MacBook + Book = BookBook

Компанията Twelve South е не просто Mac friendly, тя е Mac only. И както повечето Apple-потребители, хората зад нея са толкова обсебени от Кралицата Ябълка, че стават леко комични.

Компанията забравя да се представи - откъде е, кой е основал, кой я притежава, кой прави дизайна - важно е друго: We are here to please the true Mac fan because the best computers in the world deserve the best accessories in the world. That’s what we intend to do.

Twelve South смята да създава по 12 (доста оригинално) must-have Mac-аксесоара годишно и този горе е най-новият, излязъл официално само преди два дни. BookBook е кожен калъф, имитиращ старинна книга, том XXII (още по-оригинално). А всъщност самото устройство на всеки лаптоп имитира книга - две корици предпазват нежните страници. Като мида. В случая тавтологията е не само на езиково, но и на идейно ниво.

via swiss-miss

в София ще се говори за Вирджиния Улф

Канех се да напиша един по-голям текст за Вирджиния Улф, но явно ще остане за по-нататък. Във всеки случай за мен тя е една доста интересна личност, затова се радвам на двете събития, които издателство Унискорп организира в близките дни и смятам да ги посетя.

Първото е утре, 20 януари, в Британския съвет от 6.30pm. Знаменитата преводачка Иглика Василева и редакторката Весела Кацарова ще представят двата най-скоро излезли у нас романа на британската писателка - Вълните и Годините. След това ще бъде прожектиран филма Часовете по романа на Майкъл Кънингам.

Следващата седмица пък, на 28 януари, от 7pm в Софийска градска художествена галерия ще има една доста интересна дискусия около "явлението Вирджния Улф". Участие в нея ще вземат някои от най-значимите съвременни български писателки като Елена Алексиева, Виргиния Захариева, Кристин Димитрова, Теодора Димова.

Ето и официалната покана:

Кутси и неговият Позор

фото

Изглежда Дж. М. Кутси е доста особен човек - фин, премерен, дълбок и все пак - някак противоречив. Свързан е тясно с езика - той е лингвист, който пише романи, есета, литературна критика и превежда от нидерландски и африкаанс. Има над 15 книги.

Роден е през 1940 в Република Южна Африка в африканерско семейство - баща му е адвокат, държавен служител и фермер, а майка му е учителка. Вкъщи се говори на английски.

Днес в РЮА има 11 официални езика! Някои смятат това за изключително демократично, тъй като държавата е една от най-богатите в Африка в етническо отношение, но Кутси отказва да пише на африкаанс, защото световната литература се пише на световен език! Въпреки високите тиражи, литературните награди и всепризнатия успех, сънародниците му не го харесват особено. Това често се случва с "неудобните" писатели, които изваждат мръсните ризи на страните си пред очите на всички - мислете за Орхан Памук и Салман Рушди например.

А РЮА има - нека си го кажем - ужасяваща история. Доста прочетох по темата, доста се разстроих, както обикновено се случва, когато чета за делата на великата бяла раса, която съвсем сериозно смята, че целият свят й принадлежи. Ще разкажа накратко за апартейда в РЮА, а за повече инфо ще ви насоча насам и натам (на английски и български).

Въпросният апартейд представлява политика и правна система, въведена и поддържана от правителството на бялото малцинство в периода 1948-1990. Всичко, разбира се, е започнало далеч по-рано - още през втората половина на 17 век - със самата поява на белите. Историята е дълга, но с течение на времето нашите хора постигат следното: класифицират населението (което, както казах, е изключително пъстро, тоест няма само бели и черни, а най-различни цветове на кожата; това затруднява класифицирането и налага въвеждането на паспорти, които всеки е длъжен да носи по всяко време); отделят местата, където живеят бели и небели (създават т. нар. "резервати", където насилствено депортират небелите (към 1959 75% от населението живее на 13% от територията на страната)); осигуряват избирателно право само на себе си; грижат се преди всичко за собственото си здравеопазване (един лекар обслужва средно 330 бели и 91'000 небели!); подобно е положението и с образованието и "възпитанието" (защото небелите трябва да си знаят мястото); достъпът до работни места също не е равен, както и заплащането; политическата дискриминация засяга дори сферата на интимния живот - каквато и да било връзка между бели и небели се преследва от закона.
Накратко - няколко века 15% от населението управлява и експлоатира останалите 85%.

Всичко това приключва, когато през 1990 президентът Фредерик де Клерк започва преговори за прекратяване на апартейда, които дават плодове едва през 1994, когато на първите истински демократични избори народът на РЮА избира Нелсън Мендела (с партията Африкански национален конгрес). Мендела и де Клерк получават Нобелова награда за мир през 1993.

Разказвам всичко това, защото действието в романа на Кутси, за който ще стане дума, се развива в постапартейдна РЮА, пък и всичко това несъмнено е формирало Кутси като човек и автор.

Да, той пише за страната си, но още през 1971 иска американско гражданство. Не го получава заради участието си в протести срещу войната във Виетнам, но десетилетия по-късно - през 2006 - става австралийски гражданин.

Да, той работи преди всичко с езика, но избягва да дава интервюта, защото има навика да търси пълнота и съвършенство в изказванията си, а в жанра на интервюто за това просто няма време. Единственото видео интервю, които намерих, затова пък цели 80 минути, започва именно с това уточнение. То е направено от Вин Кайзер през 2000, гледайте тук.

