Книгоиздаване 2010

довиждане!

2010-11-22T01:28:00.002+02:00

Ето го и последното и безкрайно дълго отлагано съобщение, което ще се появи в този блог: Тъй като ние вече завършихме, следва това място да бъде затворено. Благодарим на всички, които бяха с нас онлайн и офлайн! Бъдете здрави и не спирайте да четете и да се развивате!

И... запомнете имената ни, ще се виждаме другаде! :-)

казусът Читанка: книгите са, за да ни служат!

2010-06-27T13:13:00.001+03:00

Последните няколко дни се начетохме, нагледахме и наслушахме на безкрайно много мнения относно казуса Читанка. Останахме с отворена уста след прессъобщението на ГДБОП, потъркахме невярващо очи след първите материали в медиите, подишахме дълбоко и преброихме до 10 заради откровено лъжливите информации, раздвижихме се, прочетохме два-три закона, посмяхме се на някои издатели, натъжихме се от старческото късогледство на други, подразнихме се, че останалите масово си мълчат все едно нищо не се е случило, попсувахме държавата, размърдахме мозъците си, потърсихме информации и мнения от уж ощетени автори, издатели, преводачи, пописахме, погостувахме в медиите, събрахме се в големи групи, поразсъждавахме, поспорихме, подписахме петиции, осъзнахме, че законите ни все още се намират в 20 век, попитахме се дали има политическа воля и визия за тяхното модернизиране и междувременно ни хрумнаха няколко добри идеи.

Честно казано, намирам за изключително положително цялото раздвижване и обществения дебат, който се води в традиционните и онлайн медии. Моментът вероятно е назрял за промени и дано само има резултат и не се изгуби енергията, която всички усещаме.

Убедихме се, ако някога изобщо сме се съмнявали, че тукашните издатели (или по-скоро „печатари“, както галено ги нарича доц. Милена Цветкова) се интересуват само от едно: дали продават. Това е естествено за всеки бизнес, затова записвайте си добрия опит - вместо да създават по-добри продукти, вместо да търсят нови пазари, неразработени ниши, свежи идеи, вместо да внимават накъде духа вятърът и да мислят поне два хода напред, те са се бетонирали десетилетия назад и завинаги ще реват за чудните години в началото на 90-те, когато са печатали стотици хиляди копия от една книга и българите купували ли, купували. Сега, че това масово са били розови романчета, трилърчета и други помии, издадени по възможно най-непрофесионалния начин, никак не е важно – важното е, че са продавали!

Господа-бизнесмени, и вие, госпожи-бизнесдами, събудете се и погледнете през прозореца - ще се изненадате, навън е 2010 година! Как е възможно денонощно да не мислите как да бъдете адекватни за времето и за клиентите си?! Вие трябва да задоволите тях, а не те – вас! Спомнете си, моля, какво клиентът винаги има, но не и вие!

А, и стига с това авторско право, толкова сте демоде! Повръща ни се вече! Това е голямото бреме за всички ни, защото или ни превръща в престъпници, или ни отнема интелектуалната свобода! Благодаря на доц. Милена Цветкова, че ни напомни за нея – тя е не само на писането, превеждането, издаването, а тя е свобода преди всичко на достъпа до информация и четене! И за вас, уважаеми любители на сирене и други стоки, - дори вие да печелите от едно, нарушавате законите за друго; не че не се стараем, но кой успява да го избегне днес? Как може авторското право на книгите да е толкова драгоценно, а на програмите на личния ви компютър – не?! Никакво право не е да настоявате само за правото, от което се облагодетелствате – вече излязоха информации как плащате на авторите, преводачите, редакторите, които лицемерно „защитавате“; а какво ще кажете – защо в съответното каре не изписвате в какъв тираж излизат книгите, въобще – защо книгоиздаването вече 20 години е в сивата икономика и колко точно право е това? Авторското право е един голям проблем, който светът трябва да разреши, като за целта е необходимо първо много добре да помисли; затова междувременно по-добре издайте нещо на Лорънс Лесиг например или поне се запознайте с идеите на свободната култура. (Ако сте твърде унесени в спомени за чудното начало на 90-те, отделете поне 20 минути за TED лекцията на Лесиг от 2007.)

Всички биха искали да правят/ пестят (още) повече пари, в това няма съмнение. Обаче каквато и позиция да заемаме в този казус – на автори, преводачи, редактори, коректори, художници, дизайнери, печатари, издатели, литературни агенти, правоносители, студенти, преподаватели, учени, книжари, библиотекари, критици, юристи, политици, членове на организации, читатели, граждани – не бива да забравяме, че всички ние сме преди всичко хора! И у всички нас гори огънят на знанието, на търсенето, на еволюцията и това е хиляди пъти по-важно от всичките пари на света!

Сигурна съм, че г-н Тодоров, председателят на АБК, в момента нещо го човърка – той всъщност знае, че Ботев не е писал за пари. Нито Ницше, нито Айнщайн, нито Ганди, нито Паисий, нито който и да било, когото си струва да чуем. Има автори, които пишат по две книги годишно и действително го правят за пари, но... без тях спокойно можем да минем.

Да живеят библиотеките! Класически и уеббазирани – да живеят! Откакто има писано слово, те са тези, които гарантират интелектуалната ни свобода! Кой е казал, че за да четем, трябва да плащаме?! Какво правят традиционните библиотеки – със собствени или държавни средства купуват едно копие от книгата и го предоставят за заемане, ксерокопиране и четене! Според мен точно това прави и Читанката, само дето, казахме, законите ни са писани за 20 век. Ако има държава, която да плаща Public Lending Rights, съгласни сме – искаме България да се грижи за книжнината (тази дума, между другото, г-н Тодоров и колегите му от АБК редовно я използват по конференции, кръгли маси, в публични изказвания и особено, когато искат някой министър да им даде пари, та в случая ми се вижда уместна). Разбрах, че все пак има и издатели-членове на АБК, които знаят, че електронните версии на книгите само стимулират продажбата на хартиените, което е много положително, но за мен е и много интересно - не се ли чувстват те длъжни да споделят своето знание с други издатели и с обществеността, както и - хм - нямат ли желание да го приложат на практика - ей така, заради експеримента?

Всъщност проблемът с късогледите издатели идва от това, че реално (почти) всички действащи от тях са станали такива случайно – те не са учили за това специално, не са имали времето да наблюдават медията в еволюцията й, не са прозрели същността й, не са изследвали читателите и четенето, не са имали възможността да погледнат общата картинка, да разберат как работи системата и какво стои в центъра й – а там стои човекът, който е един Бог в развитие; медиите са негови екстензии и се развиват заедно с него, за да му служат! Няма как да има развитие обаче, ако сме се бетонирали в 90-те, в 1709 (година, считана за начало на авторското право), в 16 век (когато масово навлиза печатната преса) или въобще в която и да е друга епоха. Човекът е на милиони години!

Завършвам с конкретния казус Читанка, която, разбира се, веднага се появи отново онлайн, защото хората, които работят с идеална цел не могат без дело и решение на съда да оставят труда си; припомням думите на проф. Нели Огнянова, която лаконично отбеляза: „Вижда се, бизнес интересите са едно, а общественият интерес от достъпно цифрово съдържание - друго. Държавата трябва да си дава сметка какво точно разбива, като разбива Читанката.“

средновековно рицарско поведение в 21 век

2010-06-23T22:09:00.004+03:00

От вчера насам животът (ми) стана с една идея по-интересен след показната, но импотентна операция на Рицаря на книгата Явор Колев (ГДБОП) срещу оналайн библиотеката Читанка.

Съветвам ви да търсите информация по случая не от конвенционалните медии, които - за съжаление - не правят разлика между книжарница и библиотека, комерсиален и некомерсиален проект, а от далеч по-адекватните блогъри - например вижте материала на Григор Гачев в e-vestnik. Темата е дълга и мъчителна, но докато издателите масово продължават да живеят в 20 век, така ще бъде.

Сега нека чуем какво има да каже по въпроса човек, който има капацитет и знания и може да си позволи да гледа от малко по-високо; човек който не забравя, че интелектуалната свобода е не само на писането, превеждането, издаването, а преди всичко на достъпа до информация и четенето! С позволение лично от доц. Милена Цветкова публикувам статията й от днес, излязла първо в Литернет.

ГОЛЕМИЯТ СТРАХ ОТ ЧИТАТЕЛИТЕ
доц. д-р Милена Цветкова, преподавател по „Теория на четенето” във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет
По повод операцията по „пресичане на пиратско разпространение на книги в интернет пространството, посредством сайта “chitanka.info”, проведена на 22 юни 2010 г. от служителите на ГДБОП.

Когато стане дума за авторско право върху обекти за четене – имам безапелационна позиция. Аз съм ЗА безплатните книги и безплатното четене. Аз съм ЗА тотално елиминиране на бариерите пред читателя. Били те пазарни, езикови или психологически. Аз съм против юридическия монополизъм на носителите на "права" и меркантилните занаятчии. Аз съм против пазарната цензура върху четенето.
Твърде шизофренично е да се блокира достъпа до текстове за четене във време, когато се ронят сълзи по „изчезващото” четене. Най-важното е да се чете. Пък било и играейки си с охранителите на четива или заобикаляйки системата.
Авторското право е идеално право и затова – неунищожимо. Но никой не е сам автор "на коня" – и той е чел, слушал, черпил идеи, копирал, имитирал или крал от други. "Автор" е само Първият, но кой е той е друг въпрос. Както напомня Марк Твен, само Адам е бил щастливец, защото е знаел, че всичко, което казва, го казва пръв. И нещо много важно – знанието и информацията априори са безплатни! Платени стават, когато планетата е превзета от икономиката, пазара и парите. Това е истината за цялата ни писмена цивилизация.
Автор съм на 9 книги, на около 200 статии и на неизмерим брой страници с непубликувани актуални лекции, които разпространявам на всички мои студенти. Но съм лобист на Читателя! Той е господарят в полето на писменото знание и книгата. Той е клиентът, той е платецът. Той е оценителят и съдникът. Той е отмъстителят. Той може да издигне даден издател или преводач, автор или книга на пиедестал. У него е и властта да го унищожи и подложи на забрава.
***
Водещата причина за провеждане на полицейски акции срещу виртуални читални и библиотеки под натиска на меркантилни източници е прозрачна и отчайваща. А тя е надопустимо за ХХІ век непознаване на промененият читател.
Промененият читател иска книгите да са безплатни. Той вече е продукт на “културата на безплатността” и се надява и у нас някой да повярва на американския опит, че комерсиалният потенциал на безплатната книга, публикувана първо в Интернет, а после и на хартия, вече срещу заплащане, е невероятен. Не само според младия читател консумацията на писано слово се брои за безплатна операция, а само складиращите хора и инстутиции калкулират четенето като инвестиция (макар че съвсем нямат точно него предвид). Любопитно е разсъждението специалистът по четенето Жан-Франсоа Барбие-Буве върху "културата на безплатността" като заплаха за писаното слово. Независимо, че признава, че "психологичната" цена на книгата (това, което сме готови да платим, за да я имаме) намалява, интернет по неконтролируем начин заразява с вируса на безплатността цялата култура на складирането, чиято основа са печатните медии. Книгата изглежда скъпа, разбирано не абсолютно (обективно цената на книгите еволюира по-бавно от поскъпването на живота), а в сравнение с другите носители на информация, които все повече зависят от "култура на безплатността". Тревогата на френския изследовател е свързана със „самотата” на книгата в пространство, в което се плаща за оборудването, а не за употребата му; за носителят, а не за посланието; за достъпа, но не и за съдържанието. Икономическият модел на книгата и печата при положение, че скоро изцяло ще преминат в ко-виртуалност, трудно би направил изключение.
Жреците на издателската индустрия едва ли още дълго ще си вярват, че книгата ще продължи да ги храни като „островче на реална стойност” в една империя от ентропиращи цени и безплатност. Медиаиндустрията побърза да отговори и на този читателски каприз – с безплатни вестници и списания, с книги-подаръци, вложени в прес-пакети, и с палитра от крос-медийни вълшебства. Правителствата в Канада или Франция безрезервно финансират раздаването на безплатни книги, било като PR акции, или като инструмент за провокиране на четенето изобщо. Промененият читател дори сам свикна да си помага в този каприз – като създаде и мултиплицира движението за безплатно четене Bookcrossing. Продукт на тази актуална претенция са и инициативите за безплатно четене в неформални мрежи Bookboxes, Bookrings, Bookrays. Алтернативното контракултурно движение на буккросърите призовава участниците към “споделяне” (операция от културата на безплатността) на наличните си четива с други хора. Именно по този начин, убеден е промененият читател, една книга може да се реализира като медия, като концепция, като мислене – сред повече хора, независимо от платежоспособността им. А не като част от домашния интериор, като престижна вещ в офиса, като архивна единица в библиотеката или като предмет на стоково-парични отношения.
***
Но, дълбоката причина за блокирането на достъпа до четива е страхът от четящия и начетения човек. Изпълнителите на подобни акции изобщо не я осъзнават. Но те не са виновни. Изпълняват си дълга в поредния култ към правосъдието и сляпо принасят жертви пред идола на скъперниците и меркантилистите.
Първо, четенето е асоциална дейност, извършва се усамотено, реализира се невидимо (в черепната кутия) и поради това е неконтролируемо. Читателят е почти невидим и за какъвто и да е социологически поглед поради обстоятелството, че задълбоченото пълноценно четене е процес на самообщуване. А комфортната среда за самообщуването е «социалната изолация».
На всичко отгоре четенето представлява загуба на социално време и на интелектуална енергия на обществото, следователно е социално неефективно. В доклада на ЮНЕСКО за Международната година на книгата през 1972 г. се установи, че за Третия свят четенето все още се смята за срамно, престъпно и укорително действие. Африканската общност осъжда акта на индивидуалното четене, отделянето на човек с книга в ръка от непосредствено обкръжаващата го група се разглежда като подозрително и се усеща като заплаха за целостта. Едва ли не четенето насаме е грях, подобен на онанизма. Днес и в най-либералните общества съществува аналогичен страх. Просто четящият човек е загубен за хищните манипулатори от външната среда.
Оттук произтича и третият повод за страх и прикрита ненавист към читателите: четенето е безотказен филтър срещу риторични и аудиовизуални манипулации. В дейността четене индивидът има време да култивира и упражнява своето критично отношение, да оперира с информацията деструктивно, да прави дисекция на мненията, да сравнява, съпоставя, разобличава.
Четвърто, четенето е подривна дейност. Подривна за стереотипите и властта, за всички познати и непознати тоталитарни концепции умствена практика. Четящият култивира у себе си склонност към противодействие, анархизъм, самочувствие, оптимизъм и информационно превъзходство.
Човек чете, не само за да е различен от другите, не само, за да е оригинален, да е винаги над тях. Той чете, за да преодолее границите на тълпите, формирани пред телевизионните екрани, за да разцепи единодушието в масата, да разкъса едновременността и преходността на телевизионното предаване, веднъж завинаги оставащо в миналото. Четенето е и най-доброто средство за отклоняване на стандартизацията и вулгаризирането – все клонящи към тълпизма – свойствени на нашия високо технологизиран век. Както книгата, така и четенето носят високата културна отговорност да не позволяват, под напора на омасовяване и унификации, масовите комуникации да служат на индивидуалния суверенитет контраадаптивно и антиманипулативно. А това са отново неотменни функции на четенето като „опасен” умствен процес.
И пето, на този свят единствено четящият човек притежава капацитет да променя – себе си, средата си, държавата, света. Който е запознат с неврофизиологията на четенето знае, че читателят развива не толкова „сивото си вещество”, колкото неговата обвивка – мозъчната кора, т.е. самоосвобождава се от животинската зависимост, от генетично предопределени и дресирани в общност (стадо) модели на поведение. Така както мозъкът му еволюира отвътре навън, така и личността на читателя (вече променен след като току-що е отметнал поредната страница) развива и променя средата си отвътре навън – абсолютно децентрализирано, неподозирано и невидимо за „стражите от кулата”, изненадващо – някъде от недрата, настрани и нагоре – като от епицентър на земетръс. Читателите са недолюбвани и опасни и защото променят мнението си (само кравата не мени мнението си, защото не получава информация). И следователно осъществяват дъмпинг на официалните тези и мнения.
Ако светът трябва да остане такъв, какъвто е сега, читателите са най-опасните същества. Арестувайте ни всичките.
И пак ще забравите най-важният играч – книгата.
Книгата е много хитра медия – не търпи препятствия, окови и ограничения. Заредена е с пробивната сила на светлината. Особено, когато е търсена.

22.06.2010 г.

как четем и горим постхартиени книги

2010-06-18T21:51:00.005+03:00

Когато влезе в стаята, размахах айпода, на който четях, и извиках развънувано: "О, господи, трябва да прочетеш тази книга!". Той, разбира се, видя само една малка метална джаджа, разсмя се и ми показа комикс от xkcd:

iPhone x Book = PhoneBook

2010-06-15T03:24:00.002+03:00

Японско, разбира се.

пингвино-центрични

2010-06-02T00:03:00.002+03:00

Их, как ме разсмя Ейми Флейшър с участието си в проекта Penguin на 75!

Стефани Посавек

2010-05-02T21:05:00.004+03:00

Отдавна си бях набелязала няколко поредици със страхотни корици, които да ви представя, но все отлагах. До днес, когато случайно разбрах, че всички те имат един и същи автор! И то не кой да е, ами дизайнерът на корицата на първата книга на любимия на всички Скот Шуман a.k.a The Sartorealist!

