дървото, което всички търсим

Иска ми се да бях следила книгите на Шон Тан от по-отдавна, пък аз започнах едва наскоро с най-новата - Истории от предградията, някои със сигурност си я спомнят, намиг.

Втората, която получих, е Червеното дърво от 2000. Тя спокойно би могла да бъде една от Историите. И не че не е хубава, просто се чете за 3 минути, а аз я бях чакала цяла седмица.


Пристигна в най-големия балончест плик, който някога съм виждала. Огромна тънка книжчица с текст общо около половин страница. Водещи са рисунките, които всъщност са сериозни картини с масло.


Така започва историята и това веднага ми прозвуча познато - имали ли сте и вие такива дни, когато сте били малки? Никой не ви разбира. Светът е безчувствена машина. Всички неприятности идват накуп. Не знаете кой сте. И защо сте. Другите обаче сякаш не спират да се забавляват. Самотният сте само вие.

Именно затова намирам книгата за чудесна - защото говори (при това предимно с образи) за неща, които всички сме преживели. Шон Тан предава емоциите по онзи клиширан начин, който и деца, и възрастни използват - чрез метафори от рода на буря, слънце, решетки, чудовища, светлина в тунела. Чрез тази познатост търси директна връзка с подсъзнанието ни; картините изглеждат хем нови, защото човек реално ги вижда за първи път, хем стари, защото точно така ги е мислил нещата и той някога.

Меланхолията на книгата е изключително красива.



Краят е възхитителен. Оставям го изненада за тези, които решат да си купят книжката.