобройните опасности, над главата му надвисва и любовта.

Слава богу, всичко това свършва по лек и безболезнен начин. Какъв е той, ще разберете от самата книга...

Издава Еднорог

Елена Пенева

Литературата като ядене на пуканки ли ще стане?

Управниците правят всичко, за да отрежат главата на книгата, смята известната ни издателка и поетеса Божана Апостолова

Бойко Ламбовски

-------
Божана Апостолова е поет, издател, притежател на голям полиграфически комплекс. Автор е на 8 стихосбирки и автобиографичния роман в две части "Делнична библия". Носител е на наградата "Пловдив" и "Златен ланец" на "Дневен Труд". Издателството й "Жанет 45" е издало неколкостотин книги от български автори, за което тя си спечели прозвището Майка Тереза на българската литература.
На среща в едно кафене се чудим дали да пием и да критикуваме, или само да критикуваме.
-----

- Божана, пийни едно вино, за да кажеш нещата както са, а не като за интервю.
- Не ща, защото на мен ми трябва малко, веднага ме хваща. И без вино съм приповдигната.
- Е, защо твърдиш, че сегашната ситуация е доубиване на българската книга?
- Заради новия закон, който на практика блокира търговията с книги на консигнация.
- Консигнация е да си дадеш книгите като издател на книжаря, а той да ти плати, когато ги продаде, нали така? Сега защо не може?
- Досега можеше, беше така. Предварително се плащаха много малко книги, които "вървяха" добре. Примерно "Хрониките" на Стефан Цанев. Сега нещата са различни. Търговецът трябва да плати ДДС още когато вземе книгите. Забравя се, че търговците на книги не са последен клиент. И че това е търговия, но не само търговия. Последният клиент на практика е читателят. А и книгата не е като салама, не е като тоалетната хартия, макар че и тук е хартия, и там.
Забравя се, че книгата е и дух. Без дух хартията е мъртво нещо. За мене законът за ДДС директно орязва главата на книгата.
- Защо?
- Защото гледа на книгата само като на стока. Нямам нищо против, тя е и стока. Но е и важният инструмент на една нация, за да може да я съгражда като умна, достойна, жива... Затова е трябвало министрите и депутатите да се замислят, когато приемат този закон. Не са се замислили.
- Добре, обясни как е на практика. Кое ти пречи?
- Пречи ми, че аз вече като издател съм длъжна да пусна фактура, а търговецът е длъжен да плати ДДС. Това става веднага. Тоест държавата си взима предварително ДДС-то от нещастната българска книга. Но на търговеца това не му харесва и не взема книги. Защото преди ДДС-то държавата си го вземаше чак когато стане реалната търговия, тоест когато клиентът купи книгата. Представяш ли си колко трябва да е обедняла нашата държава, за да посегне на духа!
- Прави непродаваеми българските автори, така ли?
- Разбира се! С много редки изключения, на две-три известни вече имена. Сега аз пускам на търговеца фактура, задължена съм. Но когато продаваш българска литература, тиражите са много ниски, хората не купуват масово, предпочитат библиотеките. Е, представи си тези, които вземат книжки от млади български автори, примерно, пък и стари. Първо трябва да си внасят ДДС-то предварително. Второ - държат ги в книжарницата или на улицата, не успяват да ги продадат. И след няколко месеца ми ги връщат, малко поомърляни, разбира се, но хайде, да не придиряме. Тогава аз трябва да пусна кредитно-дебитно известие, за да може държавата да върне предварително взетия ДДС. А нали разбираш, че целият този шантав процес, за да се извърши, трябва нова бюрокрация. Книгоразпространителите трябва да назначат нови счетоводни бройки. Само си представи - ако издаваш 100 книги, това означава 1200 фактури, 1200 кредитни известия, 1200 договора. Но ти не издаваш само нови книги. Аз например съм издала към 500 - това означава цялата процедура и за всички стари книги. Търговците се видяха в чудо и взеха да измислят варианти. Примерно вземат книгите и за да не им се пуска фактура, го нарекоха това "отговорно пазене". Но при отговорно пазене стоката не може да се продава. Или мостри. Но какви са тия "мостри" - по 50 бройки от 500 книги. Изобщо хаосът става пълен. А разпространителите взеха да искат по 45 % отстъпка, ние, издателите, съответно трябва да вдигнем цената на книгата по тази причина и книгата става непродаваема. Кой печели - никой! Най-малко читателят и писателят. Работата е шантава. Съжалявам за думата, но е така. Само човек, който не мисли, може да докара българската книга до такова дередже.
- Това не е ли изискване на ЕС?
- Не! Те нямат изискване данъкът да се прибира предварително. Виновни са нашите законотворци. Вместо да махнат ДДС за книгата изобщо, за да погледнат българина в очите и да му кажат: "Ей, българино, ако имаш висока професионализация, ще бъдеш щастлив - затова чети книги, купувай ги евтино!", те правят тъкмо обратното. Така че много моля и президента, който чете доста, и Сергей Станишев, и всички депутати, които не са се замислили какво правят, да отстъпят крачка назад. И да върнат нещата към по-приемлив вид. Иначе ние им ставаме съучастници в убийството на книгата.
- Значи, вместо да махнат т.нар. данък убиец - ДДС, за книгата му туриха и помагач.
- Да. Вместо да се запази статуквото, се отиде към по-лошо. Направо е ужасно в момента. Трябва да призовем всички издатели, всички колеги, всички писатели да се изправят срещу парламента. Да махнат този данък за книгата, особено предварителното събиране на ДДС. Как ще създадеш нови имена? При това положение е невъзможно. Че никой не знаеше и Георги Господинов, преди аз да го издам. А сега е преведен вече на много езици. Книжарите не искат нови имена, не щат непознати... Ами по-елитните книги? Примерно един Цветан Стоянов как да го продам? Книжарят казва: Клиентите ми искат любовни романчета, какво ме занимаваш? Е, литературата като ядене на пуканки ли ще стане?