Става дума за Стефани Посавек, родена през 1981 в щата Колорадо, където завършва бакалавърска степен. Магистърска получава в Лондон, където се мести окончателно през 2004. Тя се занимава с графичен дизайн и проектите, качени на сайта й, са доста, доста любопитни. Обърнете специално внимание на секцията за корици, всичките за Пингуин, където са сериите:

- Оскар Уайлд (илюстрациите са на Лизолет Уаткинс)
- трилогията за Третия Райх на Ричард Джей Еванс
- биографиите на холивудски звезди (любимите ми!)

23 април - Световен ден на книгата

2010-04-23T07:20:00.001+03:00

10 начина да усетите празника:

1. Без никакво прекъсване, дори за ходене до тоалетната, през целия ден носете книга в ръка;
2. Организирайте домашно/ офис четене;
3. Откраднете книга;
4. Направете топ 5 на най-гнусните книги, които сте чели;
5. Отделете половин час, за да разгледате домашната си библиотека;
6. Обадете се на трима приятели само за да им честитите празника;
7. Избройте романите, които наистина са ви впечатлили като малки;
8. Напишете писмо/ фейсбук съобщение на любимия си писател/ издател/ преводач/ друг и му кажете колко високо цените неговата работа;
9. Помислете какво физическо или емоционално неудобство са ви създали книгите в някой момент от живота ви;
10. Измислете 10 неща, които можете да направите с една книга освен да я прочетете.

професионален блог за съвременен български език

2010-03-10T05:01:00.002+02:00

В гимназията бях едно от онези деца, които въпреки че не си падат много по училището и внимаването в час, обичат занятията по български, умират си да правят тестове, да изкарват шестици и да коментират задълбочено с приятелите си този или онзи езиков въпрос. Точно в тези времена ме върна чудният блог на Павлина Върбанова. Осъзнах колко много са ми липсвали този тип разговори и жадно изчетох всичките й публикации, които са преди всичко насочени към езикознанието - граматика, морфология, пунктуация, лексика...

Павлина е филолог, от години работи като езиков редактор и коректор, а научните й интереси са в сферата на старобългаристиката и историята на българския език.

Тя е всичко, което можем да очакваме от един филолог - умна, забавна, умерена, изтънчена, начетена, внимателна, задълбочена и много повече! Езиковите норми и правила познава отлично, често се допитва до различни речници и граматики, но от друга страна провокира и търси да чуе гласа на своето (и нашето) собствено езиково чувство! Така се оказва, че някои от "старите" правила днес вече тежат, пречат или просто са демодирани и не отговарят на реалността (вижте например публикациите за рода на думата аташе или кавичките).

За тези, които се интересуват от езика, блогът на Павлина е истинско удоволствие и провокация! Ако нещо ви човърка, задайте й въпрос, тя обича! :-)

по корицата посрещат #2

2010-02-20T11:36:00.003+02:00

Така си е - корицата има немалка роля в живота на една книга - тя привлича, отблъсква, намеква, събужда любопитството, допълва текста, провокира, дразни. Понякога е ужасно красива!

Мина доста време от първата серия, време e за втора:

Дизайн: Катерин Касалино

Дизайн: Кемадура

Арт директор: Маги Пайет, дизайн: Оливър Мъндей, фотография: Рамел Рос

Дизайн: Родриго Корал

Дизайн: Грег Кюлик

Дизайн: Дейвид Гий

Дизайн: Джон Гал

Арт директор: Меган Уилсън, фотография: Dorothy Wilding

Дизайн: Айзък Тобин

Дизайн: Айзък Тобин

Дизайн: Марк Абрамс

Арт директор: Пол Бъкли, илюстрация: Кен Гардуно

с какво са нови електронните книги

2010-02-16T07:07:00.007+02:00

Какво е електронната книга и по какво се различава от гутенберговата? Сега ще обясня набързо това, което считам за належащо, пък вбъдеще ще разширя темата с по-конкретни и интересни неща.

Така, знаем, че книгата е медия, която открай време мени своя носител. Нали се сещате - възли, кости на животни, черупки на костенурки, бамбук, кожи, камъни, метални пластини, коприна, хартия... За да стигнем до днешния ден, когато книгите започват да стават електронни масово - тече световна дигитализация на библиотеките, създателите на четци се опитват да ни убедят, че "това е бъдещето" и ни предлагат топ оферти с безплатна доставка. Не че традиционни гутенбергови няма да има, както днес също така всеки може да издаде каменна книга - въпросът е, че виртуалната реалност работи по свои правила и превръща и книгите в единици и нули.

Днес всеки модерен човек, който се е сетил да си смени скоро телефона, вероятно си е купил смартфон. Вярвам, че до 5 години "обикновените" джиесеми ще се ползват преди всичко от баби и дядовци. За всеки смартфон може да се купи или свали безплатно приложение за четене на електронни книги; таблетите също имат специален софтуер; четците за електронни книги са направени конкретно за това.

Компютрите обаче не са!
Те не стават за книги! За списания - може; Лайта най-често така си го чета, но той е 32 страници, нали. Просто тези pdf-и не са направени за електронно четене, а за печат на хартия! Това че ни ги пускат на сайта, е просто бонус.

Всеки, който се опитва да вземе "традиционна" книга (pdf за печат) и да я качи за четене в сайт като Issuu, да речем, просто не разбира за какво става дума! Това е един късоглед опит да се постави книгата във виртуалната среда, без никой да се погрижи да я оптимизира, за да бъде адекватна тя там! Че кой би прочел 350 страници в уеб? При това със зумване, моля ви се! Услуги от рода на Issuu са предназначени за preview! Прелистване, а не четене!

Тези "електронни издатели" се опитват да ни убедят, че техните продукти са "напълно безплатни", само че така ни причиняват толкова главоболия, че аз лично тотално се отказвам да се занимавам с тях дори когато книгите ме интересуват.

Късоглед е и другият вариант - отворих тези дни Замунда, за да видя какви електронни книги "предлага" и си свалих няколко за проба. Ами тези ъплоудъри просто сканират хартиени книги в pdf! И какво се очаква да направя? - да ги разпечатам? Да скролвам цяла неделя?

Когато подготвяхме първия брой на 4Publishing, проучих детайлно форматите за електронни издания. Такива, разбира се, има много и това е проблем - няма устройство, което да чете всичко. Проблемът на така масовия pdf е, че настройките за неговите шрифт, кегел, междуредови пространства обикновено са заключени - не можеш да ги променяш според нуждите си. Оказа се, че най-безопасният формат е добрият стар txt. Сериозни библиотеки като проекта Гутенберг, българската Читанка и любимия ми Тruly-Free използват предимно txt с малки изключения за html и epub.

Ето един полезен линк относно различните формати и съвместимост с устройствата. Към края има две таблици, които доста са се разширили от последния път, когато четох статията. Втората таблица - кой формат на какъв хардуер върви - е красноречива - txt четат всички освен Nook (който едва сега стартира и някакси предчувствам, че във второто поколение тази "екстра" ще бъде въведена). Pdf изглежда добре (всички освен Azbooka WISEreader го поддържат), но ви казах защо не ми допада.

И да се върна на моя личен опит с електронното книгоиздаване - нашето списание излезе а) на хартия; б) в пълния pdf, който отиде за печат - с картинки, дизайн и всичко; в) в txt версия за четци. Водени от принципа, че съдържанието трябва да е възможно най-достъпно, спряхме се на txt. Колкото лесно изглеждаше да се направи "лекия" файл, толкова изненадани бяхме всички, когато се оказа доста досадно и пипкаво. В него, да речем, няма болд или курсив - трябваше да слагаме обратно кавичките, които по-рано старателно бяхме махнали; всички заглавия минаха в CAPS; направихме смешни тагове от рода на <реклама на ХХХ> за нашите мили рекламодатели и спонсори. Искам да кажа, че тази електронна версия също изисква работа.

Казното дотук, разбира се, не претендира за изчерпателност, има още много възможни формати в зависимост от целите и неща, които трябва да имаме предвид - дали файлът ще има картинки, специално форматиране (стихове) или нещо друго. Това, заради което станах вдъхновена от леглото в 4 през нощта и което смятам за важно, е следното: електронните книги са нещо ново, те са различни! Не става да вземем нещо от материалния свят и да го пренесем едно към едно във виртуалния! То трябва да се създаде отново, да се оптимизира, така че да бъде адекватно на средата си. И още нещо - винаги ми става смешно, когато хора, които не са прочели и пет електронни книги, ама истински - по 350 страници, - седнат да бистрят въпроса. Щом темата им е интересна, да оставят за малко хартията - тя може и да прашаса, но няма да избяга!

И какво ни остава после?

2010-02-14T15:30:00.002+02:00

Романът Остатъкът от деня излиза през 1989 и прави британския писател от японски произход - Казуо Ишигуро - един от Големите съвременни автори. Книгата постига огромен успех първо в Англия, където получава Ман Букър, влиза във всички медии и пътят й оттук нататък е открит - десетки преводи, милионни тиражи, че дори и екранизация, която носи на екипа на Джеймс Айвъри 8 номинации за Оскар през 1993.

Книгата е едно малко бижу. Не ми се искаше да казвам такава глупост, но предполагам, че който я чел, ще се съгласи. Разбира се, текстът има своите слабости, финалът например е откровено наивен, но в следващите абзаци ще се фокусирам в нещата, които ме впечатлиха и заради които препоръчвам четене. По възможност в сив дъждовен следобед.

Мисля, че вече е ставало дума, че си умирам за книги, които влизат в нечия глава - намирам ги за много по-интересни от това да се описват само събития. Този път има едно разминаване между това, което слушаме през 95% от времето, и последните страници в края на романа, когато разбираме как изглеждат нещата и през нечии други очи. Аз лично имам склонността да приемам за истинна определена гледна точка и после се изненадвам, че има и други.

Ишируго ни кани в главата на един възрастен британски потомствен иконом, чиято кариера обхваща Втората световна война, и който е отдал живота си на това да служи вярно на господаря си. Точно така го нарича - "господаря" и "негова светлост". В моите очи това го доближава доста до ролята на кучето, простете ми грубостта. Обективното действие в романа е следното - новият господар на иконома Стивънс, американецът мистър Фарадей, купил имението Дарлингтън Хол след смъртта на лорд Дарлингтън, заминава за САЩ и предлага на Стивънс да вземе седмица отпуск, както и луксозния му Форд, за да попътува из Англия. В началото Стивънс не приема сериозно предложението, смятайки го за поредния пример на американска неосведоменост за това кое е редно и кое не в Англия, но получаването на едно многозначително писмо от неговата стара позната мис Кентън, вече омъжена, с която двамата дълги години са работили в Дарлингтън Хол, го кара да промени решението си - той се отправя на едноседмично пътешествие с колата към нейния дом, за да поговори с нея и да я попита дали иска да се върне на работа в имението.

Факт е, че напоследък все по-често ми се иска да потъвам в спомените си, казва на едно място Стивънс и започва да реди спомените и възгледите си отностно дълга, честта, достойнстово, морала, значението на професията му и правилата на поведение. Всичко това ни пренася в един свят на имения, чай, сребърни прибори, морави, стълбища и салони, където са водени разговори, променяли европейската история.

Езикът на книгата е възхитителен, почетох малко и в оригинал - ах, тези сложни завъртяни изречения и мисли, тази деликатност, тази британска чувствителност... Впрочем Стивънс е дълбоко убеден, че поведението му трябва да е безукорно, тъй като той представлява Англия. Въпреки че има господар, той самият също е господар на имението - от него зависи порядъка и контрола върху къщата, или както сам я нарича - "владението" му. Отказал се от собствения си живот, той е намерил смисъл в това да го отдаде на имението и неслучайно след смъртта на лорд Дарлингтън то се продава заедно с прислугата.

Докато пътува, Стивънс си спомня отново неща, за които е мислил през всичките тези години и безспорно най-интересната линия е отношенията му с мис Кентън, към която всъщност шофира. Настроението на книгата е мрачно, меланхолично, безнадеждно, мъгливо, сякаш през цялото време в душата му ръми. Не смея да определя живота му като безсмислено пропилян, защото самият той - колкото и скромен да е - смята, че е бил достоен и значим. В професията си той е преуспял - винаги е бил безукорен и премерен, държал се е на положение и никога не си е позволявал да направи нещо, от което да се срамува, но все пак у мен остава едно колебание в преценката...

Може би всичко зависи от този, който гледа, и от хоризонтите му.

MacBook + Book = BookBook

2010-01-23T11:39:00.001+02:00

Компанията Twelve South е не просто Mac friendly, тя е Mac only. И както повечето Apple-потребители, хората зад нея са толкова обсебени от Кралицата Ябълка, че стават леко комични.

Компанията забравя да се представи - откъде е, кой е основал, кой я притежава, кой прави дизайна - важно е друго: We are here to please the true Mac fan because the best computers in the world deserve the best accessories in the world. That’s what we intend to do.

Twelve South смята да създава по 12 (доста оригинално) must-have Mac-аксесоара годишно и този горе е най-новият, излязъл официално само преди два дни. BookBook е кожен калъф, имитиращ старинна книга, том XXII (още по-оригинално). А всъщност самото устройство на всеки лаптоп имитира книга - две корици предпазват нежните страници. Като мида. В случая тавтологията е не само на езиково, но и на идейно ниво.

via swiss-miss

в София ще се говори за Вирджиния Улф

2010-01-19T11:56:00.005+02:00

Канех се да напиша един по-голям текст за Вирджиния Улф, но явно ще остане за по-нататък. Във всеки случай за мен тя е една доста интересна личност, затова се радвам на двете събития, които издателство Унискорп организира в близките дни и смятам да ги посетя.

Първото е утре, 20 януари, в Британския съвет от 6.30pm. Знаменитата преводачка Иглика Василева и редакторката Весела Кацарова ще представят двата най-скоро излезли у нас романа на британската писателка - Вълните и Годините. След това ще бъде прожектиран филма Часовете по романа на Майкъл Кънингам.

Следващата седмица пък, на 28 януари, от 7pm в Софийска градска художествена галерия ще има една доста интересна дискусия около "явлението Вирджния Улф". Участие в нея ще вземат някои от най-значимите съвременни български писателки като Елена Алексиева, Виргиния Захариева, Кристин Димитрова, Теодора Димова.

Ето и официалната покана:

Кутси и неговият Позор

2010-01-02T21:33:00.004+02:00

фото

Изглежда Дж. М. Кутси е доста особен човек - фин, премерен, дълбок и все пак - някак противоречив. Свързан е тясно с езика - той е лингвист, който пише романи, есета, литературна критика и превежда от нидерландски и африкаанс. Има над 15 книги.

Роден е през 1940 в Република Южна Африка в африканерско семейство - баща му е адвокат, държавен служител и фермер, а майка му е учителка. Вкъщи се говори на английски.

Днес в РЮА има 11 официални езика! Някои смятат това за изключително демократично, тъй като държавата е една от най-богатите в Африка в етническо отношение, но Кутси отказва да пише на африкаанс, защото световната литература се пише на световен език! Въпреки високите тиражи, литературните награди и всепризнатия успех, сънародниците му не го харесват особено. Това често се случва с "неудобните" писатели, които изваждат мръсните ризи на страните си пред очите на всички - мислете за Орхан Памук и Салман Рушди например.

А РЮА има - нека си го кажем - ужасяваща история. Доста прочетох по темата, доста се разстроих, както обикновено се случва, когато чета за делата на великата бяла раса, която съвсем сериозно смята, че целият свят й принадлежи. Ще разкажа накратко за апартейда в РЮА, а за повече инфо ще ви насоча насам и натам (на английски и български).

Въпросният апартейд представлява политика и правна система, въведена и поддържана от правителството на бялото малцинство в периода 1948-1990. Всичко, разбира се, е започнало далеч по-рано - още през втората половина на 17 век - със самата поява на белите. Историята е дълга, но с течение на времето нашите хора постигат следното: класифицират населението (което, както казах, е изключително пъстро, тоест няма само бели и черни, а най-различни цветове на кожата; това затруднява класифицирането и налага въвеждането на паспорти, които всеки е длъжен да носи по всяко време); отделят местата, където живеят бели и небели (създават т. нар. "резервати", където насилствено депортират небелите (към 1959 75% от населението живее на 13% от територията на страната)); осигуряват избирателно право само на себе си; грижат се преди всичко за собственото си здравеопазване (един лекар обслужва средно 330 бели и 91'000 небели!); подобно е положението и с образованието и "възпитанието" (защото небелите трябва да си знаят мястото); достъпът до работни места също не е равен, както и заплащането; политическата дискриминация засяга дори сферата на интимния живот - каквато и да било връзка между бели и небели се преследва от закона.
Накратко - няколко века 15% от населението управлява и експлоатира останалите 85%.

Всичко това приключва, когато през 1990 президентът Фредерик де Клерк започва преговори за прекратяване на апартейда, които дават плодове едва през 1994, когато на първите истински демократични избори народът на РЮА избира Нелсън Мендела (с партията Африкански национален конгрес). Мендела и де Клерк получават Нобелова награда за мир през 1993.

Разказвам всичко това, защото действието в романа на Кутси, за който ще стане дума, се развива в постапартейдна РЮА, пък и всичко това несъмнено е формирало Кутси като човек и автор.

Да, той пише за страната си, но още през 1971 иска американско гражданство. Не го получава заради участието си в протести срещу войната във Виетнам, но десетилетия по-късно - през 2006 - става австралийски гражданин.

Да, той работи преди всичко с езика, но избягва да дава интервюта, защото има навика да търси пълнота и съвършенство в изказванията си, а в жанра на интервюто за това просто няма време. Единственото видео интервю, които намерих, затова пък цели 80 минути, започва именно с това уточнение. То е направено от Вин Кайзер през 2000, гледайте тук.