В интервюто той изглежда доста особен - говори аадски бавно, много внимателно подбира всяка дума, отклонява въпросите, които изискват по-задълбочено обмисляне. Неговата сила е в писането и той го знае. Избягва светските изяви. За личността му се носят легенди. Писателят Райън Малън казва: "Кутси е човек с почти маймунска самодисциплина. Той не пие, не пуши, не яде месо. Кара колело на огромни разстояния, за да поддържа форма, прекарва поне един час в писане, седем дни в седмицата. Човек, който е работил с него цяло десетилетие, твърди, че го е виждал да се смее само веднъж. Един познат е бил на няколко вечеринки, на които Кутси не е обелил нито една дума."

Да, той избягва публичните мероприятия и дори не ходи лично да получава спечелените наградите. Той е първият в историята с два Букъра, миналата година за малко да бъде и първият с три. Едно от малкото изключения направи за Нобела през 2003. И не само, че го прие лично, ами прочете една страхотна история!

Да, той принципно не дава интервюта и не подписва книги, но през 2005 помага за основаването на нестопанската издателска къща Oak Tree Fine Press, която предлага ръчно направени и подписани книги в ограничени серии на световно известни автори, като средствата от продажбите отиват при африкански организации, които се занимават с децата, жертви на ХИВ/ СПИН кризата в страните.

Последно нека кажа няколко думи и за това какво е завършил и с какво се занимава Кутси, че ревюто на книгата отиде доста назад. Двете си бакалавърски степени получава в Университета на Кейп Таун - Изкуства и английски и Изкуства и математика. От същия университет дистанционно получава и магистърската си степен, тъй като по това време живее във Великобритания. Докторската си степен по лингвистика получава от Университета в Тексас. После преподава в Университета в Бълфало, Ню Йорк. По това време започва да пише първия си роман Dusklands и кандидатства за американско гражданство. Не го получава и се връща в университета в Кейп Таун, където преподава английска литература и става професор. През 2002 се мести в Университета в Аделейд, Австралия. За гражданството казах - 2006.


Стигнахме най-после и до целта на този текст - романът Позор, за който Кутси получава втория си Букър (1999). Историята ще щрихирам съвсем леко, защото все пак тя си има своите изненади и обрати, а си струва да ги преживеете сами. Действието се развива в Република Южна Африка, точно след края на описания по-горе апартейд - белите и небелите уж вече са равни, но всъщност не са. Това е обичайно в подобни случаи - по-ниско стоящата група накланя везните в своя полза, уж търсейки равноправие. Вижте например негрите в САЩ, феминистиките или гейовете. Главният герой на романа се казва Дейвид Лури. Донякъде прилича на автора си - той е 50-годишен професор по литература в университета в Кейп Таун, разведен (също като Кутси) и доста обича жените, да го кажа така. Още в първите 50 страници той успява да спи с една своя студентка, която май не е особено съгласна, след което тя повдига обвинение и Лури се вижда принуден да напусне университета. Заминава за провинцията, където трийсетинагодишната му дъщеря Люси има ферма. Тя е лесбийка и откакто партньорката й я е напуснала, живее сама в пущинака, заобиколена предимно от черни. И така - професор от университет попада на село и се връща във времената, когато обществените въпроси все още не съществуват; всичко, което се случва някому, си остава в сферата на частното и той има право да го запази само за себе си. Толкова от мен, какво се случва нататък, ще разберете, ако прочетете книгата.

Когато я завърших, изпаднах в ужасно състояние. Чувствах се някак... победена. За целта на настоящия текст гледах и екранизацията. Абсолютно същото усещане - вътрешна тишина, яд и безсилие. Джон Малкович е идеален за ролята на Лури, по-добър от него няма. Но и филмът, и романът са съвсем откровено гадни.

На книгата много би й отивало повествованието да се води от първо лице. Приятна изненада е, че Кутси е избрал не най-очевидното решение. Сега не знаем всичко. Остава ни да се чудим. Да, може би точно това е най-ценното - романът е пълен с опозиции: желание vs. разсъдък; град vs. село; бели vs. черни; избор vs. живот по течението; добри помисли vs. реална оценка на ситуацията. Накрая всичко винаги опира до това - ще направиш ли нещо или не.

Всъщност в книгата липсва какъвто и да било поглед върху това какъв е Смисълът. Не, героите на Кутси не са философи - те действат. Понякога без да мислят, а понякога въпреки това, че мислят. Стилът също е много ясен и стегнат. Рядко има изречение с повече от десет думи и в това отношение напомня на Хемингуей. Донякъде краткият изказ ни кара да мислим, че решенията също са прости. Между това да или не стои читателят, който наблюдава как постъпват другите. Разбира чудесно защо действат така, емпатията е толкова лесна на хартия, но всъщност не спира да се чуди как той самият би постъпил в тези брутални ситуации. Да, брутални, просто немислими и все пак - в рамките на книгата - почти нормални.

Професор Лури е човек дълбоко егоцентричен - важни са неговите желания, околните са второстепенни герои в пиесата, наречена негов живот. Като го четеш, е грозно и отблъскващо, но си даваш сметка, че понякога и ти го правиш. Виждаш се като в огледало. Което може би е смисълът на литературата.

И така - Кутси ме заинтригува като автор, защото има какво да каже и какво да попита. Следваща в списъка ми е Life and Times of Michael K.