- А ти защо се гърбиш с това? Като мисия ли го гледаш? Нали си имаш бизнес, защо не си гледаш бизнеса?
- Защото аз самата пиша. И стихове, и проза. При това не от вчера, а много по-рано. Още през 1976 г. издадох първата си книга в "Христо Г. Данов". Правя го, защото добре познавам колегите по перо. И знам, че трябва да им се помага. Има такива, които не могат да се впишат, не могат да се адаптират... Устроени са така, че примерно могат само да създават хубава поезия. Е, такъв човек, ако искаме да имаме авторитет, да имаме високо чело като българи, не трябва ли да го пазим?... Това ме накара да почна да помагам. Издавам доста. Имам и добри редактори - Георги Господинов, Тома Марков, Борис Минков. Също и добри рецензенти - Христо Карастоянов, Катя Йосифова, Николай Заяков от Пловдив. Това ми прави и книгата по-скъпа, защото плащам на рецензентите и редакторите.
- Пак по тази мисионерска причина ли се закани да даваш големи награди за литература? Примерно заяви, че ще увеличиш финансово наградата "Иван Николов"... В какво виждаш ползата от това, не са ли много вече?
- Бе, понякога се съмнявам. Дори си задавам въпроса имат ли хората нужда от стихове? Въобще от книги? Но ето - аз издадох своята "Делнична библия" - и пратих 20 тома в Народната библиотека. Десет с твърди и десет с меки корици. Ами те не се задържат в библиотеката! Проверих - четат се! Което какво значи - има хора, които искат да четат.
- Затова реши да стимулираш?
- Да. Наградата е глътка въздух за писателя. Той, като вземе 5 или 10 000 лева, се освобождава. Може да не работи известно време, да пише, ако е талантлив. Ето, от Станка Пенчева получих писмо след награждаването. Тя ми пише - "Божана, ти си много щедра. Плика като хванах, първото нещо, което си помислих, е - ще мога сега да си купя лекарства до края на живота. Дойде време, в което обръщаме внимание на тези гадни финикийски знаци повече, отколкото те заслужават." Така че имат наградите и такава страна. Представяш ли си? Станка. Поетеса, която 50 години пише. Аз съм се обяснявала в любов с нейни стихове! Или Иван Методиев, който занесе за пръв път пари в семейството си, когато взе награда.
- Лека му пръст...
- Бог да го прости. На писателите трябва да се помага.
- Ти затова ли организираш разни пътувания? В Турция отведе десетина поетеси наскоро...
- Да, искам да срещат талантливи българи в чужбина! Имаме таланти. Трябва да ги тръбим, хората да ги виждат, да ги знаят. Защо сме такива йезуити българите? Защо се премълчаваме? Най ми е било мъчно, когато хората ме гледат като отворен джоб, а не като човек, чиято взаимност е ценна за тях и по друг начин.
Но има и такива - дадеш му два пъти парчето луканка, а той - вместо да ти благодари, те намрази, защото не си му дала на третия път...
- Е, това е манталитет. Дано покрай ЕС се поотърсим от него. Как мислиш, ще има ли още едно възраждане за нацията?
- Да, обаче много бавно и трудно. Изгубихме много време. Много кражби имаше, много мръсотия. Аз лично още изпитвам ужас, когато някой човек, примерно като Петко Арабаджиев, е инициатор на наградата "Достоен пловдивчанин". За да даваш такава награда, трябва да си бил достоен. Познавам много хора, които ми се оплакват, че им поръчал нещо, пък не им платил - строеж, нещо друго. Е, не може така. Как ще даваш награди при такова положение? Достойният пловдивчанин трябва да получи наградата от достоен човек. Макар че и богатият може да се осъзнае - трябва да му дадеш тази възможност. Аз съм последователна през всичките 17 години. Поемам си риска и си го нося.
- От "Делнична библия" личи, че бая си препатила в детството...Вярно ли е всичко?
- Вярно. Баща ми беше инвалид без два крака. Ходел е на ръце. И умря на 33. Майка остана вдовица на 27 г. с три деца. Но знаехме какво е достойнство. Страшни случки имаше.
Веднъж баща ми и брат ми - бил е на 9, стоят на една врата. А баща ми по-нисък от брат ми, нали е без крака. Иначе с широки рамене, красавец беше. Минава една възрастна жена, води за ръка детенце. Като ги вижда двамата, се умилява, бърка в чантата, вади стотинки, вади и по ябълка. Подава на брат ми, подава на татко. А татко ги връща и й казва: "Не ме гледайте, че съм без крака. Имам три деца, но успявам да ги гледам." Това достойнство го пожелавам на всеки българин. Той умря, когато бях на 7.
Брат ми разказа и друга случка. Евакуирани сме в едно село - Цар Асен. Там няма работа. Ако има някоя баба да й тече покривът, баща ми скача, само с ръце, и го оправя. Но колко покрива текат? Случи се - два-три дни не сме яли нищо. И петимата. А е зима - сняг, студ. Понякога някой добър човек ни донесе нещо за ядене и това е. Баща ми каза: "Сега ще направя една Господова супа". Една бабичка ни донесе две шепи брашно. Не стигаха дори за една питка. Той каза на мама - омеси тази питка и ми дай четвърт. После я накара да донесе две керемиди и да разчисти снега отвън. Направи капан за врабчета. Съединяват се двете керемиди и се дърпат с нишка. А ние гладни и зяпаме от прозореца. Баща ми учи мама да вземе чаршаф, да увие "плячката" и да я внесе вкъщи. Направихме супа, три дни я ядохме.
Чудя се сега защо толкова храня врабчетата, а то имало да връщам борч.

РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА ДНЕС: ШЕДЬОВРИ ИЛИ ПРОЕКТИ?

В съвременната руска литература се установи удивителна ситуация, тон
задават не книги, не писатели, не шедьоврите, а проектите, обмислените
стратегии за реализация на стоката на пазара.

Първи реализира подобен проект Борис Акунин, макар че той бе сам, но
пък стратегически мощно и задълбочено разработи тактиката за своята
поява на книжния пазар.

Например, той скри своето авторство зад псевдоним и чак когато
пазарният успех на идеята с детектива Фандорин се реализира, сне
маската и се оказа, че тайнствения Б. Акунин е известния в тесни
кръгове японист, преводач Григорий Чхарташвили.

Освен играта на анонимност Акунин излезе на книжния пазар едновременно
с няколко книги за приключенията на детектива Фандорин. Написани
предварително тези книги дочакаха своя час и излизаха като
предварително бяха обявявани съвсем точно, между впрочем.

Накрая Акунин настояваше за снижаване на своето творчество, неговите
книги се рекламираха и се обявяваха като „четиво". Тоест, като нещо
което по никой начин не претендира да се причисли към високия статус
на „литературата".

Сметките на Акунин се оказаха верни. Книгите му за детектива Фандорин
стартираха със стохилядни тиражи и се изкупуваха за една седмица.

Нямаше и една година след публикуването на първата книга на Акунин и
неговият издател Захаров обяви публично, че е изплатил на своя автор
хонорари над един милион долара.

При това и критиката се държа доста странно – тя даде на
произведенията на Акунин високи оценки, макар че за руските критици
няма по-голямо зло от успеха сред широката публика.