В интервюто той изглежда доста особен - говори аадски бавно, много внимателно подбира всяка дума, отклонява въпросите, които изискват по-задълбочено обмисляне. Неговата сила е в писането и той го знае. Избягва светските изяви. За личността му се носят легенди. Писателят Райън Малън казва: "Кутси е човек с почти маймунска самодисциплина. Той не пие, не пуши, не яде месо. Кара колело на огромни разстояния, за да поддържа форма, прекарва поне един час в писане, седем дни в седмицата. Човек, който е работил с него цяло десетилетие, твърди, че го е виждал да се смее само веднъж. Един познат е бил на няколко вечеринки, на които Кутси не е обелил нито една дума."

Да, той избягва публичните мероприятия и дори не ходи лично да получава спечелените наградите. Той е първият в историята с два Букъра, миналата година за малко да бъде и първият с три. Едно от малкото изключения направи за Нобела през 2003. И не само, че го прие лично, ами прочете една страхотна история!

Да, той принципно не дава интервюта и не подписва книги, но през 2005 помага за основаването на нестопанската издателска къща Oak Tree Fine Press, която предлага ръчно направени и подписани книги в ограничени серии на световно известни автори, като средствата от продажбите отиват при африкански организации, които се занимават с децата, жертви на ХИВ/ СПИН кризата в страните.

Последно нека кажа няколко думи и за това какво е завършил и с какво се занимава Кутси, че ревюто на книгата отиде доста назад. Двете си бакалавърски степени получава в Университета на Кейп Таун - Изкуства и английски и Изкуства и математика. От същия университет дистанционно получава и магистърската си степен, тъй като по това време живее във Великобритания. Докторската си степен по лингвистика получава от Университета в Тексас. После преподава в Университета в Бълфало, Ню Йорк. По това време започва да пише първия си роман Dusklands и кандидатства за американско гражданство. Не го получава и се връща в университета в Кейп Таун, където преподава английска литература и става професор. През 2002 се мести в Университета в Аделейд, Австралия. За гражданството казах - 2006.

Стигнахме най-после и до целта на този текст - романът Позор, за който Кутси получава втория си Букър (1999). Историята ще щрихирам съвсем леко, защото все пак тя си има своите изненади и обрати, а си струва да ги преживеете сами. Действието се развива в Република Южна Африка, точно след края на описания по-горе апартейд - белите и небелите уж вече са равни, но всъщност не са. Това е обичайно в подобни случаи - по-ниско стоящата група накланя везните в своя полза, уж търсейки равноправие. Вижте например негрите в САЩ, феминистиките или гейовете. Главният герой на романа се казва Дейвид Лури. Донякъде прилича на автора си - той е 50-годишен професор по литература в университета в Кейп Таун, разведен (също като Кутси) и доста обича жените, да го кажа така. Още в първите 50 страници той успява да спи с една своя студентка, която май не е особено съгласна, след което тя повдига обвинение и Лури се вижда принуден да напусне университета. Заминава за провинцията, където трийсетинагодишната му дъщеря Люси има ферма. Тя е лесбийка и откакто партньорката й я е напуснала, живее сама в пущинака, заобиколена предимно от черни. И така - професор от университет попада на село и се връща във времената, когато обществените въпроси все още не съществуват; всичко, което се случва някому, си остава в сферата на частното и той има право да го запази само за себе си. Толкова от мен, какво се случва нататък, ще разберете, ако прочетете книгата.

Когато я завърших, изпаднах в ужасно състояние. Чувствах се някак... победена. За целта на настоящия текст гледах и екранизацията. Абсолютно същото усещане - вътрешна тишина, яд и безсилие. Джон Малкович е идеален за ролята на Лури, по-добър от него няма. Но и филмът, и романът са съвсем откровено гадни.

На книгата много би й отивало повествованието да се води от първо лице. Приятна изненада е, че Кутси е избрал не най-очевидното решение. Сега не знаем всичко. Остава ни да се чудим. Да, може би точно това е най-ценното - романът е пълен с опозиции: желание vs. разсъдък; град vs. село; бели vs. черни; избор vs. живот по течението; добри помисли vs. реална оценка на ситуацията. Накрая всичко винаги опира до това - ще направиш ли нещо или не.

Всъщност в книгата липсва какъвто и да било поглед върху това какъв е Смисълът. Не, героите на Кутси не са философи - те действат. Понякога без да мислят, а понякога въпреки това, че мислят. Стилът също е много ясен и стегнат. Рядко има изречение с повече от десет думи и в това отношение напомня на Хемингуей. Донякъде краткият изказ ни кара да мислим, че решенията също са прости. Между това да или не стои читателят, който наблюдава как постъпват другите. Разбира чудесно защо действат така, емпатията е толкова лесна на хартия, но всъщност не спира да се чуди как той самият би постъпил в тези брутални ситуации. Да, брутални, просто немислими и все пак - в рамките на книгата - почти нормални.

Професор Лури е човек дълбоко егоцентричен - важни са неговите желания, околните са второстепенни герои в пиесата, наречена негов живот. Като го четеш, е грозно и отблъскващо, но си даваш сметка, че понякога и ти го правиш. Виждаш се като в огледало. Което може би е смисълът на литературата.

И така - Кутси ме заинтригува като автор, защото има какво да каже и какво да попита. Следваща в списъка ми е Life and Times of Michael K.

през очите на тони улф

2009-12-29T08:32:00.001+02:00

Наскоро една от любимите ми майки ме изненада с няколко прекрасни книжки от моето детство. Спомняте ли си поредицата на издателство Гема от първата половина на 90те? Тънки книжки с приказки на Шарл Перо, Братя Грим, Шехеразада, Андерсен, руски народни, няколко преразказани басни на Лафонтен и още. Авторите на текста и илюстрациите са няколко, но сега съвсем конкретно искам да ви покажа милите идеалистични картинки на Тони Улф, които - вярвам - правят децата по-добри.

Както подобава на всяка книжка с приказки, и тези започват с Имало едно време...

Имало зайци, вълци, принцеси, джуджета, котараци, ловци, лисици, козлета, мишлета, моряци, лястовички, жаби, вещици, войници, джинове, великани, султани, къртици, слонове, рибари, маймуни, зверове...

Приказки и мили, и умни. Чудесно разказани. А ако не ти се чете - о, има толкова много за разглеждане!

добър ден, аз съм 4Publishing

2009-12-26T15:14:00.011+02:00

Честито Рождество на всички читатели и колеги! Живи и здрави да сме, пожелавам, повече да мислим и още повече да действаме!

На блога добре му дойде тази почивка, но вече е време да се върнем към регулярното му обновяване. Намислила съм много неща, но за да затворя темата за списанието, нека покажа няколко снимки от представянето му.

Официалната премиера беше на четвъртия Медиен панаир, организиран традиционно във Факултета по журналистика от фондация За ново партньорство в журналистиката и агенция PRoPR. Презентираха и се червиха Ивелина Тинкова и Бистра Иванова:

4Publishing - студентското списание за издателския бизнес

View more presentations from MediaFair2009.

Второто представяне беше на XXVIII-ия Софийски международен панаир на книгата в НДК. Този път - малко по-сериозно - презентираха Бистра Иванова и Елица Иванова:

4Publishing NDK Presentation

View more presentations from bistra ivanova.

Освен това отговорните редактори Бистра Иванова и Ивелина Тенева гостуваха в предаването Книги завинаги по Алма Матер Класик ФМ с Гриша Атанасов и Петко Тодоров, където също разказаха това-онова.

Радваме се, че и на двете представяния имаше наистина много хора, дошли специално да ни чуят и поздравят. На тях и на всички останали - благодарим за интереса, разгласата и обратната връзка!

първи брой на 4Publishing

2009-12-02T13:05:00.002+02:00

4Publishing е професионално списание за издателски бизнес, създавано с некомерсиална цел веднъж годишно от студентите по Книгоиздаване от Факултета по журналистика на Софийския университет. Първият му брой излиза през декември 2009 по идея на проф. Петранка Филева, ръководител на катедра История и теория на журналистиката, и студентите от Книгоиздаване, випуск 2010.

Ние поставяме началото и се надяваме проектът да бъде поет от следващият випуск от нашата специалност, като по този начин искаме да покажем, че знаем и можем не само на теория, а успяваме да създадем сами един стойностен медиен продукт, с който да заявим мястото си в издателския свят.

Личния разказ за създаването на проекта може да прочетете тук, а сега искаме отново да благодарим на всички хора и фирми, които повярваха в нас и ни подкрепиха: д-р Ангел Манчев от Мобилис, Галина Цонова от Булгед, Георги Александров от Егмонт България, Йордан Антов от БАРД, Николай Илиев от Web Success, Петър Ванчев от Store.bg и Теодора Атанасова от Tea Design.

Точно сега, в реално време, тече представянето на списанието във Факултета по журналистика в рамките на Медийния панаир. Едновременно с хартиената премиера правим и електронна - според избрания от нас лиценз имате възможност свободно да копирате и разпространявате първия ни брой.

4Publishing, брой 1, декември 2009 - пълна версия (pdf)
4Publishing, брой 1, декември 2009 - "лека" версия за електронни четци (txt)

Приятно четене!

за 4Publishing

2009-11-29T22:46:00.001+02:00

Ахой! Наложи се временно да изоставим блога, защото този месец беше изключително натоварен и приоритетите ни бяха други. Няма да мълчим повече - тези дни ще разказваме защо спяхме по 3-4 часа на нощ и защо постоянно бяхме на линия в скайпа.

Въпреки че се стараехме да пазим тайна, то се чу оттук-оттам - работехме усилено по нашия първи издателски проект. Става дума за неголямо и леко скучновато професионално списание с фокус издателската дейност в България и по света. След много спорове и сръдни, решихме да го кръстим 4Publishing.

Идеята за това списание дойде от професор Петранка Филева, ръководител на катедра История и теория на журналистиката в нашия факултет, за което сърдечно й благодарим. Замислено като алтернатива на обичайните изпити (в случая Икономика на книгоиздаването), за нас то се превърна в нещо наистина вълнуващо!

Цяло списание за нещата, които ни интересуват! Съвсем наше, йе йе йе!

Е, голямата свобода, както знаем, означава и голяма отговорност, затова скоро дойдоха и първите моменти, в които никак не ни беше весело. Цялостната система на образованието в България никога не е била насочена към практическата дейност и затова се наложи да се учим в движение. Ние не знаехме как се оформя макро редакторска политика, как се определят теми за статии, как се проучват дадени въпроси, как се правят интервюта, как се редактират текстове, как се набират средства за отпечатване, как се контактува с печатница, как се снима корица, как се странира и сглобява списание, как се прави лого, как се осигурява логистика, как се получава ISSN, как се координира цялото това нещо и - може би най-важният ни урок - как се работи в екип!

4Publishing се издава веднъж годишно с некомерсиална цел. С първия брой от декември 2009 ние поставяме началото, като се надяваме проектът да бъде продължен от всеки следващ випуск от нашата специалност. Така студентите ще могат да създадат свой собствен издателски продукт, още преди да са се дипломирали. По този начин, надяваме се, издателите ще престанат да гледат на нас като на книжни мишки, които могат и знаят всичко само на теория, а дори ще успеем да ги впечатлим. Все пак - очертава се в близките години да работим заедно, нали така?

Още повече - издателският бранш има нужда от такова списание! Не мога да гадая колко точно генерални директори четат Publishers Weekly да речем, но наблюдавайки медийната среда в България, ми се струва, че някои от тях определено трябва да си сверят часовниците. Нашето списание - с текстовете си в ресори Свят, Тенденции, България, Маркетинг, Блогосфера и Още - е опит да повдигнем определени въпроси. Полза ще имат всички, повярвайте ми.

Хартиените копия на първия брой са 150. Те ще бъдат подарени на всички участници в проекта, на някои по-големи библиотеки в София и страната, както и на хората, които активно се интересуват от издателски бизнес - автори, редактори, преводачи, литературни агенции, преподаватели, студенти, издатели, студиа за предпечат, печатници и книготърговци. За всички останали има две електронни версии - едната е пълна, а другата - пригодена за електронни четци и смартфони. Лицензът, под който списанието се разпространява, е свободен - тоест то може да бъде копирано, изпращано, разпечатвано и споделяно. Стига - разбира се - трудът на авторите да бъде уважен и да си остане само техен.

Като стана дума - включиха се 16 от всичките ни 22-ма колеги плюс трима от любимите ни преподаватели. Екипите бяха няколко и се занимаваха с писане, редактиране, набиране на средства, страниране и дизайн, връзки с печатницата и общо координиране. Имената на всички ще прочетете, когато броят излезе официално, а сега ми се иска да благодаря специално на хората и фирмите, които ни приеха сериозно и ни подкрепиха - това са д-р Ангел Манчев от Мобилис, Галина Цонева от Булгед, Георги Александров от Егмонт България, Йордан Антов от БАРД, Петър Ванчев от Store.bg, Николай Илиев от Web Success, Теодора Атанасова от Tea Design, както и на доц. Алберт Бенбасат, д-р Васил Загоров, доц. Веселина Вълканова, доц. Милена Цветкова.

Това беше дотук - разгласата тепърва предстои и с този пост поставяме началото! Тази седмица ни очакват две представяния, на първото от които с радост ви каним:

2 декември, 12 часа в зала 13 на Факултета по журналистика в рамките на Четвъртия медиен панаир.

Добре сте ни дошли!

ъпдейти

2009-10-27T04:08:00.004+02:00

Този уикенд неочаквано се озовах в Ниш и както се разхождах край река Нишава, попаднах на билборд на Белградския панаир на книгата, който се провежда тази седмица (26.10-01.11). "Аа, ама аз ще ходя там," зарадвах се и го снимах, "за да се гмурна в морето от книги!"

Всъщност не сме споменавали за това, но с няколко колеги и двама доценти спечелихме един проект и преди няколко месеца посетихме Солунския панаир. Каква е целта на тези пътувания (освен да си купувам хубави книжки) - ще ви разкажем малко по-натам.

Сега работим усилено по един друг проект, първи по рода си в България, за който се надяваме да стане готин. Скоро ще пишем повече. Сега сме твърде заети да действаме и да се радваме, че случваме смислени неща!

лесен шрифт

2009-10-22T17:36:00.015+03:00

Да създадеш нов собствен шрифт всъщност не било чак толкова трудно. Дори без графични програми - само е нужно желание и някое друго пакетче чай, например:)

Хърватският художник и дизайнер Владимир Концар има доста идейки, които да ни вдъхновят:)

BeerCaps Type

Green Leaves Type

Soil Type

via beatiful life

момичето, книжката и късното лято

2009-10-13T01:58:00.001+03:00

Зачетох тази книжка в един от студените дни на късното лято. Излизахме си само двете да се печем на някоя слънчева пейка и да храним врабчетата с трохички.

Тя е малко джобно издание от 1987 - годината, в която съм се родила и аз. С пожълтели от времето страници. Пожълтели като първите листа, мислех си тогава. И малки картинки в началото на всяка глава.

Намерихме се в една сладуранска секъндхенд книжарничка във Флорида, собственост на две много мили дами на средна възраст. Изглежда продаваха книгите, които самите те харесват. Черпеха клиентите със сладки и си умираха да обсъждат с тях това-онова и да им препоръчват по нещо.
На следващата страница се намира едно от най-милите посвещения на света. Прииска ми се да бях Луси.

книгите от библиотеката на британския съвет си имат нов дом

2009-10-10T06:24:00.003+03:00

Не знам как служителите на библиотеката на Британския съвет в София успяха да останат толкова мили през последните месеци! Откакто през юни директорът Тони Бъкби обяви, че библиотеката прекратява дейността си и скоро ще дари материалите си на друга библиотека, всички ги питаха: къде, кога, как, защо?

И ако досега въпросните служители вдигаха рамене, тъй като нещата бяха в процес на преговори, сега вече могат да обясняват спокойно - почти всички материали ще бъдат дарени на библиотеката по англицистика и американистика на СУ "Св. Климент Охридски". Тя пък - от своя страна - за първи път отваря врати и за външни читатели.

Подробна информация за прехвърлянето на членството, възстановяване на сумата при отказ на такова прехвърляне, срок за връщане на вече взети материали, както и - разбира се - най-логичния въпрос: защо библиотеката затваря, може да намерите на посочените линкове. Аз се радвам, че книгите си намериха подходящ дом и смятам да ги посещавам и там!

booker 2.0

2009-10-07T06:33:00.002+03:00

Добре, добре, разбрахме, че Хилъри Мантел е тазгодишният лауреат на наградата Ман Букър! Няма и какво толкова да се вълнуваме, тъй като засега нито един от попадналите във финалната шестица романи не е издаден у нас и не са много българите, които знаят какво точно коментират всички онези статии, дискусии и ревюта.

Тази година обаче беше по-различно! - за първи път паралелно с "надпреварата" Ман Букър, течеше и нейната алтернатива - Not the Booker Prize, организирана от британския вестник Гардиън. Почти същото, само дето истинският Букър дава на лауреата си 50 хиляди паунда, а НеБукърът - порцеланова чаша за чай с логото на вестника, която символично да го стопли, хаха.

Въпреки че Букър е една от най-престижните награди в литературата, тя търпи много критики, сумирани в пост за блога на Гардиън от писателя Сам Джордисън:
1. любимата ми книга не печели; дори по-лошо - журито избира най-тъпата от всички!
2. (тъй като за Букър се състезават романи от Великобритания и нейните бивши колонии) книгите ги избират по количеството пост-колониална вина, ирландска нищета или празни животи на обикновените англичани; о, защо никога няма интересни книги?!
3. защо пък някакво си произволно жури да определя най-добрата книга, все едно аз не мога сам?!

Ето това е въпросът и Сам Джордисън го задава на глас: можем ли ние, блог-тълпата, да се справим по-добре от официалното жури?

Правилата са маалко по-различни от тези на истинския Букър и накратко разрешават номинирането на коя да е книга от Общността на нациите, Ирландия или Зимбабве, стига да не е самопубликувана и да е издадена в периода 1 октомври 2008 - 30 септември 2009.

По-важно е, че на хората идеята им допада и в следващите седмици оставят коментар под поста и така номинират книгите за дългия списък (46 заглавия в крайна сметка). В следващия етап потребителите гласуват и възоснова на вота се формира финалният списък от 6 заглавия. (В него впрочем не присъства истинската победителка от снощи Хилъри Мантел.) Водещият на НеБукър-състезанието, Сам Джордисън, прочита и шестте книги и в шест поредни поста публикува техни ревюта. Тогава идва ред за финалното гласуване...

Кашлюк, тазгодишният - първи - лауреат на наградата на вестник Гардиън Not the Booker Prize е младият британски автор от индийски произход Рана Дасгупта с романа си Solo, който за наша изненада, радост или може би за наше съжаление разказва за България!

Яко, нали, значи ще го издадат скоро и тук! А засега може да прочетете повече за него в материала на Капка Касабова за Гардиън (преведен на български от e-vestnik - тук).

Това, което мен наистина ме развълнува в цялата работа, е колко все по-голяма става силата на масите. Web 2.0 навлиза и в този аспект на живота.

paper-less

2009-10-03T19:30:00.001+03:00

Тези дни от lyd разбрах за един наистина чудесен сайт с "truly free ebooks" на английски. Собственикът му - The Burgomeister- сканира и качва там личната си библиотека, като я предлага "назаем" на другите.

Политиката на сайта със сигурност е най-смислената, на която съм попадала, защото съдържа няколко важни уточнения и правила. Първо - книгите са вече купени лично от този, който ги предоставя, тоест авторите и издателите са си получили своето; второ - както казах, заглавията се дават назаем и читателите са длъжни да ги изтрият след прочитане (все едно ги връщат), тоест заобикаля се частта със забраненото разпространение, копиране и т.н.; трето - лимитът за изтеглени книги е 5 на всеки две седмици, почти като в истинска библиотека.

Вдъхновението за сайта идва от проекта Гутенберг, където за истински свободно ползване са качени голяма част от книгите, издадени до 1929 (което е свързано с изтичането на авторските им права). The Burgomeister прави достъпни заглавия, появили се след това.

Към момента сайтът разполага с 419 художествени и 376 нехудожествени заглавия и - може сами да се убедите - селекцията е страхотна!

Всичко това много ме ентусиазира и отново се замислих за четец Сони. И точно както си разглеждах Ибей за разни оферти, попаднах на един интересен материал на Хюнг Лий в Daily Princetonian, вестника на един от най-престижните университети в света - Принстънския.

Статията разказва за резултатите от пилотната програма Toward Print-Less and Paper-Less Courses: Pilot Amazon Kindle Program, стартирала през май, за целта на която 50 студенти от три различни курса са получили по един Kindle DX, за да изпробват дали новата технология, за която целия свят говори, върши работа с академична насоченост (което е малко по-различно от четенето на романи за удоволствие).

След две седмици употреба, изненадващо, почти всички участници в програмата твърдят, че новото устройство не удовлетворява нуждите им, защото са свикнали да получават знания от текстовете чрез физическо взаимодействие със самите книжни тела - да подчертават важни абзаци, да си водят бележки в полето, да ограждат ключови думи, да лепят жълти листчета и т.н. Освен това - понеже Kindle-текстовете идват преформатирани - номерата на страниците не се показват (вместо page numbers, има location numbers), а това затруднява работата при цитирането на източници при академични трудове (защото накрая пак се налага да се обърнеш към печатната книга).

Статията завършва с цитат от Рейчъл Джордж, участник в програмата, в който тя прочувствено заявява, че "за някой хора електронното четене никога няма да замени както функционалността, така и усещането да четеш на хартия". Хаха, останалите "някои хора" сигурно мислят като Антония!

книгата като подарък

2009-09-22T13:10:00.001+03:00

Забелязвам, че тези дни темата за книгата като подарък е доста актуална, макар и разглеждана съвсем накратко и съвсем лично (аз така, аз иначе). Включвам се в общия шум само защото преди месец направих едно по-сериозно собствено изследване по темата за дисциплината Книгата като медия на доц. д-р Милена Цветкова.

I. Книгата като подарък: с повод и без повод

Най-логично е да започнем оттам - защо някой би подарил книга, когато на света има толкова много други неща за подаряване. Разбира се, това може да се случи с повод и без повод.

Когато има такъв - без значение официален или не, - повечето хора смятат книгата за "стойностен подарък", което идва от масовото разбиране за нея като за нещо непреходно и значимо. Съдържанието сякаш остава на заден план.

Когато повод няма, това автоматично означава, че подаряващият е видял нещо "сякаш създадено за някого" и просто му го е купил. Тоест присъства елемента на сигурността. Натиск също липсва, защото никой нищо не очаква.

Съвсем друго е при подаръците с повод - те често биват избирани в последната минута, което от само себе си води напрежение и тревоги - поне мънички - ще се хареса ли, подходяща ли е и т.н. В този случай добри помощници се оказват книжарите, към които човек обикновено се обръща за помощ.

Има обаче и една трета категория, а именно - книгата като повод. Става дума за случаите, когато книгата бива подарявана заради самата себе си - тоест някой иска да я покаже някому и затова му я подарява. Кога точно става това ще видим по-нататък.

II. Книгата като подарък вътре в бранша

Тук ще резюмирам - става дума за това дали книгата остава в бранша или стига до крайните си потребители.

Автори, илюстратори, преводачи, редактори, дизайнтери, арт директори, консултанти - слагам в една категория всички, които по някакъв начин са участвали в създаването на самата книга. Те често подаряват книгата, по която са работили, на колеги, близки и непознати. Това може да се прави по какви ли не причини - реклама, гордост, благодарност и т.н.

Литературни агенти - техните "подаръци" могат да бъдат с цел реклама, гордост (че са "продали" някого), както и обикновено натриване на носа.

Полиграфисти - естеството на тяхната работа включва познание и умение да съчетават различните "нови" и "стари" технологии с цел постигане на впечатляващ вид на книгата. Подарявайки готов продукт, работилите по него може би искат да рекламират новата рециклирана хартия, подобреното термолепене, използването на необичаен картон за корица и т.н. Подобни "подаръци" биха могли да бъдат възприемани и като показване на мостри, особено ако са предназначени за хора, издатели или не, които биха се възползвали от услугите на съответния полиграфист или печатница.

Издатели - понеже си е направо част от етикета да получиш книга, когато гостуваш в нечие издателство, какво точно ще ти се падне зависи както от профила на издателството, така и от личните ти контакти. Тоест ако издателя знае, че чакаш бебе, като нищо да ти подари книга за кърменето! Разбира се, както навсякъде, и тук всеки повод се използва за реклама, така че в ръцете ти може да попадне най-впечатляващото - откъм съдържание, тематика, дизайн, полиграфско решение - издание в каталога.

III. Книгата като подарък сред потребителите

Това са хората, заради които така или иначе издателския бизнес работи. Самите те помежду си често си подаряват книги, независимо възрастен към възрастен или към дете.

Освен романи/ поезия, които най-често биват подарявани след като са били лично проверени и харесани, съществува цяла категория "книги за подарък" - това най-често са луксозни илюстровани издания с твърди корици - фотографии, репродукции, история на изкуството, дизайн, архитектура, атласи, енциклопедии, готварски и т.н.

Децата получат както класически приказки, така и бързо развиващите се "нови" издания с пъзели, игри, звуци, както и крос-медия проектите от рода на 39 ключа или просто книга + диск с песнички (за по-малките). По този начин вниманието на децата е ангажирано по повече от един канала, като повечето възрастни целят именно приковаването на вниманието към написаните думички. В общия случай става дума за старомодни възгледи и неразбиране на компютърната вълна като начин на живот в контекста на културната парадигма на човечеството.

IV. Книгата като подарък от институция

Книгата е любимият подарък на институциите - тоест на държавата. Възприемайки я все още като "най-тежката" медия, те я считат за особено стойностна.

На награждаванията и честванията на детски градини, училища, университети все отнякъде се появява една купчина книжки за подаряване. Тематиката и вида зависи от възрастта на наградените, но общо взето е образователна.

Банките пък например често издават собствени книги, които подаряват на важните си клиенти - в тях най-често влизат подраздели като история, информация за ръководството, служителите, весели неща от кухнята и т.н.

А в Германия съществува практика при изписването на родилката и бебето от болницата да се подарява първият комплект за четене, който включва народни приказки, албуми тип "Моето първо зъбче" и т.н. Тоест държавата стимулира четенето от самото раждане и това не е единичен акт на подпомагане, а държавна политика.

V. Книгата, която подаряваш и получаваш за подарък

Важно уточнение, което трябва да се направи, когато говорим за книгата като подарък, е именно двупосочността на процеса. Всеки човек в един или друг момент от живота си се оказва в някоя от двете позиции. Това е полезно, защото именно така той може да прецени кой подарък е успешен и обратното - недей да правиш това, което не искаш и на теб да ти правят.

Между приятели съществува практика да влязат заедно в книжарница и всеки да купи нещо на другия, като кой ще избира се уговаря предварително. Същото може да се направи и онлайн, като тук вече присъства елемента на изненадата.

VI. Книгата като медия

В днешно време сякаш забравяме да гледаме на книгата като на медия, каквато тя всъщност е. И като такава служи преди всичко за предаване на съобщения. Тя е едновременно и среда, и средство.

По-долу ще спомена някои функции, които една книга може да изпълнява в зависимост от конкретната ситуация на подаряване:

Спомен
Подаряването на една стара детска книжка с картинки, несъмнено би извикала спомена на (щастливото) детство у някого. Това придобива особен нюанс, ако получателят чака бебе и тепърва му предстои четенето на приказки, този път на собствното му дете.

Пожелание
Ако някой много, много си мечтае да отиде в Рио например, едни пътеводител би показал нашето искрено пожелание получателят да отиде скоро там. (Всъщност ако наистина искате да зарадвате някого, направо му купете самолетен билет.)

Знание
Разбира се, знанието не може да се дари/ подари, но една енциклопедия би проработила в тази посока. На по-високо ниво - един важен академичен труд би отворил много врати на някого, а една езотерична книга може би дори би променила нечий живот.

Натриване на носа
Това е нещо като знанието, но с малко по-различна подбуда. На следващия ден след ожесточен кървав спор се случва единият да подари на опонента си книга с информация/ изследвания/ синтезирано знание по въпроса, за да докаже позицията си.

Преживяване
Романите и поезията носят не толкова знание, колкото преживявания на читателите си и в този смисъл са особено подходящи да бъдат споделяни и без повод.
Друг вариант са книгите на Кери Смит, които изискват от читателите си да пишат, драскат, късат, цапат страниците им и по този начин да трансформират навиците и разбиранията си за "ценността" на книгата и живота изобщо. (За какво ти е този живот, ако не го живееш?)

Шега
Един лигав розово-лилав чик-лит в добавка към подаръка на един истински черен космат мъж със сигурност би развеселил цялата компания, че може би дори и самия него.

Поздравление
Някои хора от години си мечтаят да притежават хубава къща с градина, където да посадят домати, краставици и босилек. Когато след хиляди проучвания и огледи, това най-после се случи, една книга за начинаещи градинари би била страхотно поздравление - ще зарадва новите собственици и ще ги умили, но заедно с това ще бъде особено полезна напролет.

Намек
Ако една двойка от години живее заедно, но мъжът все не предлага брак, жената може да го "подсети", като небрежно му подари книга с подобна тематика...

Сбъдната мечта
Често се случва хората да мечтаят за някоя книга, но по една или друга причина, все не могат да си я купят. И със сигурност ужасно биха се зарадвали, ако някой просто се появи някоя сряда и им я подари.

Молба
Ако на някой мъж много му се иска жена му да му готви повече сладкишчета, нищо чудно някоя вечер да се върне от работа с букет цветя и луксозна готварска книга с италиански десерти.

Игра
Много от съвременните книги за деца по нищо не приличат на "старите" - те често имат пъзели, кръстословици, ребуси за решаване. Тоест при тях е включен и елемента на играта, за да стига книгата до малчуганите по повече от един канала.

Вдъхновение
Увлечени в чудесния цикъл работа-вкъщи-работа-вкъщи, много хора забравят любимите си хобита и удоволствието, което са им носели преди. Един красив албум на художник може би би вдъхновил добрата ни приятелка пак да се захване с рисуването, което изостави още в гимназията.

Загадка
Несъмнено почти всички хора обичат загадките. Красива книга на непознат ни език трудно би излязла от главата ни, докато не намерим някой, който да ни я прочете. (А понякога такъв някой никога няма да се появи.)

Помощ
Жанрът на библиотерапията става все по-популярен в световен мащаб. Едно дете, чиято майка скоро е починала, може би има нужда от книга като "Ан от фермата Грийн Гейбълс", за да разбере, че и други деца по света се сблъскват в ранна възраст с такова нещастие.

Претенция
Между псевдо-интелектуалците подаряването на скучни неразбираеми книги може да е въпрос на престиж, но може и да е чиста проба претенциозност!

Отбиване на номера
Разбира се, книгата спокойно може да служи и за това. Няма нищо по-лесно от това да вземеш новия Дан Браун на някого, за когото въобще не ти пука. Даже може да го купиш от бензиностанцията по пътя.

VI. Книгата като уникат

Безспорно най-ценният подарък, който можем да направим някому, е именно уникалният. Дали ще става дума за обици, книга или автомобил - разликата е в мащабите. Книга можем да направим сами, а може и да купим отнякъде. Всички знаем за каква сума се продадоха "Приказките на барда Бийдъл" преди една-две години. Подаръкът пък, пожънал най-голям успех в целия ми живот, беше една ръчно правена книжка за любимата ми учителка по литература в гимназията.

От няколко години подобни уникални книги-подаръци могат да се правят не само ръчно, а и на съвсем достъпна цена от компании като Blurb. Там всяка майка може да създаде книга със собствени фотографии, проследяващи порастването на дъщеря й, и да й я подари за 18-ия рожден ден!

При този вид подаръци отпада възможността те да бъдат по принуда, за отибиване на номера, в последната минута и т.н. Всяка подобна книга би следвало да бъде внимателно обмислена, подготвена и изпипана до най-малкия детайл.

VII. Заключение

Както се вижда от това - дори още по-съкратено от оригиналното - изследване, темата за книгата като подарък е наистина широка. Книгата веднъж е текст, втори път - продукт, трети път - статус, четвърти път - кодирано съобщение, пети път - награда, шести път - помощ...

Въпреки че вече е написана веднъж завинаги, тя е точно това, с което я натоварим. Подарявайки я някому, можем да кажем хиляди неща. Същото важи и за обратния процес на получаване.

Като продукт на консуматорското общество, в което имаме честта да живеем, тя неминуемо може да бъде поредната безсмислена глупост и истината е, че точно от това печелят издателите. От друга страна тя не се дава съвсем и запазва статуса си на един от най-ценните и смислени подаръци.

Още веднъж - всичко зависи от нас самите!

heroine

2009-09-14T19:13:00.003+03:00

Вече ми се струва, че нито една премиера от какъвто и да било вид - видео, аудио, книга, място, събитие - не може да мине без клипче в youtube.

Ето трейлър към шрифта Heroine, който излиза официално утре, 15 септември. Негов създател е шведът Göran Söderström.

Вдъхновението идва от шрифта Windsor, създаден през 1905 от Eleisha Pechey и използван в много от филмите на Уди Алън. Heroine, казват, е "модерна интерпретация на тази стара перла".

нов роман от ник хорнби

2009-09-10T22:30:00.000+03:00

дизайн: keenan

Това е американското издание на новата книга на Ник Хорнби Juliet, Naked, което в САЩ се очаква на 29 септември. Британското е с доста по-слаба корица, но за сметка на това излезе преди цели десетина дни и благодарение на него вече четем отзиви и ревюта тук-там.

В романа става дума за бездетната британска двойка Ани и Дънкън, чиято връзка отдавна е "мъртва отвътре", само дето те двамата още не са го забелязали. Централна фигура в живота на Дънкън е американският певец и текстописец Тъкър Кроуи, който изведнъж - след 20-годишна пауза - издава нов диск - соло акустична демо-версия на знаменития му албум Juliet, който диск съдържа две неиздавани парчета от същите тогавашни записи. По една или друга причина това преобръща живота на двамата и ги кара да се замислят какво всъщност правят с човека до тях.

Кампанията на книгата намирам за готина. На първа страница на сайта Poll The People например има анкета за най-добра break-up песен, с която анкета всички да отпразнуваме излизането на романа. А това защото централния албум в книгата, издигнат почти до отделен герой, е "the legendary break-up album" Juliet. Което - според мене - е удачен начин да се представи романа - чрез изваждане на тънка сламка от собственото му съдържание и показването й на хиляди хора, които не задължително се интересуват от литература.

В Youtube пък има няколко клипчета, в които Хорнби коментира автобиографичните елементи в книгата, споделя как се чувства един писател при различните реакции на хората, как и дали човек разбира, че дългогодишната му връзка всъщност отдавна е мъртва, както и още едно-две интересни неща.