Тактиката на Акунин доказа своята висока степен на ефективност.

Успехът на Акунин бе веднага забелязан - и от издателите, и от
писателите – масовата литература започна светкавично да се организира
във вид на издателски проекти.

Изработиха се рекламни стартегии.

Така Александра Маринина бе представена като обикновен, честен
работник от милицията. Истински професионалист, видял две и двеста в
трудния занаят на ченге.

Даря Донцова бе представена като остроумна домакиня, която не само
умее да готви, но и да пише иронични детективски романи.

Полина Дашкова прие образа на интелектуалка на фона на изискани
интериори (по-правилно - декори), а и като съвременната жена-вамп.

Не мина и без куриози. Появиха се и фантоми, като някой си Серов,
проекта е на издателство „Эксмо", явно колективен автор.

От последните проекти най-успешен се оказа митът Оксана Робски (на
българския книжен пазар са следните нейни книги - ШАМПАНСКО И СМЪРТ и
ЩАСТЛИВИЯТ ДЕН Е УТРЕ ) .

Оксана Робски е реален представител на свръхбогатата бохема, една
млада, енергична дама, която разказа как живеят представителите на
новия елит в Русия. Успехът е налице.

Имаше значение и това, че тя е хубава и млада, особено на фона на
позастаряващите си жени-съпернички. Оксана Робски с лекота зае своите
позиции в телевизиите, а днес именно те създават репутацията на един
писател – няма ли те на екрана, няма те и в живота. (У нас сме
свидетели на обратен пример – съществуват писатели, които са
непрекъснато на телевизионните екрани, но ги няма в литературата, те
не издават книги, те просто експоатират своя телевизионен имидж на
писатели. Българските читатели свикнаха, че има писатели без книги или
пък на абсолютно нечетивни такива... – бел. ред)

В същата ниша на успеха се оказа и журналиста Минаев с книгата си
„Духлес" – при съвсем минимални литературни достойнства, проектът би
всички рекорди по продажби.

На пръв поглед – какво от това?

Каква е връзката на сериозната литература с успехите на издателското
кулинарно изкуство и на книжния фитнес?

Но всъщност реалността е много по-сложна.

Защото сериозната литература започна постепенно също да се създава във
вид на проекти, какъвто е например, Виктор Пелевин ( на книжния ни
пазар е книгата му ДПП NN ), мистик, будист, сатирик, който изгражда
творбите си като обект на модата, макар че цялата същност на прозата
му е бунт срещу всякакви пазарни стратегии, политически технологии и
особено срещу модата.

Цялото му поведение е антипазарно. Пелевин не дава интервюта, не се
появява на телевизионните екрани. Малцина са изобще тези, които са го
виждали на живо през последните години, той е един самотник.

Но даже тази мизантропия стана рекламен похват за Пелевин - невидимия
писател, а неговата последна книга „Вампир V" бе пусната в началото на
пазара във вид на хакерска кражба, а после се появи на книжарските
стелажи.

Предната книга на Пелевин „Свещената книга на обратно" се откривашес
предисловие на автора, в което той твърдеше, че „тази книга е
фалшификат на неизвестни лица".

Всички тези игрички, фокуси и извъртания са по-скоро проектна
стратегия на издателство „Эксмо", планирани рекламни ходове, които
целят да постигнат читателско търсене. Че е така си личи и по това, че
когато Пелевин бе автор на издателство „Вагриус" нищо подобно не се
случваше.

Постепенно в проект започнаха да се превръщат даже и братя Стругацки (
на българския книжен пазар са следните техни книги КУЦА СЪДБА ,
ПОНЕДЕЛНИК ЗАПОЧВА ОТ СЪБОТА
ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ БОГ ), макар че един от двамата съавтори вече не е жив.

Тук козът е актуалността на романите, на туширане на фантастиката.

Философията отстъпва на игровото начало.

През миналата година например се състоя представяне на видеоигра по
мотиви от романа на Стругацки „Обитаемият остров" – дълбоката
философска антиутопия се превърна в недоносче за подрастващите. А като
финал на тази стратегия бе решението на телевизията да заснеме по
романа най-скъпия филм в постсъветската история.

Но каква е връзката на високата литература с тактиката на сексшопа?

Ами в това, че вече нито един голям писател не може да не отчита
натиска на пазара и е принуден, волю-неволю, да работи по серийната
мания.

Даже и когато автора е в опозиция на проектите, той се превръща в проект.

Как ще се развиват в бъдеще подобни проекти?