Връщам се на това, с което започнах, а именно - темата за кориците. Разглеждайки американския и британския амазон, забелязах нещо интересно. Коя стратегия според вас е по-успешна?

wells & more

2009-09-09T16:03:00.002+03:00

Магическа брошура от dn&co.
Моля, не ми казвайте как точно става!

как да проникнем в системата

2009-09-05T23:54:00.005+03:00

Докато новата книга на Кери Смит лети към мен, се сещам да ви покажа едно чудесно есе в три части, което тя написа за блога на американския The Pinguin тази седмица.

Ако четете личния й блог, сигурно сте забелязали, че тя все повече и повече чувства нужда да представи идеите си пред голяма аудитория и по този начин да промени света. Намесата на училището като фактор е знакова, защото това е, през което всички - щем, не щем - минаваме. А то съвсем не е най-доброто, което би могло да бъде като система и ценности и цели вътре в системата, затова самата тя се е отказала и не е завършила средното си образование.

Е, на картинката горе виждате плана й. Забавно е, че въпреки че тя има адски популярен блог от поне 7 години, в последно време издаде доста книги. Това е и първата стъпка към сериозни промени според нея. Книгата.

дървото, което всички търсим

2009-08-12T02:25:00.002+03:00

Иска ми се да бях следила книгите на Шон Тен от по-отдавна, пък аз започнах едва наскоро с най-новата - Истории от предградията, някои със сигурност си я спомнят, намиг.

Втората, която получих, е Червеното дърво от 2000. Тя спокойно би могла да бъде една от Историите. И не че не е хубава, просто се чете за 3 минути, а аз я бях чакала цяла седмица.

Пристигна в най-големия балончест плик, който някога съм виждала. Огромна тънка книжчица с текст общо около половин страница. Водещи са рисунките, които всъщност са сериозни картини с масло.

Така започва историята и това веднага ми прозвуча познато - имали ли сте и вие такива дни, когато сте били малки? Никой не ви разбира. Светът е безчувствена машина. Всички неприятности идват накуп. Не знаете кой сте. И защо сте. Другите обаче сякаш не спират да се забавляват. Самотният сте само вие.

Именно затова намирам книгата за чудесна - защото говори (при това предимно с образи) за неща, които всички сме преживели. Шон Тен предава емоциите по онзи клиширан начин, който и деца, и възрастни използват - чрез метафори от рода на буря, слънце, решетки, чудовища, светлина в тунела. Чрез тази познатост търси директна връзка с подсъзнанието ни; картините изглеждат хем нови, защото човек реално ги вижда за първи път, хем стари, защото точно така ги е мислил нещата и той някога.

Меланхолията на книгата е изключително красива.

Краят е възхитителен. Оставям го изненада за тези, които решат да си купят книжката.

а къде са вашите млечни зъбки?

2009-07-28T08:01:00.002+03:00

За добро или зло за Inhae Renee Lee се намира преди всичко безполезна информация - научих, че обича да полива растения с шипове, да чете, да яде бонбони, да скача в леглото, да прави балончета с дъвка, да играе на криеница, да отваря подаръци, да спи до късно, да духа свещи на торта, да си тананика, да се разхожда, да играе на дама с приятели.

Иначе е жена и живее в Бъркли, Калифорния.

Когато била малка и млечните й зъбчета падали едно по едно, тя послушно ги слагала под възглавницата си в очакване на феята. Срещу което, разбира се, получавала парички и лакомства, но това явно не било достатъчно, защото не спирала да се чуди какво ли е станало със зъбчетата. Къде ли отивали? Щяла ли да ги види пак някога?

Минали много години, докато един ден млечното зъбче Икъл се появило на вратата й. Тя плеснала с ръце и бързо направила блог, в който да разказва за приключенията им заедно.

И така, вижте тази малка книжна историйка, която ужасно ме разсмя!

Добрата новина е, че мацката обмисля да издаде всичко това на хартия, йее!

коя книга ще обсъждаме следващия път?

2009-07-25T01:27:00.002+03:00

Когато наскоро гостувах на най-милия Молиф, който познавам, за довиждане получих една книжка, която преди това - признавам - не бях чувала. В таксито за вкъщи помолих шофьора да светне лампата на един светофар, за да прочета какво пише на гърба. Учудих се, като разбрах, че през 2002 с романа си The Lovely Bones Алис Себолд е продала повече копия от Джей Кей Роулинг и Джон Гришъм в САЩ. Нямаше как да го споделя с шофьора, не личеше да се трогва от подобен род открития, затова сега го казвам на вас - по-добре продавана книга от Хари Потър, ехоо?

Историята започва с "My name is Salmon, like the fish; first name, Susie. I was fourteen when I was murdered on December 6, 1973" и бива разказана от мъртвата Сузи, която стои в (своя) Рай и отгоре наблюдава семейството, близките и убиеца си, преживява техните вълнения, мечти, разочарования...

Не ми допадна много романа, защото ми се видя твърде женски. Не че аз не съм жена, но просто ми дойде малко в повече.

По-интересно обаче ми стана, когато завърших книгата и забелязах, че накрая има една малка специална секция, отличена с по-тъмно мастило.

За мен, разбира се, е малко трудно да си го представя, но в САЩ клубовете за книги са доста популярни. Събират се хората, уговарят се коя книга/ автор да четат този месец и после го обсъждат. От лично, четенето се превръща в социално занимание; то те свързва с непознати и благодарение на него създаваш истински приятелства. Малко по-различно е от социалните сайтове за книги, нали?

И така, оказа се, че издателите са преценили, че продуктът им е подходящ за обсъждане в подобен род клубове (малко е женска историята, нали ви казах) и за да стимулират четенето и съответно продажбите си, са си направили труда да подготвят 10-15 странички специално за тези клубове след самия роман.

Материалите включват есе на авторката, статия за нея, както и двайсетина въпроса по сюжета, върху които всеки може да поразсъждава. Аз дори не ги прочетох - цялата работа ми заприлича на въпросите след урока в учебника по география, на които обръщахме внимание, ако ни останеха 5 свободни минути в края на часа. А може и да греша - може би четенето на една и съща книга и внимателното изслушване на това, което другите са видели в нея, особено по конкретни въпроси, всъщност е добра идея. Няма двама души, които да четат еднакво една и съща книга - питайте Рубакин!

Във всеки случай ми се струва яко, че издателите са се погрижили книгата им да стигне колкото се може по-далеч. Може би това има нещо общо с милионите продадени копия?

when driving becomes writing

2009-07-19T17:54:00.002+03:00

Идеята за този изключително забавен проект за шрифт е на дизайнерите Пиер Смийтс и Деймиън Ареста от pleaseletmedeign, шофирането е от автомобилния състезател Стеф ван Кампенхоуд, а софтуерът е написан от Зак Либермен.

Използвана кола е Тойота, а готовият продукт може да бъде изтеглен и използван свободно чрез сайта на компанията.

iQ font - When driving becomes writing / Full making of from wireless on Vimeo.

ако не е книга, какво е?

2009-07-13T08:53:00.004+03:00

Още преди един-два месеца видях, че амазон показва предварително новата книга на Кери Смит и доста се развълнувах. Днес самата авторка за първи път разказва повече.

Като за начало - книгата се казва Това не е книга.

Със самата си поява това червено нещо горе повдига въпроса "Какво е книгата?"

Разбира се, твърде старомодно е да я мислим като книжен блок между две корици, предвид термина "пост-Гутенбергова книга", който освобождава най-старата медия от оковите, в които я виждаме и разбираме.

Гледали ли сте например филма Записки под възглавката на Питър Грийнуей? Там главната героиня пише книгите си само и единствено върху кожата на любовниците си и така ги изпраща на издателя си - мъжете, де - чисто голи. В този случай книгата беше не друго, а човешката кожа.

Всъщност, ако стигнем по-далеч, ще се окаже, че всичко е книга, чакаща само да бъде написана - новото бяло тефтерче, празния текстови файл, стените вкъщи, асфалта през кооперацията, платът на роклята на мама, кората на дърветата, кожата на хора и животни, върху която може да се татуират думи, знаци и образи.

Въпросът за книгата засега не може да бъде напълно изяснен от хората, които се занимават основно с това, както впрочем не могат да бъдат изяснени и редица други важни въпроси от рода на "какво е архитектурата?" (как какво - застинала музика, хаха), "какво е изкуството", "какво е любовта", "какво е бог", така че аз, в този кратък пост, няма дори да се опитвам.

За любопитните обаче препоръчвам доклада "За новия стар смисъл на книгата като медия" на доц. Милена Цветкова. Вярно, дълъг е текстът, обаче със сигурност си струва отделеното време.

Връщам се сега на нетърпението, с което очаква новата книга на Кери Смит, най-малкото за да разбера какво има да каже тя по темата. Доколкото разбирам от излезлите досега материали, това ще бъде компилация от предишните й книги, за които съм ви разказвала и преди - тоест ще включва идеите й за проучванията, изследването на света, документирането, създаването на изкуство от нищото, добавянето на нещо лично към средата, нарочното избутване от границите на познатото ежедневие и преобръщане на гледната точка.

В очакване на официалната си премиера на 1 септември, Това не е книга има собствен сайт, където можете да научите повече.

още поща

2009-07-12T11:07:00.003+03:00

Преди няколко години на британската илюстраторка Хариет Ръсел хрумнала следната шантава идея - запитала се какво ли ще се случи, ако изпрати 130 писма до собствения си апартамент в Глазгоу, но преди това старателно "закодира" адреса, написан на всяко от тях, като така провери на какво са готови британските пощенски служители, за да доставят поверените им пликове.

Не че имала нещо за изпращане - като повечето съвременни хора, тя ежедневно ползва имейли и твърде рядко - старомодната поща. В 130-те плика сложила... бели листове.

Разбирам, че става дума повече за покана за игра и точно това намирам за особено забавно (малка серия "игри за непознати" направих и аз преди две години). Хариет "кодира" адреса си чрез огледално писане, ребуси, подробни карти, кръстословици, лабиринти, свържете-точките, комикси и най-различни чудати рисунки.

Струва си да се отбележи, че служителите на Кралската поща се справят чудесно - само 10 от 130-те писма така и не пристигат, като това най-вероятно се дължи на липсата на пощенски код.

От всички получени обратно пликове Хариет подбира любимите си и през 2005 издава книга с всички тях. Още от тях вижте тук и тук.

за подшушването благодаря на Елена

ваканция!

2009-07-08T23:25:00.001+03:00

Е, след днешния последен изпит можем спокойно да си отдъхнем - вече сме ваканция! За лятото пожелавам на всички повече мързелуване и още повече чудесни книжки!

С всички колеги ще се видим наесен, когато ще покажем и разкажем повече за проектите, по които работихме в последните няколко месеца. Блогът ще бъде обновяван, както досега.

Още веднъж - хубаво лято на всички и поздрав от мен с тези шейсетарски плакати на Руди Бас, правени за Ню Йорк Таймс (арт директор Луис Силвърстейн).

поща

2009-07-02T17:50:00.001+03:00

Тези дни научих за един чудесен обичай в бизнеса с детски книжки. Много често, когато илюстраторите изпращат свои материали на издалите по пощата, те изрисуват подобаващо и плика.

Сега подбирам няколко любими, а за още ви насочвам насам.

Susanne Varley

Posy Simmonds

Binette Schroeder

Satoshi Kitamura

via

където са дивите неща

2009-06-29T11:59:00.002+03:00

Една от най-обичаните детски книжки на света е Където са дивите неща на 81-годишния нюйоркчанин Морис Сендак. Това, че не е преведена на български, със сигурност е лишило много деца от нещо изключително ценно. Книгата е класика и познавам хора, които твърдят, че без нея животът им не би бил същия.

Издадена е за първи път в САЩ през 1963 от Harper & Row, които през 1990 се обединяват с британското издателство William Collins, Sons & Co, за да създадат заедно HarperCollins.

Където са дивите неща е предназначена за деца в детска градина, но както повечето "важни" книги, остава обичана и четена до края на живота.

Барак Обама например твърди, че това е една от любимите му книжки и дори я чете на глас в Белия дом този Великден:

2009 е годината, в която интересът към Дивите неща се възражда. Причината е, че на 16 октомври е премиерата на екранизацията на Спайк Джоунс. Това със сигурност е едно от най-чаканите - и от деца, и от възрастни - заглавия за тази година! От мен също, трейлърът изглежда супер:

Тъй като, както казах, книжката не е издавана на български, си я поръчах на английски. Оказа се една доста сладка малка книжка с четири коли и необичаен формат.

Историята е следната: малкият Макс обича да прави бели и една вечер майка му го изпраща в леглото без вечеря. Той се подсмихва зловещо и започва да си представя, че стаята му се превръща в гора! Качва се на кораб и потегля към непознатите диви земи, където го посрещат цял куп чудовища. Той става техен цар и всички си живеят славно! Една вечер обаче на него му става самотно и му се приисква отново да бъде най-обичаният от някого. Замирисва му на вкусна вечеря, затова зарязва царството си, качва се обратно на кораба и се връща в стаята си, където топлата храна го очаква.

Най-забавното оставих за накрая!
В началото на май тази година, след хиляди отлагания, американският илюстратор Кори Годби, който също е един от онези хора, чийто живот не би бил същия без Където са дивите неща, стартира проектът Terrible Yellow Eyes. Художници от цял свят изпращат рисунките си, вдъхновени от историята на Морис Сендак, за да отпразнуват заедно любовта си към книжката! Любим!

daydreaming

2009-06-25T01:39:00.001+03:00

Изключително много ме вълнува въпросът каква роля играе корицата на една книга що се касае до възприемането й като продукт и доколко влияе на представата, която си създаме за нея като текст, както и на решението ни дали да я купим и въобще прочетем.

Сега вижте една след друга американската и британската корица на сборника с разкази за деца The Daydreamer на Иън Макюън, издаден за първи път преди точно 15 години.

Забележително е как само се променя внушението!

Е, аз със сигурност предпочитам първата, но втората също ми харесва, защото ми напомня на ето това чудесно видео:

Le Sens Propre from Cisma on Vimeo.

те пътуват

2009-06-20T18:10:00.001+03:00

В предишния си пост споделих накратко резервите, които имам към буккросинга. Преди един-два месеца обаче открих нещо, което наистина ми допадна – практиката book ring.

Ето как работи това нещо: някой има книга, която иска да сподели с други; регистрира се на определен сайт и във форума му пуска тема, че я предлага; тези, които имат интерес, се записват и постепенно се оформя списък; хората си препращат един на друг книгата в балончест плик и когато последният желаещ я прочетете, я връщана собственика й.

Защо идеята ми харесва:

- Много хора намират книгите за скъпи и твърдят, че не могат да си позволят да си ги купуват. По този начин обаче съвсем безплатно могат да прочетат всички горещи заглавия, за които хората около тях говорят. Стига да имат късмет, разбира се.

- Човек сам решава за какво и кога да се запише. Обикновено книгите пътуват по няколко месеца, така че ако си зает с работа, местиш се в нов апартамент или просто не си в настроение за даден автор, можеш да се запишеш по-нататък.

- На мен лично често ми се случва да си купувам не особено стойностни книги, въпреки че понякога са препоръчани (от медии или приятели), че са спечелили престижни награди или че просто са ми се сторили готини. В този случай ми се струва естествено да ги предложа на някой друг, който също е имал интерес към тях, за да му спестя някой лев.

- И обратното – понякога искам да споделя с колкото се може повече хора някоя книга, която ми е харесала. В един специализиран сайт за четящи това не е никак трудно.

- И за финал – хубаво е, че накрая книгите се връщат. Е, малко поомачкани и раздърпани, но аз съм сигурна, че на тях това им харесва. Че кой би искал да си стои на тихо и кротко в библиотеката до края на дните си?

Добрата новина – и вероятно с това трябваше да започна – в България съществува малко букринг общество! Сайтът им се казва „Предай нататък книга” и скоро навърши годинка! Бързам да честитя рождения ден на Тони, една от създателките на проекта, и да я попитам това-онова.

Моля, представи се накратко.
Казвам се Антоанета. На 33 години съм. Живея в Димитровград заедно със семейството си. Работя като съдия – но не футболен. Освен книгите обичам фотографията, правя разни неща със снимки и хартия – занимавам се с почти непознатия в България scrapbooking.

Как се появи този сайт?
Идеята се роди в темата „Литературен клуб” във Forum.Bg-Mamma, в която тема споделяхме впечатления от прочетени книги. Именно там се запознах, макар и задочно, с Милена - sweetkids_mama, от която научих за движението Вookcrossing, регистрирах се, прегледах форумите в сайта. Идеята за пускането на книги „на свобода” принципно ми допадна, но не можех да си представя как би могла да се реализира в България. Когато обаче научих за т.н. book rings, се запитах дали не бихме могли да приложим именно тази идея. Започнахме разговор за това в темата и решихме да опитаме. Първоначално създадохме блог, но когато се убедихме, че той не е особено удачна форма за начинанието ни, се преместихме във форума, където реализирахме и продължаваме да реализираме замисъла си.

Имаш ли представа колко души участват активно и какви и колко са пътуващите книги към момента?
В момента имаме около 130 членове, но може около половината от тях участват наистина активно. Пътували са около 300 книги. Когато обаче някоя книга се завърне при собственика си, в повечето случаи темата се затваря. Така че в момента пътуват може би около 200 книги.

С какви проблеми сте се сблъсквали досега?
С доста по-малко, отколкото очаквах. Освен разни технически неуредици с форума, които възникват от време на време, единственият проблем е, че някои потребители като че ли не отдават нужното внимание и не се ангажират в достатъчна степен с начинанието. Все пак, включвайки се във форума, поемаш и съответен ангажимент – да проследяваш темите, в които си се записал, да прочиташ и изпращаш своевременно книгите и т.н. Но пък става въпрос за наистина изключително малко потребители в сравнение с общия брой, така че дори и това не е особен проблем.

На какво учи този вид практика в по-широк смисъл?
Учи ни на споделяне. Когато едно удоволствие бъде споделено, то придобива съвсем нови измерения. Освен това този вид практика разширява кръгозора ти и разчупва рамките на навиците. Прочиташ книги, към които принципно не би посегнал. Просто защото вече имаш изграден стереотип на четене и предварителни представи какво би ти харесало и какво не. Благодарение на начинанието аз лично, а, предполагам и останалите, прочетохме наистина страхотни книги, на които едва ли бихме попаднали иначе.

Промени ли се начинът, по който гледаш на книгите?
Да, определено. Собственическото ми отношение към тях, ценността на книгата като притежание сякаш загубиха смисъл за мен. Станах по-щедра, по-раздаваща се. Колкото повече получавам, толкова повече ми се иска да дам.

Как виждаш бъдещето на книгата?
Аз наистина вярвам, че книгата ще просъществува. Защото няма друго такова усещане като потапянето в хубава книга.

read & release

2009-06-18T01:50:00.001+03:00

Когато в гимназията за първи път научих за буккросинга, идеята ми допадна - светът е една голяма библиотека, книгите са не предмети, а същества, които искат да пътуват и да се срещат с нови хора, затова нека ги пуснем на свобода!

Имаше обаче няколко неща, които не разбирах:

- Какво му е якото на това да намериш някъде каква да е книга? Че кой чете какви да е книги? Разбирам, че това е част от тръпката, но тук неволно ми изникват няколко въпроса: ами ако не харесам автора, ако темата/ жанрът не ме интересува, ако просто вече съм чела конкретното заглавие?

- Не ми се струва логично да пускам завинаги книгите си, или поне не тези, в които съм намерила нещо. Едно от най-хубавите неща на това да имаш голяма домашна библиотека е именно възможността да си правиш малки справки, да се подсещаш за неща, или просто да се поровиш в отдавна прочетените страници, от където несъмнено ще те лъхнат спомени. Това важи с особена сила за изданията, в които си подчертавал, отбелязвал или дописвал по нещо.

- И последно: как можеш да твърдиш, че "пускаш книгите на свобода", когато им слагаш номер, регистрираш ги в сайт и после следиш къде ходят и с кого си общуват?

Това са си само моите мисли. Заедно с тях имам и едно наум - наясно съм, че много хора са истински фенове на идеята и тази практика е част от ежедневието им.

Реших да се свържа с Милена Златарова, 38-годишната първа виола на Софийската филхармония и една от най-запалените буккросъри в България, за да разбера как гледа тя на нещата.

Какво му е якото на буккросинга?
Буккросинг е едновременно игра и световен литературен клуб. Регистрирането, подготвянето на една книга за освобождаване (поставянето на съответните етикети и номера, с който е регистрирана), избирането на подходящо място за оставяне, очакването някой да я намери представляват част от тръпката на играта. Отделно на сайта на Bookcrossing.com се организират масови игри като освобождаване на книги с определена тематика, на определени места, в определен ден и т.н.

За мен най-якото в буккросинга е това, че променя изцяло перспективата, в която човек гледа книгите. Книгата излиза извън рамките на материална стока, която се купува и притежава. Концепцията за библиотека напуска представата за лавиците в дома ни и се превръща в глобално понятие.

Как е организирано цялото нещо?
При регистрацията на сайта на Bookcrossing.com всеки получава страница на своя профил и виртуална лавица, на която може да регистрира книгите си. Всяка книга получава уникален номер. Впоследствие, при въвеждането на този номер на сайта, читателят получава достъп до цялата история на книжния екземпляр - къде е пътувал, на какви места е бил оставян, какви са мненията на читателите му.

Изборът на заглавия зависи от предпочитанията на собственика им. Пускат се както любими книги, така и книги, останали непрочетени или отдавна неотгърнати. В идеалния случай, при намирането на пътуваща книга, е хубаво да въведем нейния номер на сайта дори ако нямаме намерение да я четем.

Защо книгите хем “се пускат на свобода”, хем после движението им се следи на сайта?
Номерът, с който е регистрирана книгата, не ограничава нейното движение, нито определя съдбата й. Номерът представлява по-скоро паспорта на дадена книга. Той я дарява с уникална идентичност и я изважда от анонимността. Може да бъде сравнен и с опознавателните пръстени, слагани на птиците, за да се проследи тяхната миграция и ежедневни навици. Така всяка книга запечатва своята история.

Имаш ли представа колко са българите, които участват активно?
Може би има около двайсетина български буккросъри, които освобождават книги. Останалите само са се регистрирали, без реално да практикуват идеята.

Колко често и как точно практикуваш?
В последно време рядко пускам книги, повече се занимавам с другите разновидности на обмена (букрингс). Пътуваща книга съм намирала само веднъж в Италия.

Случвало ли ти се е да купиш второ копие за себе си на някоя любима книга, която вече не е при теб?
Обикновено второто копие го купувам още преди да пусна книгата :-)

Цялото това нещо учи ли те на нещо друго?
Когато участваш в буккросинг, четенето престава да е самотно занимание, а се превръща в част от нишките, които свързват всички четящи хора по света. Благодарение на буккросинга се запознах с много хора, готови безвъзмездно да дават и споделят книгите си. Вдъхновена от техния пример, се научих повече да давам. Четенето вече не е само четене, а е и споделяне.

Какво е книгата и какво е нейното бъдеще?
Книгата е посредник между вътрешните светове на хората. Книгите са безсмъртни, така че докато има човечество, ще ги има и тях.

novel at its best

2009-06-14T06:13:00.001+03:00

Сянката на вятъра, Карлос Руис Сафон. Издателство Изток-Запад, 2007. Превод от испански: Светла Христова

Винаги ми е много интересно откъде от време на време изскачат толкова добри романи, за които дори не съм чувала! Този не е за пропускане, честно! Особено за книжните мишчици.

За писане на лично ревю нямам време, но вижте това тук.

oh, Darren

2009-06-08T03:14:00.003+03:00

Отдавна не ми е било толкова трудно да пиша пост.

Драмата беше, че:
а) за чудесния Дарън Хагър разбрах единствено, че е британец;
б) той има толкова, толкова невероятни корици (като дизайнер и като арт директор), че ми беше направо невъзможно да избера 3-4 за тук.

наградата IMPAC

2009-06-03T04:15:00.001+03:00

Виждам, че Жанет 45 продължава със силните заглавия от поредицата Отвъд - днес, 3 юни, в кафенето Onda срещу Руската църква от 7pm е премиерата на романа на Рауи Хадж Играта на Де Ниро, на чиято корица гордо стои надписът IMPAC за 2008.

Този път няма да говоря за съдържанието на книгата, а за отличието, с която романът гордо се представя - Международната дъблинска литературна награда IMPAC. Нея отдавна си я бях набелязала като тема, защото я намирам за твърде любопитна, а и сега моментът е особено подходящ - съвсем скорo, по-точно на 11 юни, всички ще разберем коя е книгата-победител за 2009.

И така, наградата IMPAC е основана в столицата на Ирландия през 1994 по общата инициатива на Градския и Общинския съвет на Дъблин и компанията за системи с интегриран контрол IMPAC. На сайта на компанията пише, че идеята да подкрепят литературата в най-широк смисъл е тяхна и дошла след "откритието", че това, което свързва служителите й по цялия свят, е именно любовта към книгите, ха!

Тук е моментът да спомена, че наградата е на стойност 100'000 евро и това със сигурност е най-голямата сума, давана на една-единствена белетристична творба, написана или преведена на английски език!

Правилата за участие са следните - за да участва една книга в надпреварата за 2009 например, тя трябва да е издадена за първи път в периода 1 януари - 31 декември 2007, ако е написана на английски, или в периода 1 януари 2003 - 31 декември 2007, ако е написана на друг език, а издаването на английския превод отново трябва да е две години назад.

Тъй като наградата е основана през 1994, първият победител е обявен през 1996 и това е австралиецът Дейвид Малуф.

Номинациите се определят по уникален и доста любопитен начин - всяка библиотека в столицата или голям град на коя да е държава може да предложи до три значими заглавия. Наградата се присъжда всяка година през юни, като "дългият" (или пълният) списък се обявява през октомври/ ноември, а "краткият" (до 10 заглавия) - през март/ април. Международното жури от 5 члена се променя всяка година - именно то определя "краткия" списък и победителя. Който, повтарям, получава 100'000 евро! (А ако книгата е преводна, гледайте какво нещо, авторът взима 75'000, а преводачът - 25'000!)

С това чудесата на IMPAC не свършват - през 2000 година компанията стартира още един свой проект - Международната награда IMPAC за млади автори. Участниците са на възраст между 14 и 18 години от страните Чехия, Малайзия, Тайланд и САЩ. Предадените работи задължително трябва да бъдат на английски. В различните държави наградата се обявява в периода януари - май, за да могат победителите да идат лично в Дъблин за връчването на наградата IMPAC "за възрастни". Разбира се, тъй като са малолетни, родителите им ги придружават на бляскавите церемонии.

И така, списък с всички номинирани и наградени писатели за тази чудна награда можете да намерите тук, а победителят за 2009 ще бъде обявен на 11 юни. На кого да стискам палци, не знам - повечето автори са непознати за България, но както виждаме, Жанет 45 издава миналогодишния победител. С две думи - надежда има!

пловдив си чете

2009-05-27T02:47:00.000+03:00

Освен изложбата ТПК Хемус в Artnewscafe (до 30 май) и наближаващия Hand Made Day (6 май), причините да се ходи до Пловдив стават с една повече - днес за седма поредна година там се открива инициативата Пловдив чете под патронажа на президента Георги Първанов. Организаторите са Министерството на културата, Община Пловдив, Международен панаир Пловдив, Народна библиотека "Иван Вазов" и издателска къща Жанет 45 (тази година тя е домакин).

През следващата седмица Главната улица ще се превърне в една огромна книжарница, къщите в Стария град ще приютят български и чуждестранни писатели и техните фенове, за библиотеките ще има нови книги, а за най-запалените читатели - награди!

Културната програма е доста богата и със сигурност за всеки има по нещо - Богдана Карадочева, Богдан Русев, ПИФ, Виктор Самуилов, Джанис Харингтън, Остава, Ясен Атанасов, Радослав Парушев, D2, Елена Алексиева, Мирела Иванова, Сигнал, Людмил Станев, Алек Попов, Марица Колчева, Петър Чухов, Васил Георгиев, съвсем произволно изброявам.

Пълната програма е тук.

Културна програма

2009-05-22T15:32:00.002+03:00

Може би малко закъсняла, но ето я и културната програма на Базара на книгата 2009:

КУЛТУРНА ПРОГРАМА

21 май 2009 г.

ИК “Анубис”
НДК, ет.7 , зала № 3.3 от 16.00 ч.

Издателска къща "Анубис" и издателство "Булвест 2000" имат удоволствието и честта да поканят учителите на І , ІІ и ІІІ групи от столичните детски градини да присъстват на среща с авторските колективи. Ще бъдат презентирани новите системи на двете издателства,които ще се предоставят за безвъзмездно ползване от учителите.

Издателство “Рива”
НДК, ет.7 , зала № 3.3 от 17.00 ч.

Издателство „РИВА” , Посолството на Република Австрия в България и
Österreich-Bibliothek „Dr. Wolfgang Kraus”

Предстявят:11 ТОМА ТЕАТЪР
Съставител и преводач Владко Мурдаров.
Книгите ще представи Силвия Чолева.
С участието на актьорите Биляна Петринска и Христо Мутафчиев.

ИК”Колибри”
НДК, ет.7 , зала № 3.3 от 18.00 ч.

Премиерата на книгата на Светлана Дичева “Лабиринт за романтични минотаври”.
Романа ще представи Георги Ангелов.

22 май 2009 г.

ИК”Хермес”
НДК, ет.7 , зала № 3.3 от 16.00 ч.

Представяне на новата книга на Румяна Николова и Николай Генов „Пътища на духа”.

ИК ”Егмонт”
НДК, ет.7 , зала № 3.3 от 17.00 ч.

„ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ ще представи поредицата 39 КЛЮЧА – нов, мултимедиен приключенски проект, който обединява 10 романа, 355 колекционерски карти и онлайн игра на сайта www.the39clues.com”
ИК”Колибри”
НДК, ет.7 , зала № 3.3 от 18.00 ч.

Премиера на новия роман на Елена Алексиева “Тя е тук”.
Представя Благовест Златанов.

23.04.2009

Издателство “Прес”
НДК, ет.7 , зала № 3.3 от 13.00 ч.
ПРОЛЕТНО ПАРТИ
Редакторката Велина Милчева и актрисата Веси Йорданова в спектакъл-викторина ще представят новите книги на ПРЕС „Приказки на ламариненото петле”, "Двама се карат – трети печели” и „Любов и магия в сърцата на шестте феи”.

Издателство “Просвета”
НДК, ет.7 , зала № 3.3 от 16.00 ч.

Представяне на „Комиксът на съвременния екран“от Радостина Нейкова. Книга ще бъде презентирана от доц. д-р Надежда Маринчевска.

Пролетен базар на книгата

2009-05-20T19:41:00.000+03:00

Днес на последния етаж на НДК беше открит Шестнайстият панаир на книгата, наречен този път със смешното име базар. Събитието е част от Майските празници на книгата и може да бъде посетено в периода 20-24 май между 10 и 19 часа на седмия етаж на НДК.

Разделението на панаир и базар се появи, когато през 2007 Софийският панаир на книгата стана международен и вече следва да се провежда само веднъж годишно. Истината е, че в България нещата наистина бият повече на пазар, така че поне смислово името си стои добре.

На откриването тази сутрин Дамян Яков, председателят на Асоциация "Българска книга", обясни концепцията на това издание на базара - по предложение на АБК всички издателства продават книгите си с 20% отстъпка вместо обичайните 10%. Причината е, че след хилядите дебати през годините, ДДС-то на книгите продължава да е като на всички останали стоки, а именно - 20%. За справка - европейските държави считат книгите за стоки от по-различен характер и това личи преди всичко в законите им - този данък навсякъде е в пъти по-нисък, като в Ирландия, Полша и Великобритания например е направо 0%. Единствено в Дания данъкът на книгите е същият като този на останалите стоки (25%), но нека не забравяме, че Дания е една от най-богатите държави в Европа. (За повече подробности вижте този документ на Федерацията на европейските книгоразпространители от юли 2008.)

И така - на пролетния базар на книгата българските издателства са залепили на щандовете си плакати "Днес пазаруваме като европейци - с 20% отстъпка" и по този начин напомнят, че е време да бъде приет нов закон.

Щандовете са значително по-малко от тези на коледния панаир, около 70 на брой, но това дори ме радва, защото е спокойно, има повече място за посетителите и може да се диша. Липсват големите книжарници като Хеликон и Писмена и отсъствието поне на първите се усеща откъм липса на културни събития.

Впрочем официална програма все още няма. Нито в интернет, нито изобщо изготвена, обясни момичето на информацията. Предполагам, че към края на петте дни ще бъде готова.

Но стига сарказъм - завършвам позитивно със случайно подслушан разговор между две много стари и мили белокоси баби - "Гледай", каза едната, "колко много книжки... Ах, направо ми се пълни сърцето!"

отива една жена при лекаря

2009-05-14T14:20:00.001+03:00

Напоследък издателство Жанет 45 ми прави добро впечатление. Харесвам новата им поредица Отвъд и още повече, че за представянията на тези книги подбират по-нетрадиционни места - Онда и Чайната на Бенковска.

Днес е премиерата на новата, четвърта книга от тази поредицата - безкрайно рекламирания нидерландски роман Отива една жена при лекаря на Рей Клууни.

В книгата става дума за лекия безгрижен живот на заможно младо семейство с едногодишна дъщеря, който изведнъж бива разтърсен от откритието, че жената е билна от рак. Започва едно безкрайно потискащо висене по болници, тежки манипулации, химиотерапии, облъчвания... Семейството лека-полека се разпада, защото мъжът предпочита да живее и да се забавлява както преди. А вече нищо не е същото.

Книгата е написана през 2001, когато съпругата на автора умира от рак едва на 36. Тогава Рей Клууни и тригодишната им дъщеричка заминават за Австралия, където той пише романа, за да се справи с мъката.

Книгата става изключително популярна и само в Холандия продава повече от 600'000 копия!

И така - премиерата е тази вечер, в 7pm, в кафенето Онда в Бизнес парка в Младост, а българското издание си има собствен сайт (нещо, което не ни се случва да виждаме много често), така че не пропускайте да го разгледате. Освен подробна информация, интервюта и статии, има и няколко откъса за свободно четене.

когато любовта към книгите прераства в нещо повече

2009-05-12T22:43:00.000+03:00

Ето една хубава изненада! Вчера авторката на един от любимите ми блогове за интересни/ артистични/ красиви/ странни книжки - Джулия Ротман от Book By Its Cover обяви, че се е решила на една очевидна стъпка - вместо само да представя и коментира готови книги, самата тя да започне да издава.

Book By Its Cover Press ще публикува монографии на не-особено-популярни артисти, като заедно с това Джулия ще блогва подробно как се случва самия процес. За мен ще бъде интересно да следя как точно се правят независими книжки в Щатите, с какви проблеми се сблъсква човек и на какво се учи.