Най-важното е, че те ще се развиват.

Възможен проект е да се слеят двама популярни писатели и да се появи
криминален роман написан от Донцова и Маринина едновременно. Така ще
бъдат убити не два, а десет заека.

С една дума проектите ще се множат като главата на змея в приказките.

А читателите и литературата можем само да ожалваме...


Статията е по мотиви от руските медии

ИЗМЕРВАНЕТО НА СВЕТА" И БУМЪТ НА НЕМСКОЕЗИЧНАТА КНИГА

Дебютанти се налагат едва ли не по-успешно от книгите на утвърдени писатели, млади автори уверено завладяват германския книгопазар. И най-важното: немскоезичната книга се търси. На какво се дължи своеобразният й бум и как функционира?

Наградата за най-добър немски роман на годината беше учредена през 2005-та, миналата есен бе присъдена за втори път. И за втори път бе последвана от малка сензация. Отличеният роман, "Сиромасите" на 39-годишната Катарина Хакер, незабавно влезе в германските класации. Публикуван в издателство "Зуркамп" през пролетта на 2006-та, до този момент той се е продал в 150 000 екземпляра - почти колкото за двойно повече време набра фаворитът за 2005-та "Добре сме" на 38-годишния австриец Арно Гайгер. В продължение на няколко месеца сред бестселърите в барометъра на списание "Шпигел" остана също "Събирачът на светове" на 41-годишния Илия Троянов, роден в България, многоезичник, който публикува главно на немски език.

Абсолютен рекордьор е 32-годишният Даниел Келман с "Измерването на света" - от близо година и половина романът му оглавява класацията на "Шпигел", досега е продаден в над 800 000 екземпляра, на всичко отскоро жъне радушен прием и в Съединените щати; преводът на английски излезе в края на миналата година в "Рендъм хауз". Френският, италианският и испанският му превод също са вече факт. Както американският печат, така и традиционно по-сдържаните английски наблюдатели не пестят похвалите си. Авторитетният "Гардиан" сравни читателския успех на романа с този на Дж. К. Роулинг и Дан Браун. "Един неочакван бестселър оповести завръщането на лекотата и хумора в немската литература", писа лондонският всекидневник.

Феноменален е не само случаят с Келман, който усърдно се изявява като разказвач, критик, есеист, интерпретатор на собствените си творби и събеседник в безброй интервюта - конкуренция, на която може би все още издържа американецът Джон Ъпдайк (75-годишен) и която оставя на заден план дори автори като Нобеловия лауреят Гюнтер Грас (80). Литературните експерти в Германия вече диагностираха същината на явлението:

"Германците отново масово четат писателите на своя език и това не се е случвало най-малко от 60-те години насам, за да не кажем никога", писа наблюдателят на "Зюддойче цайтунг".

Вярно е. Но пък още по-удивително изглежда темпото, с което младите или да кажем сравнително младите постигат литературния си пробив днес. Дори един по-скоро "аутсайдер" като Троянов, чийто по-ранен роман "Светът е голям и опасност дебне отвсякъде" (1999) имаше умерен отклик в Германия, скоро след това се наложи сред най-нашумелите имена. Със "Събирачът на светове" той спечели не само добро място в класациите, а и три награди в рамките на по-малко от година - наградата на Лайпцигския панаир на книгата миналата пролет и литературните награди на Берлин и Майнц в първите два месеца на тази година. През 2006-та "Събирачът на светове" беше номиниран освен това за най-добър роман на годината, а неотдавнашната берлинска награда донесе на автора гост-професура в института за общо и сравнително литературознание "Петер Сонди" към Свободния университет в Берлин.

Бумът на новата немска литература засега е ограничен повече в собствената й езикова среда и не се дължи нито само на учредените нови награди, нито пък на друг тип поощрителни инициативи. Що се отнася до Германия, вярно е по-скоро обратното - било поради икономически кризи и общо "затягане на коланите" през последните поне десетина години литературата осезаемо губи тежестта си в културно-политическото пространство. Затова пък добива мощна подкрепа в медийното. По обществено-правните и частни канали на германската телевизия от няколко години текат най-малко пет литературни предавания; най-високи квоти има "Прочети!", водено от писателката Елке Хайденрайх, което се излъчва по Втора програма на германската телевизия, ЦДФ.