Скоро се очаква и първата монография - тя ще включва около 100 рисунки на Лорън Насеф, която също доста харесвам.

Въобще - изглежда, че ще бъде интересно и аз съм доста ентусиазирана!

комикси

2009-05-09T14:17:00.001+03:00

Този уикенд е специален за хората, които обичат комикси. На 9 и 10 май в Торонто за четвърти път се провежда Фестивалът на изкуството на комиксите. Гостите му ще могат да присъстват на най-различни четения, представяния, дискусии, изложби. Входът е свободен.

Фестът се организира на всеки две години, като първото му издание е през 2003. Намирам за интересен фактът, че засега няма традиция в датите за провеждане - понякога е краят на март, друг път - краят на май, дори средата на август.

През годините той се разраства почти тройно (съдейки по броя на публиката, организаторите и специалните гости), но по-важното е, че се превръща в събитие, което никой автор или фен на комиксите не би искал да пропусне.

Подобни фестивали има още в САЩ (Ню Йорк Сити, щата Орегон, щата Мейн, щата Уошингтън), Европа (Франция, Швейцария, Италия, Австрия), Азия (Хонг Конг и Китайския международен фестивал). Списъкът не претендира за изчерпателност.

Аз не съм голяма фенка на комиксите, поне не на тези на хартия. Имам няколко любими онлайн, които чета от години, но по някаква причина спирам до там. Купувала съм си, разбира се, и няколко супер култови и препоръчвани книжки, но така и не съм седнала да ги прочета. Предполагам, че просто нямам навика, нито културата. Комиксите в България традиционно са само за децата - Мики Маус, Астерикс и Обеликс, ДЪГА и ПИФ едно време, Уич брои ли си?

Комикси за възрастни почти липсват. Студио Артлайн се беше заело с издаването на Spawn, Star Wars, The Goon, etc, както и с "луксозни" книжки за възрастни, но май не им потръгна много. Глоб Трейд също издават комикси и внасят играчки, но не знам дали имат собствен магазин, или само продават в чужди.
Другата родна инициатива, за която се сещам, беше Комикс Журнала на моите приятели от Книготека, който за съжаление си остана с едно-единствено ревю (на 300) и после беше изтрит. Говорихме си тогава със собственика, който впрочем е живял няколко години в Лион, че заради социализма или друго, тук липсва преди всичко комикс култура.

А я гледайте какво има в Северна Америка! - Free Comic Book Day!
Всяка година от 2002 насам, в първата събота на месец май, всички книжарници, включили се в инициативата, подаряват напълно безплатно комикс за всеки, който влезе при тях. Това най-често за малки независими комикс магазинчета, където освен книжки, се продават видео игри, тениски, фигурки и подобни с комикс герои (такъв магазин има и в София, не се сещам за името - зад градинката на Солунска (между Графа и Ангел Кънчев)).

Инициативата FCBD се ръководи от всички замесени в комикс индустрията - разпространители, издатели, доставчици и дистрибуторите Diamond. Издателите кандидатстват, за да осигурят комикси за сметка на разпространителите, които на свой ред ги дават на клиентите си безплатно. По-добра зарибявка от тази не се сещам. Diamond поема търговията и логистиката на събитието, както и доставката на книжките, маркетинга и ПР кампанията.

бонус: доста голям и изчерпателен пост за българските комикси

Видно е, че не съм голям експерт по темата. Затова ако имате повече информация или се сещате нещо допълнително, много ще се радвам да споделите в коментар.

по корицата посрещат...

2009-05-07T19:45:00.001+03:00

Малка лична колекция на най-красивите корици, на които попаднах в последно време.

Дейвид Хай

Бен Уайзмън

Питър Менделсон

Джон Фълбрук

Ян Шимковяк

Шарлот Стрик

Лили Каре́

and not unlike ‘outer space’

2009-05-02T18:09:00.002+03:00

Tales from Outer Suburbia, Shaun Tan, 2008

Това е най-хубавата книжка, която имам (а аз имам няколко наистина чудесни книжки). Подарък, който случайно пристигна тъкмо навреме за Международния ден на детската книга, който е един от любимите ми празници, намиг.

Неговата дата е 2 април. Книжката има 96 страници, около половината от които са картинки. Четенето ми отне почти месец.

Много внимавах. Съвсем бавно напредвах - парченце по парченце. Препрочитах любимите си приказки и нарочно прескачах една-две, пазех си ги. Да, но онзи ден прочетох и последната. Беше страхотна! Само дето ми стана малко тъжно. Книжките като тази не се срещат често.

Автор на текста, илюстрациите и концепцията е австралиецът Шон Тен. Той е едно супер сладко непораснало момче на 35, което обича да си измисля истории. Няма да навлизам сега в подробности, просто има твърде много за казване, така че Шон Тен ще получи собствен пост някой път.

Книжката Tales from Outer Suburbia излиза през 2008 и съдържа 15 малки приказки (малки означава между две и шестнайсет страници), които се раждат от хилядите му скици, нарисувани през годините. Хубавото е, че всички истории са толкова различни една от друга - така, макар и малка по обем, книжката печели с разнообразието си.

Докато чете или дори само разглежда, човек често ахка (не само аз!). Шон Тен е скрил разни малки тайни и шеги, които усмихват, като ги намериш. Всички истории са необичайни и странни - някак напомнят на сън - отнесен, забравен, припомнен, но не докрай и затова на места разказан без думи. Това е също нещо много интересно и дори забележително - текстът и илюстрациите са напълно равностойни. Това, което се показва, не се казва и обратното.

Книжното тяло е особено впечатляващо, но трябва да се види на живо (не се колебайте да си го купите!). Аз все пак снимах няколко странички, за да не бъда голословна. Започвам с форзаца, върху който непременно трябва да цъкнете. :-)

малък репортаж от нашето малко четене

2009-04-29T03:10:00.001+03:00

Нарочно пристигнах по-рано. В ръка носех пълна кошница с ябълкови мъфини и кутийкa цветни тебешири. На четирите входа на Докторската написах 23 април - световен ден на книгата, за да разберат всички какво празнуваме.

Малкото ни четене мина просто чудесно! Времето ни се усмихна и успяхме да разпънем одеялце на тревата. Имаше много книжки и много дечица, които четоха, слушаха, пяха, разказваха приказки, смяха се и похапваха сладкиши.

Останалото не може да бъде разказано, но - уау! - беше страхотно! Всички си тръгнахме щастливи, заредени и вдъхновени за още подобни инициативи!

Благодаря на всички, които писаха за нас, и още повече на тези, които успяха да наминат. За останалите - вижте малък фоторепортаж с подбрани моменти от чудния следобед.

Сега ви оставям с едно мило видео, заснето от Алекс, и благодаря на Ива, Инчето и Крис за хубавите снимки.

не мърдай!

2009-04-27T05:36:00.001+03:00

Чуй ме, Маргарет Мацантини, Колибри, 2006

Още на пръв поглед става ясно, че българското издание има два проблема - погрешна корица (защото романът не е чик-лит) и погрешен превод (оригиналното италианско заглавие е Не мърдай). Но не оставяйте това да ви заблуди! Книгата си струва, отсега казвам.

Ако Колибри бяха запазили заглавието, със сигурност щях да направя връзката с филма Не мърдай с Пенелопе Крус, който гледах преди години и който, спомням си, доста харесах. Любопитен факт е, че книгата си Маргарет Мацантини посвещава именно на съпруга си Серджо Кастелито, който режисира филма и играе главната роля в него.

Но да се върнем на романа. Купих го спонтанно от един панаир на книгата преди 2-3 години, но така и не го бях прочела. Снощи го започнах и след няколко часа... го завърших.

Фразата Не мърдай прозвучава на десетина ключови за текста места.

Не мръднах и аз.

Историята е обсебваща и ми достави невероятно удоволствие. Накратко представлява нещо такова: 15-годишната дъщеря на известен италиански хирург на средна възраст катастрофира с мотор и е закарана в болницата, където той работи. Съпругата му в момента лети към Англия по работа. Във времето, докато дъщерята е в операционната и почти със сигурност ще умре, а майката вече пътува обратно, бащата започва наум "да говори" на детето си. Книгата представлява един дълъг, дълъг монолог, в който страшните тайни на миналото излизат от дупките си и нищо от истината не е спестено.

Докато мъжът седи в тихата болница, мислено се връща 15-17 години назад, когато със сърцето си е обичал жена, която с ума си е ненавиждал; когато се е люшкал между страстта с любовницата и сигурния живот, която е имал със съпругата си.

Любовна е историята, да, но е всичко друго, но не и сладникава - тя е дълбока, грозна, нежна, страстна, животинска, абсурдна, смешна, жалка, кой както я прочете, но по-голяма от целия свят.

Действително е впечатляващо да влезеш в главата на човек, който хем донякъде осъждаш, хем перфектно разбираш. Себичен мъж, истински егоцентрик - нерешителен, безотговорен и страхлив; мъж, който се люшка между две жени, между двата живота, които иска да живее, между двете си същности, като така и не успява да се стегне и веднъж завинаги да направи големия избор.

Много, много интересна книга, прочитаема за една вечер, както вече стана дума. Написана е така, че да те провокира за малко да станеш друг. По някое време усещаш, че заприличваш на героя - не одобряваш начина, по който постъпва, ядосваш му се, че е толкова мекушав и точно тогава осъзнаваш, че той е мислел същото за себе си, но просто не е имал сили, бедният.

Световният ден на книгата (23 април)

2009-04-22T23:36:00.002+03:00

Утре, 23 април, за четиринайсти път официално се празнува Световният ден на книгата и авторското право по инициатива на ЮНЕСКО. Датата е избрана, защото се смята за деня на раждането и едновременно смъртта на Шекспир, както и за смъртта на Сервантес.

Много държави и градове измислят различни начини да отбележат празника на четенето, книгоиздаването и авторското право, но традиционно най-големите фиести са в Испания, където за късмет в момента имаме колежка, която ексклузивно ще снима и разказва. :-)

Останалите, които сме си в София, решихме да празнуваме в Докторската градина, като прочетем на глас любимите си детски книжки на малчуганите там. Любовта към четенето се заражда именно в детска възраст, затова за всички ни е важно малките да се запалят по книжките, защото в дългосрочен план това ще осигури на света мислещи и знаещи хора.

Първоначално идеята ни включваше пикник на тревата и домашни сладкиши, но за съжаление времето ни изненада неприятно (това очевидно няма как да важи за лакомствата, намиг). Днес раздадохме флаерите си, които са насочени еднакво и към малките, и към големите - така е, едни ще четат, други ще слушат. (Още не се знае кой каква роля ще си избере обаче.)

Още веднъж - съвсем импровизирано и неформално, утре ще бъдем в Докторската градина в ранния следобед и ще почетем на глас. Елате да ни чуете!

сладкиши и маркетинг за чудо и приказ

2009-04-16T15:35:00.000+03:00

Ерин Маккена е точно на 30, когато преди няколко години лекарите откриват, че е алергична към пшеница и млечни продукти. Това тотално променя всичко и я кара да започне да се храни и живее по съвсем нов начин. Като част от този план тя смело отказва и захарта. Обаче нали знаете как е, като си на диета - по цял ден си мислиш за шоколади и кексчета.

Едното води към другото и през 2005 Ерин започва собствен бизнес - врати отваря BabyCakes NYC! Слушайте само - това е невероятна сладкарница в Манхатън, която предлага къпкейкс, мъфини, браунис, кукис, скоунс, ябълкови пайове и какви ли не неща, от които започвам да преглъщам, но - забележете! - всичко вътре е предназначено за пълни вегетарианци, диабетици и хора, страдащи от най-популярните алергии в момента (пшеница, глутен, млечни, казеин, яйца).

Причината да ви разказвам за Ерин е, че на 5 май тя издава книга с "пълни вегетариански, безглутенови и (почти изцяло) беззахарни рецепти от нюйоркската най-одумвана сладкарница". Вижте сега пак корицата. Хм?

(Може би трябва да сте поживяли няколко месеца изцяло на растителна храна, за да изпитате възторга, който изпитвам аз в момента!)

Промоцията на книгата включва и едно наистина чудесно видео - на него ще видите самата Ерин, истинската й сладкарница, истинския й персонал и истинските сладкиши, които се продават там. И които - ако си вземете книгата - ще можете да си правите сами вкъщи.

Вижте сега за какво става дума и изяжте един мъфин за здравето на добрия маркетинг:

BabyCakes, the Book of Recipes: It's Here (Almost)! from BabyCakes NYC on Vimeo.

блогът на дребните неща

2009-04-13T02:37:00.001+03:00

Набелязах си я отдавна, още когато за първи път видях корицата. Освен красиво чисто визуално, изданието на Жанет 45 е наистина приятно за общуване със. Поздрав за Ростислав Димитров за оформлението и типографията и още по-голям поздрав за Леда Милева за прекрасния превод.

Въпреки че още в първите няколко страници се казва какво ще стане накрая, романът с Букър за 1997 е интересен, защото бавно и на пръсти се връща в едно индийско детство. Имаме резултата, но нямаме пътя и текстът не ни оставя да си легнем да спим дори в 4 през нощта.

Сюжетът ми напомни на Петте четвъртини на портокала - най-доброто от Джоан Харис. Бавно проследява броденето на възрастен из ранните му спомени - по пътя изскачат разните детски влюбвания, ревности, измами, жестокости, хитрости, прозрения и бели. Бели, които преобръщат живота на цели семейства.

Омайна книга - изпълнена с миризми, боси стъпки, невидими нишки, погледи и сънища. И вода, много вода, още от корицата. Реки, дъждове, океани, сълзи, слюнка, капчици пот, семенна течност. Страниците миришат на влага.

Текстът доста се разсейва. Лъкатуши насам-натам, очертава, намеква, вмята, започва изречения на 15-тата си страница и ги завършва на 276-та, оставя ни сами да подреждаме пъзела.

А точно защото от самото начало знаем края, той постоянно ни се напомня. Това създава истинско напрежение и неспокойно очакване за финала, който се крие зад ъгъла и от време на време поглежда дали внимаваме.

В текста това звучи като тих есенен дъжд -
кап,
в живота всичко може да се промени в един ден,
кап,
но това щеше да стане по-късно,
кап,
случи се в един-единствен миг,
кап,
скоро, твърде скоро,
кап,
гъсти кичури жълт бамбук се бяха надвесили над реката, сякаш предварително скърбяха за онова, което знаеха, че ще се случи,
кап,
знаеха, че всичко може да се промени за един ден. и бяха прави,
кап
кап

the gift of reading

2009-04-11T19:54:00.000+03:00

Тези дни пак имаше издирване на хубави детски книжки, та се сетих за инициативата The Gift of Reading на Literacy Foundation, която инициатива впрочем празнува 10-годишен юбилей!

Принтовете долу са за кампанията 2008/2009, която се върти около идеята, че "когато едно дете не чете, въображението му изчезва".

Псст, има и видео, но не го намирам за така въздействащо, затова го споменавам с малки букви. :-)

i am the world

2009-04-02T15:08:00.003+03:00

От 1967-та насам, на 2 април - рождения ден на Андерсен, - целият свят ежегодно празнува международния ден на детската книга.

Аз се радвам на днешния си подарък, за който ще ви разкажа скоро; празнувайте и вие - спомнете си любимата си детска книжка, купете някоя нова за себе си, за приятел или - най-добре - за някой малчо.

Любовта към четенето действително се заражда в най-ранна детска възраст, така че отговорност за нея носим ние, възрастните.

всички сме артисти!

2009-03-29T16:51:00.000+03:00

Винаги ми е супер интересно, когато някой онлайн проект се издава на книга. Губи ли се част от чара, надграждат ли се идеите или просто нещата в нета са твърде ефимерни и затова имат нужда от материален носител, който да докосваме с пръсти, за да (о)станат истински?

Learning to Love You More е един от трите ми най-любими проекта, случвали се някога. Зад него стоят Харъл Флетчър и Миранда Джулай. Стартът беше през 2002 и в рамките на няколко години сайтът редовно предлагаше различни задачки на читателите си, изискващи въображение, креативност и смелост.

Хиляди хора от целия свят постваха снимки, текстове, видео и аудио варианти на актуалната задача. Дай съвет на себе си в миналото. Направи документален филм за живота на малко дете. Снимай непознати, които се държат за ръце. Напиши историята на живота си за по-малко от ден. Пресъздай на видео секундите след престъпление. Запиши скорошна кавга. Прекарай известно време с умиращ човек. Снимай какво има под леглото ти. Вземи си сбогом.

Всъщност проектът тотално излезе от интернет - през годините стана толкова популярен, че се организираха един куп изложби. И така обикновените участници - деца и възрастни от всички континенти - станаха истински артисти, влязоха в галериите. Това е и основната насока на съвременното изкуството - всички да сме артисти!

Книгата излезе преди година и половина, но аз си я купих едва наскоро. Много от съдържанието на сайта няма как да влезе там, защото е интерактивно. Не намирам някои от любимите си постове, но въпреки това ми е супер приятно да чета и разглеждам. Някои неща са ужасно забавни, а от други те стяга гърлото. Толкова много умове и животи са събрани на едно място - проектът е голям шарен калейдоскоп.