За разлика от монополния "Литературен квартет" на Марсел Райх-Раницки, който няколко десетилетия определяше публичния литературен канон и в последните си издания се беше специализирал главно в издаването на безапелационни присъди за имена и книги, новият тип литературен "фичър" действа като един вид рекламно-пласментен компас. Във всеки случай книгоразпространителите умело се възползват от популярността на телевизионния фичър. Във всяка по-голяма германска книжарница например може да се види периодично рекламен кът за обговорената в предаването книга - със самата книга, снимка на телевизионната водеща и надслов: "Елке Хайденрайх препоръчва...". Статистиките сочат, че продажбите на съответното издание автоматично се вдигат в дните след излъчване на телевизионната препоръка.

Любопитно е, между другото, че феноменалното "шествие" на Даниел Келман с "Измерването на света" започва именно с интелигентно и занимателно поднесената телевизионна референция на Хайденрайх. Което съвсем не означава, че самият автор няма заслуга за успеха. Обратното, още с "Времето на Малер" (1999) и особено с "Аз и Камински" (2003) той заяви претенциите си, че има какво да каже и с какво да изненада литературния свят. Читателският и търговският успех не са, разбира се, мерило за художествено качество. Амбициозни и не по-малко четени от Келман автори и то в неговата или малко над неговата възрастова група, има и в по-популярните подвидове било на психотрилъра, било на криминалето и фантастиката. Шарлоте Линк, Таня Кинкел и Жак Берндоф са между поне още дузина фаворити, които успешно мерят сили с европейските си колеги. В литературата с безспорни художествени амбиции на международен фон продължават да се открояват не малко утвърдени имена. През изтеклата година категорично се наложиха както шумно дискутираните мемоари на Гюнтер Грас "Докато беля лука", така и последните романи на Бернхард Шлинк "Завръщането" и Мартин Валзер "Цветът на страха".

Сред по-младите, прицелили усилията си в литературата със сериозни претенции, Троянов и Келман се вписват най-убедително до този момент. Изненадващо в случая е, че техните романи постигат нещо, което по правило не тъй често се удава на т.нар. "сериозна литература" - четивността и развлекателният елемент гарантират читателския, а и търговски успех на "Събирачът на светове" и "Измерването на света", без да разреждат художествената им субстанция и да ги причисляват към лесносмилаемото, "кулинарно" четиво. Още по-любопитно е как функционира и как е структуриран този сравнително рядък баланс от достъпност и проблемност.

"Измерването на света" е иронична и свежо разказана паралелна биография на географа-пътешественик Александър фон Хумболдт и математика-астроном Карл Фридрих Гаус. Отправна точка и повествователна рамка е исторически реалната им среща на конгреса на германските природоизпитатели през 1822 г. в Берлин. Гаус гостува в дома на Хумболдт, само че в романа това е среща не на двама прославени учени, а на чудати, немощни старци, особняци, които сякаш всеки момент могат да разменят местата си с героите в абсурдна пиеса на Бекет. Но "диалозите" помежду им продължават от този момент нататък в разменяни от време на време писма и житейските им пътища не се пресичат повече. Свързва ги по-скоро начинът, по който повествователят представя живота им. Ето в какво се изразява неговият метод според автора Даниел Келман:

"Стремежът ми беше да напиша книгата така, както би я написал един историк, който е проучил целия изворов и библиографски материал, но в някакъв момент полудява. Който, с други думи, започва да разказва неща, които изобщо не би могъл да знае от източниците, започва безскрупулно да измисля и същевременно продължава да поднася тези измислици със сериозния, дистанциран тон на историка."

Освен насмешливия тон - не на историка, а на самия автор - и удоволствието, което изпитва, зарови ли се в тази книга, читателят ще забележи тънко изплетената мрежа от фикция, биография и история. Чудатостите и безбройните човешки слабости на двамата герои се разкриват в анекдотични случки от живота им - автентични, приписани им от мълвата и на трето място, такива, които свободно и с духовита изобретателност добавя въображението на самия писател. И тъй като повествователят в романа, влязъл в ролята на историк, описва не да кажем вътрешния живот на героите, а тяхната съсредоточеност върху научните им проекти, Гаус и Хумболдт започват да наподобяват марионетки, движени от маниакална власт - собствената им изследователска страст. В брачната си нощ Гаус например внезапно напуска леглото - в сублимен момент! - за да запише тутакси осенилото го математическо хрумване, по-късно пък забравя рождения ден на първородния си син. Скован в прусашката си униформа, Хумболдт, на свой ред, се изчервява, когато види жена, и усърдно потиска скритото си хомосексуално влечение. Потисканите влечения на свой ред си отмъщават - превръщат изследователското му усърдие в опустошителен бяс. Отдадени на "измерването на света", двамата герои пропускат да живеят живота в същия този свят. И заприличват на безпомощни, отчасти симпатични, отчасти гротескови човечета, аутисти в космоса, който иначе се опитват да покорят.