Опиши какво да направят с тялото ти след смъртта ти

Снимай непознати да се държат за ръце

Снимай свой белег и разкажи за него

Направи изложба на художник на обществено място

Дай съвет на себе си в миналото

Излекувай се сам

Пресъздай обект от нечие минало

Снимай значещи дрехи

Снимай родителите си как се целуват

Бен Окри чурулика

2009-03-26T15:05:00.001+02:00

Тези дни Дерек Повазек публикува много добър текст, в който изяснява защо сега е най-благоприятното време в историята за правене на медии. Доста смело на фона на краха на толкова много и толкова силни вестници, списания, издателства. Според Дерек една от грешките, които "старите" медии допускат, е че не използват силата на социалните мрежи, които имаме днес.

По-късно същия ден разбрах, че нигерийският писател, поет и лауреат на наградата Букър (от 1991) Бен Окри стартира twitter-кампания, за да промотира новата си книгa Tales of Freedom, която излиза след точно седмица. Всеки ден дотогава Бен Окри чурулика по един ред от новото си стихотворение I Sing a New Freedom.

Засега то изглежда така:
I sing a new freedom
Freedom with discipline
We need freedom to rise higher

Малко встрани от темата, ще си призная, че така и не разбрах какво му е якото на микроблогването. Отварям понякога twitter-акаунтите на приятели, но не ми е много интересно. Едва ли това е и добър начин за четене на стихотворения. Представям си, че за да ги разберем, трябва да ги възприемем цели, а не по ред на ден - 5 дни по-късно със сигурност бих забравила как е започнало изречението. Е, по моя начин ще имам възможност да го прочета на facebook и myspace-профилите му след като книгата излезе.

Като кампания всичко това е окей, доста медии й обърнаха внимание и интересът към книгата с поезия и кратки разкази със сигурност се е повишил. Чудя се само защо Окри не си признае, че това е маркетингова стратегия, а говори глупости от рода, че в тези несигурни времена имаме нужда от ново кратко и ясно писане, което да успокоява тревогата в душите ни и дрън-дрън-дрън.

Защо наистина?

за писането като парапет

2009-03-24T21:18:00.002+02:00

Преди около месец съвсем случайно попаднах на линк към парапет - ново електронно списание за литература. Без да очаквам нищо, се облегнах назад с компютър на коленете. Скоро ме обзе една голяма радост. Да, това беше изданието, което винаги съм искала да прочета!

Как да кажа - беше една от онези срещи, когато се оказва, че просто говорите на един език; когато непознатият директно се превръща в приятел.

Намерих адски много неща в списанието, но те са си само за мен. Чудна е обаче тънката самоирония в текстовете. Хареса ми най-вече искреността им - творчеството само за себе си, нежелаещо да влиза в шаблоните и схемите, с които мислим света.

Зад двата засега броя (ноември 2008 и март 2009) стоят Любен Кюркчиев и Стефан Р. Иванов.

Айде да чуем какво ще ни кажат.

Какво е сега това списание за нова литература?
Л.К: Сега това списание за нова литература е сравнително ново, малко нескопосано, доста лично и твърде неизвестно.
С.Р.И: За мен то е нещо за правене. Задоволяване на част от личните ми творчески нужди, породени несъмнено от консуматорски такива. Харесвам списанията като идея. Желая списание, което да ми харесва. Не намирам такова. Най-добрият, всъщност единственият, начин да си го набавя е да го създам сам.

В първия брой има няколко текста, които изясняват какво е за вас литературата и защо пишете. Окей, а защо станахте издатели?
Л.К: За да дам лице на литературния си вкус. За да мога да кажа и покажа на който се интересува и от който се интересувам - това е, което харесвам.
С.Р.И: Ммм, никога не съм си мислил, че "издавам" парапет. За мен е важно създаването, не издаването. Процесът е творчески, тоест силно сходен с този на писането. Хрумна ми да го направя, харесва ми да го правя, правя го. Издаването са просто няколко допълнителни клика.

Бунтува ли се парапет срещу академичните разбирания за литература?
С.Р.И: На парапет не му се занимава с бунтове, нито пък с адмирации. Той нехае за всичко освен себе си.
Л.К: Бунтът е реакция, присъща на растежа. Бунтът е романтично нещо, нещо красиво, незряло, потентно; бунтът е пънк. Въпреки че съм тотален фен на бунта като акт, сам истински не се бунтувам против нищо, нито с парапет, нито другояче. Светът е съвършен.

С какво текстовете, които публикувате, са нови?
Л.К: С нищо. Освен с разположението си във времето спрямо останалото, писано до сега.
С.Р.И: Произведенията в парапет са чисти, свежи и искрени като езика, с който са написани. Те не желаят да бъдат етикирани, нямат претенции да са провокативни, модерни, постмодерни, авангардни, интелектуални, образователни, революционни. На тях им харесва да бъдат харесвани, но не повече от това просто да съществуват. Те не са обременени със задължителен контекст, в който трябва да се възприемат, скучната авторова биография например, политическата обстановка или социалните фактори. За да четеш парапет, не е нужно да си някакъв. Не е нужно да си модерен, образован, готин, смахнат, богат, беден. Не е нужно да си чел пет милиона книги, да си следил новините, да знаеш какво е станало през 3598 година. Трябва ти само едно празно сърце и любов към четенето.

Доколко отворен е проектът? Получавали ли сте текстове, които ви харесват, но просто не подхождат на концепцията на парапет?
Л.К: парапет показва литературата, която ни харесва. Част от нея е намерила своята публика, друга част – не. Аз определено съм по-склонен да публикувам невидяни текстове. Това не би ме спряло да публикувам и други, ако ми се стори, че липсват на парапет.
С.Р.И: Всъщност досега не сме получавали почти никакви. Иначе парапет е отворен, доколкото бихме публикували всичко, което ни харесва и което не е разхвърляно във всеки втори литературен форум. Концепция или не.

Каква е китайската връзка?
С.Р.И: Знаем китайски донякъде, четем разни неща, някои ни харесват, вкарваме ги. Нищо особено.

Докато четях, ми се прииска хартиен носител. Мислили ли сте за такъв?
Л.К: Мислили сме. И на нас ни се иска. Такава беше и оригиналната идея. Тъй като не разполагаме с бюджет и ноухау обаче, електронният вариант се оказа единственият възможен.
С.Р.И: парапет беше замислен като олдскул хартиено списание с мека корица, мастилени изречения, грапави страници, които миришат на печатница, и всичките му други яки неща. Винаги ме е топлила идеята да изляза през някоя замацана, сива утрин, да си купя списание от разнебитена будка, да се кача в полупразен автобус и да забия сополивия си нос в красиви букви. Не ми се е случвало все още. Но ако някога пипна хартиен брой на парапет, ще се напикая от кеф.

Хареса ми много темата на новия брой и предложението да „убием” авторите, тоест да не се интересуваме от имената им. Защо не отидохте по-далеч и не ги скрихте наистина, смелост ли не ви достигна?
Л.К: Аз не твърдя, че да четеш без автор е по-хубаво, по-правилно или по-каквото и да е освен по-различно. Би било насилие спрямо читателя да му натрапим четене без автор. Би било направо неприлично самомнително?
С.Р.И: Обсъдихме и тази идея, но се спряхме на сегашния вариант, защото ни хареса, че така ще поставим читателя в ситуация, в която той сам ще трябва да избере убиец ли да бъде или не. Ако го нямаше избора, щяхме да превърнем всички в убийци по принуда, а не по собствена воля. Така самоусещането нямаше да е толкова интензивно.

Как мислите – каква роля играе егото в творчеството изобщо и не е ли то, което тласка нещата към развитие?
Л.К: Егото е всичко, което ме интересува. Собственото ми его. Останалото ме касае точно нула. Егото ми и в частност задоволяването му е единственото нещо, способно да ме приведе в действие. В света, както аз го виждам, всичко друго е нелепо суетене и блуждаене.
С.Р.И: Моето его се активира едва в посттворческата фаза. Ето, ти правиш интервю с нас, пишеш ни мейли колко ти харесва парапет и не само егото ми, а цялата ми същност изживява множествен оргазъм, което е велико, но не това е целта на творенето и не то ще ме накара да започна следващия брой. Това е само неочакван бонус. Творенето е друго. То се задвижва от нуждата от творене, от вътрешен импулс. Докато правим парапет, нас не ни ебе за теб. Гледаме да сътворим това, което самите ние бихме харесали. Да го правим е супер. Да стане хубаво е плюс. Да бъде харесано е плюс до плюса.

За смисъла на живота да питам ли?
Л.К: Ако питаш, ще отговоря така: да си жив няма цел или смисъл, има разни плюсове и минуси. За сравнение смъртта има единствено един огромен, безапелационен плюс – пълната липса на болка.
С.Р.И: Смисъл животът ми няма. И това го прави колкото досаден, толкова и поносим за живеене.

final sale

2009-03-22T11:21:00.001+02:00

снимка от Крис Хюстън

Тези дни Oscar Wilde, най-старата гей-книжарница в САЩ, официално затваря врати. Тя неведнъж е била пред фалит, но - уви - този път няма кой да я спаси.

Знам, знам - много по-големи имена си отидоха заради кризата; онлайн книжарниците изядоха бизнеса заради постоянните си 20-30-че-и-повече-процента намаления. Лично аз не тъжа дори заради каузата на Oscar Wilde, тъй като не съм лесбийка, нито дори бисексуална, обаче съм сигурна, че за много хора това наистина е било едно ужасно специално място.

Всъщност тази пролет завинаги затваря не само тази, а и друга много популярна гей-книжарница, A Different Light в Лос Анджелис, и това дава повод за нов дебат. Някои смятат, че тази тенденция е добър признак - че ЛГБТ-общността вече е интегрирана в обществото и не се нуждае от своите специални места. Други обаче не са съгласни. Тези дни гейът Филип Кларк например публикува много добър текст, в който твърди, че подобни "оптимистични" възгледи са просто късогледи и че закриването на книжарниците показва две неприятни тенденции. Първо - потребителите все повече пазаруват от гиганти като amazon и така системно убиват независимите книжарници, които имат своя собствена мисия и са приносители на специфична култура. Второ - докато широката общественост признава "различните" си членове, конкретно чрез секцията "ЛГБТ-книги" в почти всички големи книжарници в САЩ, тя нехае за тяхното здраве, развитие и история.

А Oscar Wilde наистина е култова - основана е през 1967 от Крейг Родуел, водач на Стоунуолските бунтове през 1969 и организатор на първия гей-парад през 1970. Той работи за ЛГБТ-каузата цели 30 години и е един от най-значимите гей-активисти в историята. Ще добавя също, че е бил гадже на Харви Милк още преди политическата кариера на Милк. Родуел умира едва на 52 - през 1993 - от рак на стомаха.

И така - идеята му през 60-те била проста - да създаде книжарница, където да се продават сериозни четива на ЛГБТ тематика, но която също така да служи на хората от тази общност като ги събира и обединява, като ги показва достойно пред света, който по това време не е бил особено толерантен към тях.

Книжарницата стартира с около 25 заглавия - не че толкова били книгите с гей-тематика по онова време, просто Крейг Родуел имал едно условие - никаква порнография в неговото малко местенце в Манхатън! (Първоначално Oscar Wilde се помещавал на улица Mercer, а през 1973 се преместил на Christopher 15.) Днес сериозните ЛГБТ-книги са ужасно много и броят им постоянно расте, дотолкова че за тях в Oscar Wilde вече физически нямало място.

През годините книжарницата често помещавала различни културни събития на ЛГБТ-общността - премиери, срещи, чествания и подобни. Била е място, откъдето не само можеш да купиш роман с автор и герой гей, а откъдето да почерпиш информация за историята и развитието на различните гей-движения, за промените в нагласите на обществото.

Освен това само като си представя какви веселяци са гейовете, особено когато са сред свои, бас държа, че книжарницата е било едно адски приятно местенце!

половин милион е-книги безплатно

2009-03-20T11:11:00.003+02:00

снимка: Sony

от Google за потребители на Sony;)

via dnevnik.bg

читателската мрежа

2009-03-17T04:30:00.000+02:00

Ако някога сте ме канили на гости, със сигурност сте забелязали, че едно от първите неща, които правя в един дом, е да разгледам библиотеката. Нали си представяте как се радвам, че вече шест месеца правя това и онлайн?

Проектът goodreads стартира през декември 2006 и към момента има около 2 млн потребители и 44 млн заглавия. Идеята зад всичко това е проста - социална мрежа, която свързва читателите.

Абсолютно безплатно всеки потребител добавя безброй заглавия към профила си - такива, каквито вече е прочел, или такива, които си харесва за вбъдеще; може да създава различни филтри, чрез които по-лесно да се ориентира в стотиците си книги (да кажем биографии, недочетени, албуми с фотографии, португалска поезия, Стивън Кинг, най-най-най-любими, препоръчани от мама, etc). Ако не намирате някое заглавие, винаги можете да го добавите ръчно, като по възможност включите името на издателя, снимка на корицата, isbn-а, годината на излизане, получени награди и подобни.

Специална програма има и за авторите с публикувани книги - за тях сайтът е инструмент, с който да промотират работата си.

Както в myspace и facebook, и тук всеки потребител получава в реално време news feed от приятелите си - кой какво е започнал, колко звездички дава на конкретно заглавие и - най-важното - чете кратките субективни ревюта, които всеки може да напише.

Точно това е целта на сайта - ревютата. Ясно е, че на света има много повече книги, отколкото сме способни да прочетем в един живот и затова се налага да правим известен подбор. Ревютата в списания, вестници и електронни медии често са "спонсорирани" от издателствата и често са подозрително хвалебствени. Съществуват, разбира се, потребителски ревюта в амазон и други специализирани сайтове, но в крайна сметка човек е по-склонен да се довери на мнението на приятел, с чийто вкус е свикнал, отколкото на произволен непознат.

От друга страна пък системата със звездички + ревюта дава що-годе добра представа за коя да е книга, особено когато човек се колебае между няколко. Наскоро ми се прииска да си купя биографии на Хари Худини и Хауърд Хюз (без никаква връзка помежду им). Такива на пазара, разбира се, има много (не и на нашия). А как можех да предпочета една от десет подобни? Отделих малко време и прегледах какво мислят хората - коя книга е твърде суховата, коя е написана излишно детайлно, или обратното - коя е приятна и лека за четене. Поставеното бутонче за покупка от Amazon, half.com, Barnes & Noble и Abebooks прави всичко ужасно лесно.

Новините от goodreads са, че наскоро пуснаха легални електронни версии на доста книги, така че може да си ги четете направо оттам. Преди един-два месеца пък включиха важното приложение за интегриране на профила ви в myspace, facebook или личния ви блог, така че вече всичко е свързано.

Освен всичко това сайтът има най-различни заигравки - може да членувате в книжни клубове, сами да създавате групи или да се включвате в чужди; може да обсъждате надълго и нашироко стила на Павич/ Дюма - баща/ Ваня Щерева и защо (не) ги харесвате; може да създавате или участвате в разни анкети, да гласувате за подредбата на списъци "най-добра бразилска книга на 1993"; да ставате фен на някой автор, да търсите любими цитати, които да добавяте в профила си; да следите за литературни събития в града, в който живеете; да публикувате свои собствени аматьорски текстове и какво ли още не.

Е, стига съм го хвалила, оставям да разгледате сами. Това е моят профил - ако сме приятели, ще се радвам да се видим и там.

в Париж времето е хубаво

2009-03-13T13:07:00.000+02:00

Spot TV
by salondulivreparis

Въпреки че световната финансова криза се задълбочава и медиите по целия свят са изправени пред сериозни трудности, това сякаш не важи за книгите във Франция.

Днес там се открива ежегодния Парижки панаир на книгата и всичко изглежда съвсем наред - средствата, набрани от институции и спонсори, са с 5 до 10% повече от миналогодишните, а чуждестранните участници са повече от всякога (България обаче не е сред тях).

Тази година в Париж се очаква да бъде спокойно - за разлика от 2008, когато почетен гост на панаира беше Израел (което "случайно" съвпадаше с честването на 60 години независима израелска държава) и това накара арабските страни Иран, Ливан, Йемен, Мароко, Алжир, Тунис и Саудитска Арабия да се оттеглят от събитието. Според тях Израел не заслужава да бъде "почетен гост", защото страната е отговорна за престъпления срещу човечеството, извършени в Палестина. Тогава организаторите на Парижкия панаир излязоха със становище, че целят популяризирането на израелската литература и предизвикването на диалог за разбирателство и мир между различните култури.

Тази година арабските участници се връщат, спокойни, че почетният гост за 2009 е Мексико. Страната ще бъде представяна от около 40 от най-добрите си писатели, които вече са преведени на френски.

Цялото събитие ще бъде много полезно за професионалистите в бранша - понеделникът е предвиден за дискусии на книгоразпространителите, които ще продължат и в четвъртък, когато ще се обсъжда ролята на другите медии в електронното книгоиздаване, проблемът за аудио-визуалните права, неразбирателствата с Google Books, както и локалната тема за фиксираните цени на книгите във Франция.

Около 75% от посетителите ще влязат безплатно и със сигурност ще останат доволни. За тях са предвидени много премиери, четения, филми, музика, игри и награди; ще имат възможност да научат повече за най-новите технологични постижения в издателския бизнес, самоиздаването, новите начини на библиографски справки и други. Вечерите ще завършват с приятни концерти и чаша вино.

words create worlds

2009-03-10T21:41:00.002+02:00

аnagram bookshop се намира в Прага, Чехия. Точно на центъра и е точно толкова приятно местенце. Спомням си миналата година, когато бях в Прага, случайно попаднах на него, но не ми направи чак такова впечатление. Спокойно, леко ретро, абе въобще книжно някакво. Рекламните му кампании, организирани от Kaspen обаче ме накараха да си припомня кое, аджаба, е това местенце!