Непредубеденият, по детски безпардонен поглед на Келман към "универсалния гений" си присвоява качеството иронично, но незлобливо и закачливо, с ефекта на познатата ни от филмите на Чаплин "наивност" да подритва пиедестала на германския интелектуализъм. Резултатът е, че сваля "магията" на вездесъщия разум и оголва човешката му анемия.

Тъкмо добре премерената и добре структурирана смесица от фиктивно и реално, проблемно и развлекателно превръща книгата в амбициозно литературно събитие. В този пункт просто се натрапва сравнението с не по-малко амбициозния роман на Илия Троянов "Събирачът на светове". Различни в стилистиката и ключовия си проблем, двете произведения имат всъщност принципна структурна близост. Те откриват свой, отчасти нов, отчасти познат, но несъмнено интересен терен в един от край време много популярен жанр - този на романизираната биография, само че в своего рода "селективен" вариант. Във вид на отрязъци от животоописанието - подбрани, подредени и поднесени с цел, която няма всъщност предвид самото него, а търси по-скоро дълбочината, сложната многоизмерност, скрита зад фасадата на почти всеки човешки живот.

"Събирачът на светове " на Троянов също борави с исторически източници и фикция за реално лице - английския пътешественик, етнограф и ексцентрик Ричард Бъртън. И също като "Измерването на света" превръща разказа-биография в поле за реалии, подсещания, обобщения, насочени не толкова към историята, колкото към съвременността. Ако и да изглежда като "бягство в историята", както побързаха да обобщят някои критици, пътешествието на двамата автори в нея остава чуждо на носталгичното й, присъщо на романтиците от XIX век превъзнасяне. Между другото, само много вещият във фактите ще може да отдели реалното от фикционалното в двата романа. При Троянов обаче и не тъй вещият забелязва доминантата на художествената измислица над фактологията. Независимо че историческите източници авторът е проучил и ползва с педантизма и професионализма на най-добросъвестен изследовател.

"Събирачът на светове" е изграден на принципа "разказ в разказа", пътешествията на Бъртън в Индия, Арабия и Източна Африка са описани от гледната точка на различни разказвачи, в източната традиция на "Приказки от 1001 нощ". Те са представени от повествователната перспектива съответно на индийския, арабския и африканския му спътник и водач. Смяната на повествователната гледна точка към авантюриста, познавача на ориенталските езици и преводач на "Кама Сутра" Бъртън е мотивирана от неуловимия му, на пръв поглед изменчив характер, от менящите се роли, които той възприема. Всъщност Троянов обиграва и допълнително само подчертава смяната на идентичности, заложена в характерологичните дадености на реалното историческо лице. Бъртън е разкрит от перспективата на модерния фикционален източен разказвач, заимстващ от въображението на ориенталските придружители-водачи на английския пътешественик.

Неутолимата жажда на Бъртън за знание, стремежът отблизо да опознае и усвои чуждите култури, вместо високомерно да ги отрича, подобно на сънародниците си - колонизатори и еснафи, представители на викторианска Англия, - очевидно привличат автора и стават не по-малко симпатични на читателя. Но от друга страна, магичната притегателна сила на "чуждото", което героят всячески се опитва да направи "свое", го оттласква от родната му среда и все повече го превръща в странник между културите, в блуждаеща между несъвместимите им полюси фигура, в почти гротесково "чуждо тяло" сред "своите" и сред "чуждите". В самотен събирач на светове. В интервю за "Дер Тагесшпигел" Троянов открехва модерната тайна на тази неуловима идентичност:

"Културните елементи, които се различават, винаги същевременно се срещат и смесват. Така възниква културата. Онова, което обозначаваме като култура, е забравената хибридизация. Забравяме често и това, че хора, които ни изглеждат канонични, не произхождат от центъра, а от периферията. Кафка, Целан, Канети. Само че в определени моменти самопонятното се превръща в проблем, защото определена политическа или религиозна идеология го заостря. Има фанатици, които атакуват това многообразие, защото то застрашава упражнявания от тях контрол. "

При Троянов донякъде липсва, наистина, игривата, елегантна ирония, с която Келман портретира двамата си герои. Независимо от редица комични, в някои епизоди и фарсови елементи в портрета му, Бъртън не оставя съмнение в сериозността на характера и идеята, която авторът проектира върху тях. Докато насмешливата ирония на Келман придава привлекателната лекота на неговия разказ, откроява мащабността и същевременно комизма, дори налудничавостта на човека, прегърнал просветителската вяра във всемогъществото на разума, втурнал се да овладява и покорява света, но същевременно откъснал се от хуманното му съществуване. Оригиналното немско заглавие съдържа, между другото, този двояк смисъл - думата "vermessеn" означава "измерване", но и "надхвърляне на мярката", "самонадеяност".

Романът-биография е използван и в двата случая като увлекателна мрежа на разказа, като повествователна рамка: на идеята за обогатяващия и също тъй разделящ сблъсък на културите при Траянов и за примамливата сила, но и плащеща маниакалност на вездесъщия разум. Впрочем литературният афинитет към пътешественици и изследователи от епохата на прехода към модерното време, към която се връща и романът на Илия Троянов, Даниел Келман обяснява в едно интервю така:

"Онова, което естествените науки откриват и овладяват, е толкова по-интересно от всичко, което става, да кажем, във философията в наши дни. Не че е задача на литературата да разпространява поучения, но тя просто се насочва към тази тема и забелязва, може би малко по-рано от мас-медиите, скрития в темата заряд, забелязва застрашаващите, объркващи моменти в развитието. Неслучайно от известно време се появяват книги, отразили в някаква форма привлекателността и плашещата страна на модерната наука. Чудя се само, че няма още повече такива книги."

Бисерка Рачева

Алисия Хименес Бартлет – една писателка, два стила

Испанската писателка Алисия Хименес Бартлет представя своето творчество заедно с български специалисти в Тържествената зала на Институт Сервантес.

27 март, в 18.30 ч.

Тържествена зала на Институт Сервантес - София

Заповядайте, колеги!!!

1-ви тест по Редактиране

Колеги, днес мина първият тест по Редактиране, който се оказа не толкова страшен, колкото непонятен. Изключвам незнанието за знаците за редактиране. Но имахме дори задача да направим редакторски анализ на текстовете, което за повечето от нас бе абсурдна новост,с която не знаем как да се справим.
Призовавам към самостоятелна подготовка за тези, които имат желание да се занимавам с редактиране. Книгата "Журналистическото редактиране" се намира по книжарниците, цената и е 10 лв и е 127 стр. - не е толкова страшно, нали :)) Явно, за да знаем как да се справим със следвашия тест, а и с текстове за редакция по-напред, ще се наложи да попрочетем нещичко :)

http://www.knigabg.com/index.php?page=book&id=3160&PHPSESSID=06ad225ab869b70da5062d4f376c67ab

Успех!

СРОКОВЕ

Колеги, до колкото стана ясно, срокът за подаване на молби за стипендии е 23 март. Доколкото още знам, няма оповестено навсякъде, че именно тези няколко дни са окончателни. Така че давайте да ходим при забавната ни секретарка /мамка му!/
В бланките има изискване за попълване на доходите на родителите, не се стряскайте, това не е определящо. Идва от там, че бланките за социални стипендии са същите.

Успех!

Днес...

Днес стана ясно, че няма да имаме възможност да отработваме упражненията по История на книгата и те ще се провеждат през седмица в посоченото предварително време. Това, изглежда, не зависи от ас. Загоров.

Другата щастлива вест е, че Ефрем Ефремов се появи на лекцията по Редактиране. Почти всеки път ще правим тестове, като започваме от предстоящия четвъртък. Лекциите ще се провеждат от 13.15h и няма да караме упражненията.
Първата лекция бе на тема: "Знаци за редактиране" и е основното, което трябва да знаем. Е. Ефремов заяви, че ще имаме 2 изпита - писмен-практически -- редактиране на текст /70%/ и теория /30%/, но предупреди да не се стряскаме от теоретичната част :) Книгата, която ни трябва е : Ефремов, Ефрем - "Журналистическото редактиране" и доколкото сме запознати е единствената по темата книга на български. Преподавателят ще ни даде и литература на други езици следващия път за тези, които имат желание да ползват.

Той обаче от време на време пропуска лекции и обеща, когато му се налага, да ни уведомява предварително. Затота, колеги, моля ви, обръщайте повече внимание на новините в blog-а.